Откъс от "Това съм аз, а ти кой си" на Йеспер Юл

Корицата на "Това съм аз, а ти кой си"

© Дневник

Корицата на "Това съм аз, а ти кой си"



Тази седмица "Детски дневник" публикува отново откъс от "Това съм аз, а ти кой си" на Йеспер Юл, като част от поредицата"Начинаещи родители".


През последните две десетилетия Юл, който е семеен терапевт и педагог, формулира нова парадигма за отглеждането на децата и насърчаване на личното им и социално развитие. Основната му цел е да вдъхновява, подкрепя и помага на родители и специалисти в името на социалното и умствено здраве на новото поколение, като предлага алтернативи на неправилните начини, по които сме гледали, и за жалост продължаваме да гледаме, децата си. "Това съм аз, а ти кой си" излиза в България от издателство "Жанет 45" в превод на Росица Младенова


ДОПУСТИМО ЛИ Е РОДИТЕЛИТЕ ДА СЕ КАРАТ НА ДЕЦАТА?




Отговорът на този въпрос зависи от това, какво точно влагаме в израза "да се карат". През последното столетие родителите бяха свикнали много по-често да засрамват децата си, отколкото да им се карат.


Ето каква е разликата:


"Петер, не искам да си играеш с моя компютър, когато не съм с теб, да му се не знае! Казвал съм ти хиляди пъти и полудявам, като те видя на компютъра ми! Повече не искам да го правиш – НИКОГА!!! Махай се от комютъра ми, той си е мой и аз решавам какво ще правя с него!"


В тази ситуация имаме един бесен баща с пламнало от гняв лице, който крещи, хвърля огън и жупел и се кара на Петер. Независимо на колко години е детето – на три или на тринайсет, – то ще се стресне, а може и да се разплаче. Каквато и да е неговата реакция, отношенията с баща му през следващите няколко часа ще бъдат белязани от мълчание и дистанция. Но това не вреди нито на Петер, нито на отношенията му с бащата. Петер нарушава една от границите на баща си за пореден път, чашата на таткото прелива и следва спонтанна реакция. Всичко си е на мястото.


Децата имат нужда да осмислят подобна конфронтация в усамотение. Ако мълчанието на Петер продължи повече от два часа, баща му може да се опита да влезе в контакт с него (ако, разбира се, вече се е успокоил), като каже нещо от сорта: "Съжалявам, че се стресна, като ти се ядосах. Но наистина бях много бесен! Сега вече ми мина". Без да кара момчето да му обещава никога повече да не си играе с компютъра и без да го заплашва с наказания. И двете биха дистанцирали Петер от преживяното, оставяйки по-слабо впечатление у него.


Ако майката на Петер изяви желание да се намеси или да утеши момчето, може да го прегърне с думите:
"Леле, как се уплаши, Петер. Не е хубаво някой така да вика". Това е сигурен сигнал за Петер, че всичко
останало – с изключение на случката с компютъра – е наред.


Ако майката не одобрява реакцията на мъжа си, тя трябва да изчака, докато двамата с Петер не си възвърнат обичайната близост, преди да подеме разговор по темата. Дотогава бащата би бил твърде уязвим и резултатът ще е една безполезна караница.


Ако бащата иска да обсъди с някого случилото се, докато с Петер временно не си говорят, може да се обърне към свой близък човек, стига това да не е майката на Петер.


"Е сега вече го загази! Какво си въобразяваш, бе, келеме с келеме? Колко пъти съм ти казвал да не ми пипаш компютъра? Глух ли си или си тъп? Веднага да се махаш от компютъра ми, момче! И да знаеш, че ако се повтори..."


Момчето е порицано, а критиката и унижението, на които го е подложил бащата, са оскърбление за цялото му същество. След известно време бащата сигурно ще се върне и ще попита: "Искаш ли да се сдобрим?", а момчето засрамено ще каже: "Да". Но тяхното приятелство вече никога няма да е същото, въпреки че момчето ще направи всичко по силите си, за да прикрие този факт.


Трудно се говори с такъв баща – трудно е за всички негови близки. Неговата ценностна система е изградена в едно време и семейство, в което съвсем сериозно се е считало, че за да накараме децата да се държат "както трябва", трябва най-напред да ги убедим, че се държат грешно.


Ако сме достатъчно убедителни и последователни и си помагаме с някоя и друга плесница, когато се налага, може на пръв поглед да изглежда, че формулата работи. Момчето няма да припари до компютъра и със сигурност ще се научи да разпознава ситуациите, в които бащата се ядосва лесно. Ще скрие накърненото си себеуважение и изгубеното доверие и ще спазва постоянна емоционална дистанция от баща си. И така бащата никога няма да узнае какво е станало.


Чувствата на родителите не вредят на децата. Или ако някой път навредят, то е заради думите, които съпровождат нашите чувства. Децата знаят много добре какво е тъга, гняв, яд, какво е да си разочарован. На
тях не им харесва да им се карат, нито пък им е приятно родителите им да се карат помежду си, но в крайна
сметка това няма да им навреди. А ще им помогне да изградят едно грижовно и реалистично отношение
към собствените си чувства.


