Dnevnik.bg

Всеки човек се ражда свободен. Свободният човек се ражда, за да твори, а не за да се бори за физическото си оцеляване. Свободният човек се ражда, за да твори красота, всяко друго творение не заслужава усилието, вложено в него, или не е от свободна воля. Силите, препятстващи творческия стремеж на душата, принизявайки духа да борба за оцеляване, са сили на мрака, независимо от епохата и начина, по който те определят себе си.

До коментар [#2] от "Realistka":++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

Най-добре е да се направи референдум кои са любимите творци на народа. Аз например ще гласувам ЗА Татяна Лолова и ПРОТИВ Стоянка Мутафова.

Гоце, Гоце, Гоцееееее, колко си пропаднал Гоце. България се тресе под нозете ти, руски поклонико!

За какво служат "интелектуалците" в България? За нищо. Само мрънкат за пенсия.

Търсил опора в писания на Георги Марков - най придворния писател, автор на сценария на "На всеки километър", член на БКП, офицер от Държавна сигурност, част от най социалистическата интелигенция. Освен антикомунистически гърчове на автора, когато някой кажел нещо добро за социализма, друго в тази "статия" няма.

GEORGI MARKOV NE E BIL CHLEN NA PARTIATA NI-KO-GA!
NITO E BIL AGENT NA DS! ZA NA VSEKI KILOMETAR E VIARNO!

Когато детето го закърмиш с омраза и псувни,то псува и мрази докато е живо или поне докато му забиеш няко кроше тогава млъква.
На мразещите Първанов,сега пък ордена ,,Стара планина'' им пречи ,зейнали са сега че много го раздавал и му се губи ценноста.
Какво ще тече това,щяхме сигурно да икономисаме някой лев за бюджета или не е даван по заслуги.Ако не е даван по заслуги то само ордена лие незаслуженото нещо,защото аз мисля че 90 процента от генералските отличия са незаслужени.
Коя държава повишава човек от чин маьор-в чин генерал маьор,и след това не е истекла даже и година го правят генерал лейтенант,при положение че лицето не е действащ офицер,но когато го предложи премиер министър президента потвръждава.Да така е ,така станаха генерали/А.Атанасов,Гяуров,/при П.Стоянов/Б.Борисов/при Първанов,да не би да са виновни президентите.
Така е и с ордените и отличията,за да даде презигента орден на някой,този някой трябва да го предложи някой.
А мразещите президента форумци вече им се истъркаха номерата,както се истъркаха,номерата ина управляващите.
Господа мразещи президента,-вие би трябвало да си отговорите на един въпрос.
Аз президента и функцийте му,ли мразя,или мразя Първанов за това че е президент от левицата,и управлява вече два мандата,избран с повече гласове,отколкото са избрани ГЕРБ.

"Кой варди вардияните"

"Quis custodiet ipsos custodes?"

Към № 1 А кой да млати с големия чук?Кой да вади папуто три пъти на ден за такива "творци" като теб,дето ни що не дават на обществото ,а искат?Претенции до възбог!Я да се хващате за работа и да съм ви чул да говорите ,че заплатите били малки в България,защото и това което получаване не го заслужавате филосовски мързеливци.

До ямболия

Колега, преди няколко години запитах Гоце по ЗДОИ за какво дава орден на директорката на училишето за таланти, където учи сина му.

Той ми отговори, че не мотивира, а само подписва указа и дава ордените, да питам МС (т.е. царо).

Същата е представила в съд ФАЛШИФИЦИРАН протокол за излушване на уволнен учител (той доказа това с графологична съдебна експертиза за дописване на единственото изречение, което го касае), реално е професионално полуграмотна.

Има потресаващи съдебни експертизи, доказващи, че същата следва веднага да бъде изхвърлена...

Гоце го дава хитро. Играе с ВСЕКИ кабинет много здраво....

До коментар [#28] от "kirchote":

Да не четеш "THUD!" на Пратчет в момента )))) Иначе на точно на място си плеснал коментара........а отговора е лесен......НИКОЙ.....

usin той затова е избран, за да откаже да подпише.

А Гоце е подписвал масово, така е прокарвал свои хора.

МС не са тъпи, списъкът винаги е сборен, да има и негови и техни..

Ама Гоце никога не протестира, ...

Нали така?

Избрания никога не протестира? Айде бе!

До коментар [#27] от "usin":

приятелю, що първо не се научиш да пишеш грамотно?! пък след това блей за морал и защита на президент, който лъже безочливо! мразя е силна дума ! аз не мразя президента, ама не искам главнокомандващ , оплел се в собствените си лъжи, селски хитрец!
званията , както се дават, така се и отнемат! а орденът, веднъж даден на недостойни хора, вече е обезценен! помисли върху това!

само за уточнение:
за мен интелигенция включва хора като г. марков и радой ралин, а не интерпретатори като мутафова! айде да не бъркаме екранните им роли и интерпретираните чужди мисли с собствените им виждания и морал!

Към-38.
Да приятелю,, идиота си е идиот''.
Виж се поне какво ти си написъл в коментар-39'',,хапсилютно'' и Мутафова се пише с ,,ГЛАВНА'' буква.
Да типично полицейско пожарникарска грамотност.
Аз знам че не съм грамотен,но поне не се опитвам да поучавам по черберски и седераски другите.
Аман от учители.......

Въртя и сука авторът на статията и все към "привилегии" го избива.
Що за е.ана привилегия е, да си получаваш собствената пенсия, изработена от теб?
Е, забутали ти бумагите хубавците държ чиновници, министърът пък е принуден да извърши счетоводен фокус, за да намери изход, но това никак не превръща полагаемата ти се пенсия в привилегия, другарю писач.

а защо е необходимо държавата да раздава ордени и отличия? подобно начинание би било много по-успешно, ако е предприето от частни лица и организации. според мен, по този начин държавата изкуствено се опитва да стимулира културата, като награждава, е не като провокира творенето и нуждата от култура.

някои коментиращи по-горе се изказаха доста остро за български артисти и творци от по-старото поколение (татяна лолова, тодор колев, светлин русев и т.н.). колеги, по-лекичко го давайте. нямам против личното ви мнение, но това са много добри артисти. кой може да се сравнява с татяна лолова?? дайте име? кой може да изиграе ролите на тошко колев?? дали причината е в комунизма не знам, но между старото поколение и новите актьори се отвори огромна пропаст - това е факт.

Предложението на Рашидов, мотивирано с думите, че "цивилизации са изчезвали от бездуховност" носи категоричен положителен знак.
=================================
какъв е този положителен знак ,това просто не е вярно и е най големият мит.....цивилизациите изчезват ,защото стават прекалено "духовни" ,губи се дивото в човека и когато просперират икономически ,хората стават епикурейци ....точно успехът на великите цивилизации е тяхната прокоба ....
европа върви по този път става все по цивилизована ,но след 50 години балансът ще друг .....

До коментар [#22] от "petrakieva1":

Днес се навършват 32 години от покушението срещу Георги Марков, извършено от БКП, с помощта на ДС и КГБ. Слуховете, пускани от ченгета и комунисти, че Георги Марков е бил ченге и привилегирован комунист, тутакси биват разобличени от факта на покушението срещу него. А тези слухове се пускат, за да се омаскари една от светините на българския антикомунизъм и антитоталитаризъм.

А бе Гигов, даже гаргите знаят, че поне двама от Щурците са почти трезвеници. Никога не са ревали, че са бедни. Заработвахме по 35 лв/концерт, казва Кирчо. Прави по 800/месец, при тогавашни заплати до 200.
Обаче инструментите си ги купуваха сами, уредбите, ефектите, транспорта, заплатите на техниците и хамалите. Всичко от тия 35 лв.
И не искат никакви привилегии, а заработените си пенсии.

Много ви е яд комсомолците за няколкото песни срещу комунизма, а?

До коментар [#49] от "вълк-единак":

Същата партия, в която е членувал Бойко Борисов!?

До коментар [#49] от "вълк-единак":

Те така се опитват да омажат всичко, което не им харесва - бивши болшевики обиждат хора на "комунист". Същото го има и в спорта дори - бивш спортен журналист от "Работническо дело" и дърта комунистическа отрепка, обяснява, че "Левски" бил "отборът на властта" в един (слава Богу) незначителен спортен сайт. Лошото е, че много млади хора които не помнят онова време се връзват...

Огромната част от наградените са "леви" разбирай ДС- интелектуалци и меко казано, съмнителни бизнесмени. Целта е да търсят после услуги от тях. На това народът вика с чужда пита майчин помен.

При това положение, на следващия президент не му остава нищо друго , освен да подобри рекорда на Гоце по връчване на медали.

До коментар [#45] от "gigow":

+++++++++++++++++++++++++++++++++++++

До коментар [#2] от "Realistka":

Браво на Б. Хр и на теб, че си се сетила! Благодарим!

Нито един агент на ДС без орден Стара планина с лента верига и решетка.Ако някой иска да провери кои са агентите и слежителите на ДС да поиска един списък на орденоносците и готово-съвпадението е около 90%.Помия.Затова казват-не се бий и не си играй с прасе,защото и двамата ще се оцапате,но на него ще му хареса.

Към ,,ацетон-61''.Присъединявам се към твоето мнение.
Коментара на ,,Реалистка''-2,е единственото смислено нещо казано по темата,,заслужилите.
++++++++++++++++++++++,за ,,Реалистка''и казаното от нея в коментар-2.

“За какво служи интелигенцията?“
По време на най-прогресивното обществено устройство, служеше да припява дитирамби на микрофона (корнишона) на властимеющите. Предвид горното, интелектуалците следва да си търсят пенциите от другаря Пырванов. Пишите заявление, дорогие таваришчи, искрено и лично. И да не забравите да размажете малко интелектуалски сополи по листа - ще направите изключително добро впечатление и може да ви назначат за велик класик и културтрегер.

До коментар [#41] от "usin":

да, приятелю! недоучилият простак си е недоучил простак! и няма чувство за хумор, за да разбере , защо съм написал "хапсилютно" и мутафова с малка буква! а когато трябва да се обяснява - то се обезмисля! ха, сполай ти!

Към коментар-66.
Да приятелю идиота сие идиот.И твоят идол Боко говори по народному просташки,но това не го прави по грамотен.
Хумористите да не пишат като теб просташки.

До коментар [#68] от "usin":

сие, сие!
как позна кой ми е идол, че не разбрах?! изглежда , че който не обича президента - лъжец(говореш много интелигентно, с веждички "на колибка" автоматично се превръща в почитател на бате гойко! приятелю, ти си като кучето на павлов!

Хубава статия, многопластова ! Напомни ми за:

1) че шутовете на другара Т. Живков, били все още живи и здрави и все тъй алчни ;
2) че комунизЪма и демагогията в България са също живи, и дори в разгара си, в лицето на козарчето Гоци - доносника от Сирещник;
3) че днес БГ се управлява сбирщина от бивши и настоящи членове на БьеКаПьету милиционери, пожарникари и "интелектуалци" от 3-то дивизионния отбор на ДС, наречен ГъРб.

Та за "народните и заслужили" артисти: Те си получваха обикновено една висока (над средната заплата) + хонорори (в пъти повече), а да не говорим за филмовите продукции, откъдето цоцаха >10-20x от едната средна годишна заплата на лекар или учител в ония времена !!

До коментар [#57] от "old__bg":
Братчед, не можах да разбера за какво точно ме апострофираш.
Казах само, че една част от творците, обслужващи раболепно Партията-кърмилница изпапваха парите и големите хонорари, а повечето хора на изкуството съвсем не са били толкова богати.
Наистина оркестрантите в оперите и филхармониите получаваха мижави заплати за труда си, а от турнетата получаваха единствено "гъз път да види" в забранения Запад. И се натискаха, ама с непосилен къртовски режим.
Не ми обяснявай за категории, щото аз и в група съм свирил преди 43 години, макар да съм член на друг творчески съюз и да съм твърде навътре в нещата с хонорарите повече, отколкото се иска за едно форумно обаждане. Мисля че достатъчно съм оплювал комуниститепо форумите, за да се възмущаваш злобно.
За Борис Христов ще ти кажа направо, макар да го познавам, помагал съм с нещо за него и е близък с брат ми. казвам ти го: няма значение кой дава ордена, ние сме държава в ЕС и орденът е донякъде и отличие на европейска държава. Отказът от ордена и афиширането му като неморално отличие означава осирането на заслугите на тези, които са го получили. Нищо че го дава Гоце.
Оносно обедняването на творците, много от тях нямат вина, че при правителството на Жан виденов спестените им пари изгоряха до нула. Парите им изгоряха, защото три милиона граждани избраха комунистите на власт, а правителството на Жан предизвика изкуствена хиперинфлация. На мен ми изгоряха на два пъти парите - веднъж през 89-та и веднъж през 87-ма. Няма да споделям какво ми изгоря, за да не те дразня, само ще ти кажа, че съм работил и днеска и нощеска. Няма по-тормозено семейство от комунистите от моето - трима убити чичовци, погубен живот на баба ми, баща ми и майка ми и пълно разорение, аз живях гол като пушка.
Никой никога няма да ми дава пенсия по заслуги и не я ща. А ти си получавай ченгеджийската пенсия с чиста съвест, другарю.

Ходехме на концертите им.Плащахме си входния билет.Техният хонорар.Сега пак ли трябва да плащам,че някога съм ги слушал и гледал?!В същност никога не съм ходил на концертите им.Досадно.Творци-според тогавашната терминология.И какви бяха творенията им?Стойност?А хонорарите им според тогавашния стандарт?

До коментар 57: напълно съм съгласен с Вас.

Това са думите на Константин Константинов, произнесени на скромного тържество, когато той е получил награда. В Сливен. Единствената награда!
Има ли някой, който след като е прочел това слово може да се пита дали той е интелектуал?! Има ли човек, който след като е прочел това слово може да си представи авторът да изрича думи за пенсия, за изгорени архиви, каквито чуваме от...
Как мислите, дали България може да се гордее с този свой син?!

ОТ ИЗВОРА
Слово-завет, четено на 5 октомври 1965 година в театралния салон на Сливен при чествуването по случай 75-те му години. От оригинала на Константин Константинов:

Другари,
Съграждани,
Приятели,
Моята първа дума днес е благодаря. Мисля, че разбирате вълнението, което ме завъртя като вихрушка, откак се намерих отново, след толкова години в моя роден град, и ще извините липсата на официална протоколност, която е приета може би за подобни случаи. Аз не съм свикнал с шаблоните и затова ще ви говоря просто и съвсем искрено.
Благодаря на всички държавни и местни организации, специално на Сливенския градски народен съвет, на Сливенския градски партиен и на Сливенския окръжен партиен комитет, по почин на които стана това чествуване, на техните млади и енергични ръководители и първенци, на моите скъпи колеги писатели, на артистите от Сливенския театър, на отделни лица, познати и непознати, на младежта, която е толкова далеч от моето време, но към която са насочени всичките ми упования. Благодаря за това тържество, което, без да скромнича лицемерно, далеч надхвърля значителността на моята личност. Нищо изключително не съм направил аз: помъчих се само да извърша това, за което съм дошъл на земята. Опитах се да възвърна на живота, преобрази но в по-хубаво, онова, което той ми бе дал. Успях ли, това другите ще кажат. Човек иде на тоя свят,' за да остави нещо от себе си, материално или духовно — все едно: да бъде майстор обущар или да посади едно дръвче, да разказва хубави приказки или да прави мостове — или най-сетне, ако няма нищо друго, да остави спомена за един добър човек. Всеки има дълга да се отплати за онова, което му е било дадено още с рождението. Който не стори това, е тунеядец, ограбва живота и е непотребен на земята. И ако човек е изпълнил, според силите си, тоя дълг, в това няма нищо необикновено, то не е никаква особена заслуга; то е толкова редно, както и да има чисто чело.
Ето затова така ми е стеснително днес,. затова чествуването на моето незначително литературно дело добива за мен друг смисъл и аз искам да го превърна в един малък празник на българската култура. Празник на всички, които от векове до вчерашния ден създаваха духовния облик на тоя град, с който съдбата свърза и вашето, и моето съществование. Трябва веднага да подчертая, че в моето съзнание това са преди всичко вдъхновените носители на българската творческа мисъл, на българското слово, на българското изкуство. Политическите въпроси не" можаха да съблазнят нито на младини, нито по-късно моите духовни търсения, стопанските и техническите — тях и до днес мъчно проумявам. За тях други, по-способни, пишат и ще пишат отсега нататък. Онова, което от началните ми дни и до края ме обсебва изцяло, то е геният на народа ни в неговите най-различни духовни преображения. То стана моя съдба.
И ето, те изникват в тоя миг пред мене — дълга редица лъчезарни образи на редки мъже и жени, които тоя град роди и откърми (не бих могъл да изброя всички), някои останали тук, други тръгнали из големия свят, върнали се по-късно тук, за да служат „роду си" и да станат светлини не само на един град, а на цяла нация. Ето де е истинската слава, пред която ние се стопяваме като сенки и за която няма да се уморя да повтарям, Докато СЪМ жив. Тук е гигантската фигура на д-р Селимински, комплицираният образ на Добри Чинтулов, неспо¬койните натури на Колони и Добрович, забравеният Великсин, мъдрият д-р Миркович, една от първите учителки в страната Аргира Жечкова, просветеният социолог-моралист Стефан Гидиков, големият художник и очарователен човек Йордан Кювлиев, необикновено одареният писател-историк. д-р Симеон Табаков, художникът и художествен критик Сирак Скитник, учителите Илия Гудев, Михаил Райнов, Захари Киров, забележителната българка, починала миналата година, Тод. Хаджи Димитрова, а в още по-голямата дълбочина на времето — потъмнелите ликове на други редки мъже — в Брашов, Браила, Петербург: Антон Иванов, Камбурооглу, Димитър Диамандиев, Мина Пашов и мнозина други. Това са богатствата само отчасти загатнати, които чакат да бъдат открити. Те се възправят, тия изключителни българи, с мълчалив укор в очите, укор не за себе си — тям вече нищо не им трябва, а за своето дело. И аз си присвоявам правото (мои съграждани, простете ми тая дързост) да попитам какво направихме ние тяхното дело да бъде познато, да бъде прието като златно наследство от новите хора? Та само някои от тях имат като паметник един бюст или един портрет, или една улица. Още веднъж, про¬стете ми, но всеки нов случай на празненство като днешното трябва да ни напомня дълга, който имаме към миналото и към бъдещите хора на тоя град. И аз съжалявам, че нямам още един живот, за да го посветя за измъкването в светлина от мътния полузрак на годините на ония събития, на ония хора. Защото наистина Сливен, който още преди осемдесет години имаше три печатници и едно читалище с периодична литература като Народната библиотека в София, е един от малкото градове, които могат да се гордеят с духовни ценности, отредени им от съдбата. Спомнете си само колко от по-новите български писатели са свързали, по един или друг начин, името си с града: Г. П. Стаматов, Кирил Христов, П. К. Яворов, Димитър Полянов, без да из¬реждам живите.
Моята втора дума днес е — израз на възторг и изненада. Когато тръгвах насам, знаех, че ще намеря един град почти съвсем нов, импозантен, с невероятно големи материални, социални и технически успехи. Но не допусках, че културният устрем, че духовният живот върви с такъв усилен и сигурен темп, че перспективата на тоя здрав растеж е осигурена с упоритите усилия на ръководителите на града и окръга и на групата вдъхновени млади работници от всички области — литература, театър, изобразителни изкуства, — особено за грижите им по опазване на нашето богато духовно наследство. Ние нямахме възможност да видим всичко направено и онова, което е на път да се прави, но и онова, което непосредствено досегнахме, изпълва сърцата ни с радост и доверие за утрешния ден. Хвала на всички, които участвуват в тоя благороден и толкова необходим за нашето време труд.
Моето вълнение не се измерва днес с обикновен мащаб, не може да се изрази с банални слова. Аз 1 съм отново „там" — както казва Ботев -• „дето съм аз пораснал и първо мляко засукал". Аз съм отново — както казва Лилиев — „невръстно дете, което срича своята първа книга". Всяка стъпка тук разбужда и носи чувства, размисли, картини. И става нещо необикновено: всичко е друго, съвсем ново, изумително и непознато — и в същото време всичко е старото, досъщ познатото и безпределно мило на сърцето ми. Защото пред човешката памет времето се стъписва.
Тук, на тая съща сцена на читалище „Зора", рецитирах за първи път като седемгодишно дете „Хайдути" на Ботев. На тая съща сцена, при тържественото откриване на театралния салон, моята майка игра кралицата от „Рюи Блас". В същия тоя салон дойдох да гледам нашия любим учител Йордан Кювлиев, който рисуваше театралната завеса. Ето там, до новоиздигнатия тогава паметник на Стоил войвода, друг мой незабравим учител, който ни водеше на разходка, сядаше и ми четеше първите разкази на Алфонс Доде и Мопасан. Там, по алеята към Аязмото насаждахме дръвчета — помислете, — преди близо седемдесет години! — по почина и ръководството на Илия Гудев и д-р Захари Димитров. По-отвъд, в полите на Сините камъни, се спускахме със свещи и въжета, за да изследваме пещерите на Змейови дупки. Чувам отново сутрешния звънец от старото здание на гимназията, а по коридора на новото, украсен с портрети на Левски, Хаджи Димитър, Раковски, Любен Каравелов, нашите учители, почти всички свършили университети и академии на Париж, Петербург, Прага, Лайпциг и които ни го вореха на „Вие", идеха в класните стаи, за да ни открият чудесата на света. А в студените сутрини на гроздобера, още в тъмно, свити в шаранханите, които ни се струваха огромни, потегляхме, возени от биволите на слезлите от Тузлука турци, към Рамануша, Дивичково и Саръмеше, дето вече пламтяха в лозята огньове с печена пастърма за закуска¬та. И още усещам приятния мирис на черупките по земята от обрулените орехи, виждам падналите в пръстта изсъхнали дренки и чувам далечния вик на пъдаря от насрещния баир . . . Възкръсва целият онзи непостижим свят при „изворите на живота", как¬то казва Иван Бунин, в който ние непрестанно се възвръщаме.
То се знае, всичко това не е днешна действителност, то няма вече да се върне, но нищо не му пречи да бъде в своята дълбока същина толкова значително, колкото например книгите на Вазов или портретите на Станислав Доспевски.
В моята литературна дейност не са спомените, които дават нейния пълен облик. Но за Сливен, за сливенци и особено за днешния ден, като че върху тях именно пада акцентът на чествуването. И трябва да кажа няколко думи за тоя повод. Защото думата „спомени" за младите като че винаги лъха на архива, на отживели и непотребни вече неща. Понякога ме укоряват, че доста често съм обръщал поглед към миналото, вместо да се занимавам с днешния и утрешния ден. Което, разбира се, е напълно невярно, и за това свидетелствува втората част на „Път през годините" с есетата за Асен Разцветников, за Мария Димова, за Едуард Багрицки,
статиите ми за Никола Вапцаров, за Антоан дьо Сент-Егзюпери и други. Но аз нямам нужда от оправдание: трябва само да обясня какво всъщност е минало, настояще и бъдеще. И в обществения живот, а особено в културния, тия понятия са твърде комплицирани, за да се дефинират категорично и опростено. Приемствеността е първият закон на времето. Животът е огромна, несвършваща река, носи водите си от памтивека, през всички столетия, режими и доктрини, оставя в дъното на всеки период от време — и тиня, и златен пясък. Няма отрязък от време, който съществува сам за себе си. Никоя епоха не виси във въздуха: епохите се преливат една в друга, секундата, която току-що е изтекла, става минало, мигът, който настъпва, се превръща в настояще, не е вече бъдеще. Кой ще ни каже де свършва миналото и кога започва бъдещето, защото, погледнато строго — настояще няма: то мигновено се превръща в минало и се ражда от бъдещето, за да стане след миг близко минало. Така чрез спомените ние задържаме тоя бяг назад. И нашите спомени не; са, както казваше Марсел Пруст — „търсене на загубеното време", — а откриване на значителното, на красотата, на вечното във всички времена. Защото ; всяко време, както всяка възраст, както всеки сезон е хубаво. Защото, ако беше иначе, как биха съществували нещата, които наричаме вечни? Какво биха били Омир, Шекспир, Сервантес, Данте, Пушкин, Толстой? Какво бихме казали за Рембранд, за Леонардо, за Греко, за Веласкец, за Ван Дайк, че дори за Сезан, Мане и Моне, които са почти едно столетие назад? Ако те бяха само архивно минало, как могат те да ни вълнуват и днес? Какво би бил Ботев, който живя преди един век, а и днес е по-жив от мнозина живи? ! Вярно е, че всички, които споменах, са върхове, но епохите се мерят само с върховете — не с низините си. В 1830 г. Стендал пише: „Моите читатели ще дойдат след сто години." И не се излъга. Времето на Антоан дьо Сент-Егзюпери още не е настъпило. Ето — колко сложен е тоя въпрос за минало и бъдеще. А чрез спомените ние правим миналото наша съвременност — и така то добива своята истинска цена. В края на краищата, когато става дума за художествена литература, няма никакво значение ка¬къв етикет ще се лепне на отделното произведение: спомени, роман, разказ, пътепис или есе — важна е същината, всичко останало е видимост, номенклатура, съвсем излишна за стойността на нещата.
И тъй като става дума за моите спомени около Сливен, позволете ми сега една малка нескромност. Когато излезе първата част на „Път през годините", много писатели ми се обадиха — с писма, по телефона, на улицата, познати и непознати. Не казвам това, за да се похваля — ще видите след малко, че искам да подчертая нещо друго. Един ден в къщи дойде писателят Димитър Талев, за да ме поздрави с едно възторжено учудване. „Аз не познавам вашия роден град — каза ми той, — бил съм там само за един ден. Но това, което сте написали за него — то всъщност е за моя роден град Велес (или може би беше Прилеп, не си спомням). Целият бит, атмосферата, хората — то е моят град. Колко удивително е това!" Няколко дни по-късно непознат мъж ме спря на улицата, за да ми каже почти същото, само че за своя град — Враца. Обади се по телефона друг непознат, за да каже същото за неговия град — Кюстендил. Едно младо момиче дойде в къщи и ми каза: „Аз съм родена в Панагюрище, но живея главно в София и рядко си спомням родното място. Когато прочетох вашата книга, изведнъж си казах: ами че това е Панагюрище — и много се зарадвах." Попитах я: „Вие обичате ли родния си град?". И тя ми отговори буквално: „Изглежда, че съм го обичала, но не съм знаела това. Едва сега го усетих тъй силно! А след известно време един млад германец-българовед и преводач искаше да преведе цялата книга на немски (това не стана по независещи от него и от мене причини) и кога¬то му възразих, че това няма да бъде интересно за германската публика, той ми отговори: „Не е тъй, най-първо една художествена книга е интересна за всички, независимо от сюжет, тема и национален колорит, а освен това малките градчета от онази епоха, макар и в различни страни, имат нещо общо, което ги сближава, дори и да не са на общи меридиани." Така моят разказ за Сливен се превръща сега в някакъв фокус, дето се събираха характерните чер¬ти на всички български провинциални градове, т. е. — един синтез в национален и донякъде в общочовешки аспект. Това, разбира се, се отнася само до външния облик, то не включва духовните съкровища на Сливен, които са единствени. Но и в това ограниче¬но значение, ако книгата има някаква цена, тя е в голяма степен — и тук. Трябва да призная, че то беше съвсем изненадващо и за самия мен.
Сега, приключвайки, имам няколко думи към младите. Поколението, на което принадлежа, имаше нелек, но в същото време щастлив жребий. То изтърпя четири войни — две национални и две световни—и два погрома. Но епохата, в която живя, бе наситена със събития от планетарен мащаб, и ние имахме за съвременници личности, които бяха гордостта на два века. Тия съвременници бяха обкръжени от безпределна почит и за да бъдем поне отсти приобщени с тях, ние се убивахме да учим, да се вглъбяваме в миналото и да търсим смисъла на съществованието си в една целомърдена жертвеност.: Може би в това имаше известна книжност и повече екзалтация — но и събитията, и хората оправдаваха тая младежка прехласнатост.
Аз помня, когато излезе знаменитият протест „Аз не мога да мълча" на Толстой, и смъртта на гениалния писател. Аз гледах чудото на онова време — Сара Бернар — и нейният глас още трепти в ушите ми като звънче. Аз видях и слушах Рабиндранат Тагоре, Качалов и Германова, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Димитър Бояджиев, бях другар на Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, на Иван Милев, на Сирак Скитник и Георги Машев, на Йов¬ков, Георги Райчев, Христо Ясенов и на мнозина още други вече покойници. Излязло на жизнената сцена едва трийсетина години след Освобождението, това поколение носеше в своята глъбина патетичните начала и традиции на Възраждането. Тая непрекъсваща се, дори през петте робски столетия духовна нишка, която води от нежните поетични слова в IX век на Епископ Константин, църковното име на Кирил от братята Кирил и Методий, минава през История славянобългарска, през песните на Чинтулов, през Ботев, Славейков, Яворов и Дебелянов, за да за¬върши засега до Никола Вапцаров.
Поколението, на което принадлежа, не познаваше — за своята съкровена работа — думата занаят: то вярваше само в призвание. Но тогава смисълът на призванието не се заключаваше в притежанието на лека кола и на вила, в командировка или служба в чужбина. Ние вярвахме в първичното значение на думите — свобода, достойнство, чест, дълг и човещина — и направихме от тая вяра смисъл на живота си. Това поколение не искаше от никого да му д а в а — то знаеше, че трябва да служи на тая земя и на тоя народ, за да им се отплати за щастието, че
. са го въвели в живота. Така беше тогава. Пътят беше каменист, нозете се израняваха, но това нямаше значение: защото повече от оскъдицата и от физическите болки нас ни мъчеше духовен глад. Ние нямахме учители в призванието си и трябваше сами да се сътворяваме. Но през това полустолетие поколението преди нас и това, на което принадлежа, цъфнаха с такъв блясък, какъвто българската художествена реч, българските изобразителни изкуства и театрално творчество не помнят. Трябва ли да изброявам отново имена, които вие знаете? Поколението, на което принадлежа ... от него са останали сега само няколко книги и картини и два-три тома спомени.
Днес всичко вече е съвсем друго. Нашата нова държава, народната власт на републиката, постла, да се изразя с баналната фраза, пътя на българските културни работници с рози. Независимо от това ние получихме едно богато наследство. Ония, които минаха преди вас, ви оставиха, най-напред, един изумителен език, готов вече за всички чудеса, начертаха пътеки за нови открития, дадоха ви отправни точки и образци в изобразителните изкуства и театъра, тласнаха българската музика към невероятни завоевания. Сега е ваш ред да поемете това благородно бреме, това вълшебно ковчеже, в което е скрита душата на нацията, и да го предаде на ония след вас увеличено с нови съкровища, чисто и лъчезарно, както сте го получили. Ваш дълг е да се отплатите за всичко, което ви се дава с пълни шепи. И да пазите непокътнати миналото и традициите на народа. Народ без пиетет към миналото си е осъ¬ден народ.
Някога Петко Рачов Славейков писа:
Нас неволи надделяха.
Вази те да не смутят
Уморените — заспаха,
Живите — те нека бдят.

Не зная за кого е писал това старият поет. Но ония, с които вървях аз — о, не, те не се умориха. Неволите ги гнетяха наистина, но не можаха да ги надделеят. Те не се умориха и не измениха на своя¬та младост. Едни от тая дружина загинаха по бой¬ните полета, други — сразени от физически недъзи, трети бяха унищожени в затворите, най-сетне други минаха през толкова преображения, че загубиха всякакъв образ. Останалите — само двама-трима — вършат още делото, на което служиха. В това е единствената нравственост и достойнство на човека.
Колкото се отнася до мене, ще повторя думите на Ботев: „Добро ли сме, зло ли вършили — потом ството нази ще съди." Но ако би трябвало да започна един втори живот, бих избрал въпреки всичко отново тая земя, тоя път и тая съдба. — Свърших."

До коментар [#74] от "Realistка"

Драга Realistka, поздравявам ви за силата, куража и гражданската ви позиция, нещо което за съжаление така липсва в характера на повечето ни сънародници. Тъжно е, че "мъжеството да бъдеш" се размива в подлото примирение на оцеляването и че днес никой дори не помни плетилите с живота си смелчаци, имащи доблестта да протестират в лицето на чудовищната престъпна комунистическа власт.
А още по-тъжното е, че и до днес в страната на Гоце и Боце тихомълком смелчаците си плащат. Но е чест да пащаш такава цена, полагайки сили все някога пак да се върне това време на свобода, европейско развитие, възход и независимост, което сме имали за кратко преди войната и нашествието на червената чума.
Аз поне оценявам вашите усилия и ви поздравявам искрено.

До коментар [#72] от "Хан Крум":

Пак ме бъркаш с „ Черен Петър „ !
И пак се изказваш от „ висотата „ на камбанарията си на всезнаещ , но това си е патология , породено от промиването на мозъка ти …

И не ми разправяй за оркестрантите в оперите и филхармониите ,защото поне първите 20 от моите … години са преминали в това обкръжение!Да ти обяснявам ли, че Руслан Райчев ми изпращаше оригинални диригентски палки и защо ?

Отказът от орден НЕ „ означава осирането на заслугите на тези, които са го получили „ , а демонстрация на морал , на достойнство , на чест и патриотизъм, защото за вложения труд и постигнатите успехи ОТКАЗАЛИЯТ ОРДЕНА си е получил съответстващото му се възнаграждение ! Така както си го е получил стругаря в завода или цигуларя във филхармонията… КОЛКОТО, ТОЛКОВА ! …

И пак ще ти кажа , че идеологизирането на мисленето ти те е довела до … невъзможност за мислене !

И като доказателство ще ти посоча твърденията ти за случилото се при Жан Виденов ! Защото това, което се случи , се случи на ЦЕЛИЯ НАРОД , а не само на „ горките творци „ !!!
Няма да ти обяснявам на мене какво ми се е случило или „ какво ми изгоря „ по това време или в друго време, за да не изопачавам ПРИНЦИПА и да го „ увивам” около ПЪПА СИ като тебе .
Колкото до „ ченгеджийската пенсия „ и чистата ми съвест не се притеснявай!
Не съм я докарал още до пенсия , а и „ благодарение „ на „ демократично избраните” от много по-малко от три милиона граждани управляващи ни ЕДВА ЛИ ЩЕ Я ПОЛУЧА ИЗОБЩО !
А съвестта ми е чиста, защото когато провалях решения на разни партийни комитети ти още си си играл в пясъчника , а на мене ми казваха в очите „Лесно можем да те накараме да млъкнеш, но не искаме да те правим герой ! „
Повече няма защо да ти обяснявам дори елементарни неща …
Едва ли ще вденеш, господине !

На тия платени червени копелета дето защитават мръсната комунистическа сган(И В МОМЕНТА ПРАВЯТ ТРИК ЗА ОТКЛОНЯВАНЕ НА ГЛАСОВЕ, УЖ КЪМ СИНИТЕ) и твърдят, че сегашните са по-лоши от предишните само ще им припомня:

1.Лукановата и Виденовата криза
2.купонната система характртерна за военни времена.
3.мутрите с бухалките и паленето на магазини
4.дървената мафия и паленето на гори - сега няма пожари нали, а беше много горещо – защо бе мръсни червени педалчета?
5.магистралните обири
6.отвличанията
7.поръчковите убийства чрез хора от МВР.
8.симбиозата МВР престъпност на най-високо ниво
9.заменките и наглото източване на държавата.
10.злоупотребата с фондовете на ЕС.
11.превръщането на съдебната система в придатък на организираната престъпност – а без такава няма държавност.
12.източването на ДДС – над 6 милиарда, а може би са много повече.!!!!!!!!!!!!!!!!!!
13.уреждането на съдии с апетитни имоти – видяхме им мазните муцунки и по телевизията дори.
14.внедряването на престъпници в МВР и ДАНС и работа за чужди разузнавания.
15.финансови пирамиди.
16.ограбване спестяванията на хората в банките.
17.контрабанда на наркотици със съдействието на МВР.
18. разпродажба на държавно и общинско имущество на безценица.
19.довеждането до изкуствена финансова и хранителна криза, когато такава нямаше по света.
20.превръщането на МВР в най-голямата частна детективска агенция.

Сега понеже е световна криза е така в България, а и мръсните комунисти правят саботажи.
Все пак ГЕРБ , успя
1.Не увеличи данъците.
2.Усвоява ЕС фондовете.
И куп други неща.

Поведението на червените много ми напомня на наркобоса Ескобар, който даваше безплатна храна и подслон на най-бедните (утайката), а те от своя страна бяха съгласни да си има престъпност, но да бъдат НАХРАНЕНИ.

както казаха в МУЗИКАНТСКИЯ ФОРУМ НА БЪЛГАРИЯ (съществува!)... дайте им ги тия пенсии, барем се пенсионирали вече...!

надявай се, българино! надявай се естрадните певци да замлъкнат, то малко нещо е, но затова пък адски ще ни олекне... и без това на нищо по-голямо не можеш да се надяваш. нали се сещате, че ония горе не ги интересува какво биха направили едни истински политици на тяхно място, още по-малко какво смята по еди кой си въпрос интелигенцията. така или иначе масата народ е доведена до оскотяване, за някакво избавяне от което ще може да се говори в най-добрия случай след век.

До коментар [#76] от "old__bg

Добре де, живей си и без пенсия.

До коментар [#75] от "Хан Крум":

Благодаря, Хане!
Мисля, че всеки човек, колкото и силен да е се нуждае от подкрепа. Поне с мен е така.
Трудно ми е да се погледна отстрани. Не знам как изглеждам в очите на другите. Но не се мисля за силна. Правила съм компромиси. Не голями, но все пак компромиси.

Но хубавите ми черти в характера, доколкото ги имам мисля, че са не толкова моя заслуга, колкото генетична „обремененост”.
Пред очите ми са две жени - моята майка и баба ми по майчина линия - , за които като си помисля от днешна моя гледна точка, съм готова да се разплача. Красиви жени. И физически красиви. А са получили толкова малко, несправедливо малко от живота. И въпреки това бяха толкова щедри, толкова ласкави, толкова готови да помогнат, въпреки че те самите са имали огромна нужда от помощ и подкрепа, толкова голяма, че устата ми не се отваря да се оплаквам. На тях дължа всичко!

И страстта ми към четене, и въображението, граничещо със склонност към фантасмагории, и спортния хъс при вземането на изпитите, и доста добре тренираната ми памет, също заслуга на баба ми.
Спомням си, че бях вече голямо момиче и тя си слага ленънките на носа и казва: - Ела да видя дали си си научила добре урока по география (или история, или литература). А аз вместо да й кажа: - Остави ме сега, това е моя работа! , сядам и започвам да разправям. И на третото изречение тя ме спира и казва: - Не е така написано! Аз се съпротивлявам нещо: - Ама учителката ни каза със свои думи да го разправяме,!
Но баба ми е непреклонна - Никакви свои думи. Какви свои думи имаш ти?! Думи дето си ги чула от мен или от леля ти Стефанка. А тук професори са ги писали. Научи го наизуст и след ще те изпитам. И ме изпитваше. Така че когато веднъж учителят ни по литература реши да ме изпробва и каза, че ако искам шестица за срока, трябва на следващия ден да изрецитирам „Грамадата” наизуст, през нощта аз научих „Грамадата”. Спах два часа, мисля. И на другия ден я изрецитирах без грешка. А учителят ни ме гледаше като препариран. Не вярваше на ушите си. Ха-ха-ха!

Аз се отплеснах. Извинявам се. Женска черта.

Какво прави всеки от нас и защо го прави така, а не по друг начин.
Аз имам теория. Собствена. Почерпена от природните закони.
Нека да ви я изложа.
Какво е правата линия. Дефиниция. Много я харесвам тази дефиниция.
Ако имаме две точки: точка А и точка Б.. Пътищата по-които може да се достигне от А до Б са милиони. Нарисувайте. Със зиг-заг. С кривулици. С осморки...Милиони пътища. И има само един прав път. Това е най-краткия път, който светлината избира, за да достигне от точката А в точката Б. Защо??? Защото това е енергитично най-икономичния път. Така е измислен този материален свят.

Сега вече е моята спекулация.
С човешката психика е същото. По аналогия.
Човек винаги прави избор. Винаги.
И при всяка дадена ситуация всеки човек избира такова поведение, което ще е с най-малка консумация на психическа енергия.
Ако избираш да се разделиш с някого или да останеш.
Избираш да си тръгнеш. Каквото и да говориш, както и да се оправдаваш пред себе си и околните, това значи, че страданието ти от раздялата е по-малко, отколкото ако останеш.
Ако трябва да избираш дали да си платиш данъците или да не ги платиш.
Ти избираш да не ги платиш, поемайки риска да те разкрият вместо да ги платиш. Това значи, че ти харчиш по-малко психическа енергия, когато укриваш данъците си, отколкото, когато ги плащаш.
Така е и с партиите...и с партньорите...и с всичко.
Така човек прави своя избор. Както му е по-лесно! Избира това, което му е „енергитично по-изгодно”.

Така че, с тези мои гени и с това мое възпитание, аз правя нещата така, че да бъда максимално в съгласие със себе си.
Другото би ме изконсумирало психически.
Това е.

Благодаря още веднъж, Хане!

До коментар [#80] от "Realistka":

Сега поглеждайки назад, си казваме: бе ние изкарахме детството по едни гащи и потници и по едни подпетени стари обуща, ама бяхме щастливи. Достатъчно в игрите беше да скочиш ловко от трамвая в движение или да туриш консерва с карбид, да внимаваш сред висящите отломъци на срутените от бомбите сгради. Днес никой не помни обърнатите наопаки платове на балтоните, подкованите с железца подметки, никой не носи жартиери и никой не прави каша с прегорялото олио. Никой не се радва на парче твърд и жилав безвкусен мармалад и не свежда поглед пред брадясалия отрядник с червена лента и карабина на ъгъла. Никой не търчи да играе хоро площада пред Мавзолея на Девети септември, та да го видят от ОФ-то колко е радостен. Казват, че сме били неблагодарници. Ако живеехме в партийните дворци и резиденции и карахме Волги и Мерцедеси, ако пращахме децата си да учат из омразния Запад, ако
пазарувахме в Кореком или ни носеха безплатна храна вкъщи, кой знае пък за какви неблагодарници щяха да ни вземат.

Днес имаме хипермаркети с хиляди стоки и молове, колите задръстват улиците, а забравихме как се чака 15 години за Москвич. Днес цялата страна е нацвъкана с ново строителство, а забравихме как се чака по 30 години за жилище. Днес всеки ром може свободно да се изтърси с катуна пред Версай, а забравихме телените заграждения и десеткилометровата зона, където се стреляше с калашник, ако нямаш открит лист.
Но има едни особени хора с каменни бордюри вместо глави. На тях винаги ще им е мъчно за изгубената възможност да утрепеш безнаказано "врага" и да му вземеш имота, щото бил кулак. Те съжаляват за златното време на общата каца с мед, в която само ТЕ можеха да бъркат, а другите трябваше да се бъхтят като роби. Чудно ми е като как още ги има, имам чувството, че никнат отнякъде. А може и само един оцелял от тях, да седи по цял ден и с различни никове да дудне комунистическите си брътвежи. Такъв и под пирамидката с петолъчка ще дудне.

гоце е още по-голям шампион по помилване на престъпници - над 100 бройки на година. и даже не казва кои са и за какво са били осъдени, защото щял да наруши неприкосновеността на личните данни!

Не е лошо да се въведе някакъв лимит на ордените и държавните отличия, които се раздават. Не сме толкова голяма държава, че да имаме толкова лауреати. И трябва да се награждават само българи, получили световно признание. С цялото ми уважение към нашите певци, повечето от тях са познати (и то слабо) само в бившия Съветски съюз. А иначе все повече стават тези, които броят дните до края на мандата на този президент. Злоупотребата с раздаването на отличия на лица като Доган, Батков и др. далеч не е най-големия му грях към институцията.

До коментар [#83] от "Павлин":

А какво да кажем за награждаването на Иван Славков - Батето.

Та какво е Батето? Един прост човек, изключително нахален, който е получил неограничена власт благодарение на брака си с Людмила Живкова.
Какво е Иван Славков наистина?!
"Че животът на Славков бил хубав като зет на Живков, едва ли някой се съмнява. Ядене, пиене, лов, мацки… Безкраен празник! Човекът имал възможности – пътувал, когато другите не можеха да пътуват, живял по резиденции, когато другите обитаваха панелки, кефел се в мерцедеси, когато другите чакаха по 15 години за ладичка… Цялата държава му била бащиния!

Е, няма как след такъв живот Батето да не заяви в книгата си с мемоари: „Аз съм комунист!”" – пише Михаил Вешим.
И получава държавно отличие - "Стара планина"
За какво?!
За това че е харчил нашите данъци по командировки в чужбина и по запои, с които на всичко отгоре се и хвали...

Понеже се интересувах от заменките на земи с такива по черно-морието и на пустеещи земи с примамливи във вътрешността на страната, при разглеждането им се очерта факта,че круп-ните действуващи лица в тях са носители на орден Стара пла-нина първа степен: Г.Ганчев,най-крупният играч по черномори-ето,Т.Батков-играч по черноморието,В.Златев - Правец се нари-ча "Златево село или Златевград". Засега "извън строя" остават Н.Банев и Ем.Димитров,но отчитайки,че първият преди 10-и ноември е бил на работа в окръжния комитет на Комсомола-Хас-ково и баща му е бивш шеф в ДС в същия град, а вторият е пър-ви братовчед на шефа на НСО ген.Д.Димитров и заедно със Сто-ичков е член на етрополската ловна дружина на президента , бъдещето е пред тях и можем да очакваме в скоро време да ста-нат старопланинци.