В семействата, в които родителите държат да се спазва здравият разум, благоразумието и добрият тон, децата стигат до извода, че нещо с тях самите не е наред. Няма нищо нередно в това понякога да си неблагоразумен – да изпитваш необосновани чувства, да имаш необосновани граници и необосновани нужди.


Това е просто доказателство, че си живо човешко същество, което не е сведено до някаква социална роля
и че в живота далеч не е най-важно непременно да получиш одобрението на околните. Децата трябва да носят на врата си табелка с надпис: ИЗВИНЯВАЙТЕ, НО ПРЕДПОЧИТАМ ДА НЕ МЕ КРИТИКУВАТЕ. А отдолу с дребен шрифт: Критиката е опасна за вашето здраве. Министерство на здравеопазването.


Когато едно току-що проходило дете на годинка и половина се забавлява страхотно като вади книгите от библиотеката или събаря от рафта каквото му попадне пред погледа, можете да го спрете с едно: "Стоп!
Не искам да правиш така!", и ако това не помогне, да го изнесете надалеч от съответните изкушения.


Но не е редно да кажете: "О, не, така не си доброто момиче на мама. Спри, като ти казва мама". Едно
дете на годинка и половина не е нито "добро", нито "лошо" в подобна ситуация. То е изпълнено с любопитство и желание да опознае заобикалящия го свят.


Някой ден като тръгне на детска градина, ще му бъде трудно, ако не може да се отпусне в новата среда. Тогава пък ще търпи критика, задето се е научило – с много усилия – да бъде сдържано. "Добре де, ама книгите и сувенирите от Испания? Какво ще стане с тях? Трябва ли да ги пожертваме в името на детската жизнерадост?" Не, не трябва. Ако сме решили, че няма да ги използваме за играчки, няма нужда да ги жертваме. Има начини те да бъдат предпазени от унищожение, но не е нужно пукнатините, които спестяваме на тях, да бъдат пренасяни върху детската душа.


В спонтанните си реакции често прибягваме до критика, оскърбление и нарушаване на границите на децата. Няма какво друго да направим, освен след случката да се погрижим детето да разбере, че вината не е негова.
Необмислените ни реакции често се дължат на това, че искаме да дадем на децата си (а също и на любимия си човек, и на приятелите си) всичко, което имаме. Понякога обаче се случва да даваме повече, отколкото можем. И когато близките ни свикнат с това и искат още и още, тогава вече изпадаме в положение,в което не можем повече и възкликваме: "Всичко си ма граници!".


Възрастните сами решават какво и колко да приемат от другите. При децата не е така. Основна предпоставка за оцеляването на децата – особено през първите години – е да вярват безрезервно, че родителите им постъпват правилно. Както по отношение на тях, така и по отношение на самите себе си.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 6191 Неутрално

    Сложна работа е това нещо възпитанието.Всички родители си мислят,че най добро възпитание дават на децата си.Според мен поне,за възпитанието на едно дете влияе и околния свят,приятелите на родителите му,постъпки,миризми,звуци,това което вижда от други деца.

  2. 2 Профил на didko8
    didko8
    Рейтинг: 470 Неутрално

    Наистина не е лесна работа да отгледаш и възпиташ човек. Напоследък все повече хора подхождат с обиди и агресия, само защото самите те са нервни, което не е редно. Правило за възпитание няма, защото хората имат различни гледни точки и характери. Но знам със сигурност, че с крясъци обиди и агресия не става.

  3. 3 Профил на areta
    areta
    Рейтинг: 1409 Неутрално

    Разумен текст, който показва как е съвсем нормално да се случва да се караме на децата, но не и да ги засрамваме или унижаваме.

    Не че възрастните помежду си непрекъснато се унижават взаимно, това им е любимият подход при разправии, да подметнат ядно на противника: "Ти си такъв и такъв!"

  4. 4 Профил на Логика
    Логика
    Рейтинг: 1291 Неутрално

    Ще е добре повече коментатори да се замислят над това:“...Няма нищо нередно в това понякога да си неблагоразумен – да изпитваш необосновани чувства, да имаш необосновани граници и необосновани нужди. Това е просто доказателство, че си живо човешко същество, което не е сведено до някаква социална роля
    и че в живота далеч не е най-важно непременно да получиш одобрението на околните...“

    ЗЗД Чл. 49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа
  5. 5 Профил на nemisemisli
    nemisemisli
    Рейтинг: 581 Неутрално

    Страхотен текст. Както и горните постове и аз се присъдинявам с мнението, че да отгледаш човек си е трудна работа.
    С момчетата един подход, с момичетата друг.
    Мисля, че крайният резултат ще си заслужава ако и детето като порастне намери средата за която е възпитано, иначе става аутсайдер.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах