Откъс от "Отсъстващи бащи, изгубени синове" на Ги Корно

Издателство "Изток Запад"

Издателство "Изток Запад"



В рубриката "Четиво" на "Детски Дневник" публикуваме откъс от "Отсъстващи бащи, изгубени синове" на Ги Корно, предоставен от издателство "Изток Запад". Статията е част от специалната поредица "На училище" на "Детски Дневник". Тази година тя е посветена на родителските страхове. До края на септември ще можете да прочетете съветите на специалисти по най-важните теми за здравето, развитието и сигурността на учениците.

Много съвременни мъже не се вписват в конвенционалната представа за мъжественост. Психотерапевтът Ги Корно отдава това на мълчанието или отсъствието на бащите от живота на синовете им, което е оказало огромно влияние върху психиката на децата. За момчетата е важно да изградят мъжки модели на поведение, а за това е нужно да имат пред себе си пример за подражание. Липсата на онези ритуали, с които се отбелзява превръщането на момчето в мъж, има тежки последствия за формиране на неговата мъжественост.


Юнгианският подход на автора спомага за по-доброто разбиране на проблемите на мъжката психика. Авторът посочва средствата за изцеляване на дълбоките психологически травми, нанесени на крехката детска психика от отсъствието на бащата в детството. Осъзнатото отношение към проблема обаче би могло да спомогне за разрешаване на кризата на мъжката индентичност.


Книгата е полезно четиво за всеки мъж, който иска да научи повече за себе си, както и за всички, интересуващи се от мъжката психология.




Ги Корно е канадски психотерапевт, последовател на школата на Юнг. Посвещава времето си на психотерапевтичната практика и писането. Автор е на придобили световна известност книги като "Отсъстващи бащи, изгубени синове", "Има ли щастлива любов?" и др.


Читателите на "Детски Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената на книгата в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.


Въведение


Явявайки се пред парламентарна комисия по въпросите на психичното здраве, Хъбърт Уолът – лекар и професор в Университета на Квебек в Шикотими – изрази загрижеността си, че никое правителство досега не е формирало Комисия по положението на мъжете. С подкрепата на статистическите доказателства той се зае да илюстрира несигурното общо здравословно състояние на мъжете:


По време на детството и юношеството си мъжете е по-вероятно [от жените] да страдат от забавено психично развитие, ограничен обем на вниманието поради "хиперактивност", поведенчески проблеми, "свръхтревожност", шизоидни трудности, преходни или хронични спазми, заекване, функционална енуреза и енкопрезия [непреднамерено уриниране и изхвърляне на изпражнения], сомнамбулизъм и кошмари, аутизъм1, както и упорити и специфични проблеми на развитието, като дислексия 2.


Като възрастни мъжете съставляват значителен процент от тези, които страдат от разстройства на личността, свързани с параноята и компулсивното3 или антисоциалното поведение (както свидетелства големият им брой в затворите). Те освен това далеч надвишават броя на жените по честотата на транссексуализма4 и сексуалните перверзии.


Д-р Уолът отбелязва, че четири пъти повече мъже страдат от алкохолизъм и наркомании; три пъти повече мъже се самоубиват и се ангажират във високорискови поведения в сравнение с жените. Мъжете са по-предразположени от жените към шизофрения. Д-р Уолът заключава, че честото отсъствие на баща или на мъжествени модели за малките момчета, "изглежда, обяснява определени поведенчески трудности, свързани с утвърждаването на половата идентичност от страна на мъжете".


Накратко, това означава, че въпреки привидната им независима природа голям брой мъже търсят бащите си и много от тях наистина имат нужда от помощ. Аз също знам колко голяма е тази потребност и с какво нетърпение те искат да се съберат заедно и да дискутират. През пролетта на 1987 г., след като изнесох лекция на тема: "Страхът от интимност и изтласканата агресивност у мъжете", реших да организирам еднодневен семинар за група от мъже. В събота сутринта 21 мъже ме чакаха във фоайето на Юнговия център в Монреал.


Там имаше бащи, женени и разведени, ергени, хомосексуалисти, един "пънк", готвач, декоратор, счетоводител, художници, работници в социалните грижи, терапевти, държавни служители и учители на възраст от 20 до 50 години. Това се оказа изумително преживяване – ден, изпълнен с крайно учудващи изповеди и разкрития. Когато краят наближи, всички участници решиха да продължат редовно да се срещат и да работят заедно.


На първия ми въпрос: "Чувствате ли се мъж?", нито един не отговори утвърдително –дори най-възрастните, женени от 20 години, или тези, които имаха деца. Бързо стана видно, че нашето чувство за идентичност не съответства задължително на житейските ни преживявания, а е по-скоро свързано с вътрешното ни чувство за здрава основа или нейната липса.


Именно липсата на основа в живота на мъжете днес е това, за което искам да говоря в тази книга. Искам да пиша за чувството на нещастие, което тези мъже изразиха в груповите сесии, и за проблемите, споделени от други, когато бяха сами с мен в моя кабинет. Искам да засегна и нещата, които започнахме да "разравяме" и да изследваме заедно, и особено крехкостта на мъжката идентичност.


Тя може би се отразява във факта, че в най-типичния случай мъжете днес решават да имат първото си дете на 35- или 40-годишна възраст, което е доста по-късен период в живота, отколкото този, в който техните предшественици са поставяли началото на своите семейства. Може ли това времево забавяне да е мярка за броя години, от които мъжете днес се нуждаят, за да консолидират собствената си идентичност?


Според мен е така, макар че много други фактори също оказват влияние върху тези деца от следвоенния бум на бебета: по-голямата степен на индивидуализъм, по-големия физически комфорт, увеличаването на стреса, невероятното разпространение на технологичните нововъведения и, разбира се, ужасното чувство за несигурност по отношение бъдещето на нашата планета. Интересно е обаче да се погледне на тези въпроси най-вече от психологическа гледна точка и точно това смятам да направя.


"Суровината" за тази книга идва от клинични наблюдения в практиката ми на аналитик. Всички случаи са били "дегизирани", освен в същностните си детайли, а материалът е използван само със съгласието на засегнатите. Освен това трябва да се има предвид, че моите примери и интерпретации се занимават само с един аспект на даден човек, така че присъства само един фрагмент на личността на човека.


Следователно би било грешка въпросните случаи да се драматизират, като или се свръхопростяват, или се правят преувеличени обобщения на базата на материал, който по необходимост е непълен. В няколко случая съм създал измислени герои, като съм комбинирал преживяванията си с няколко различни лица.


Дискусията ми се основава и на символните образи от сънищата и безсъзнателното, които винаги обогатяват наблюденията ни с разнообразие и "пищност". Те имат голямото предимство да осигуряват по-малко абстрактна основа за изследването на всяка конкретна тема и адресират пряко света на емоциите. Както казва Юнг, нищо не е по-малко научно от анализа на сънищата, но тяхната релевантност впечатлява ума и ни настройва да мислим за непознатото, което лежи във всеки един от нас.


В крайна сметка нали именно чрез интензивната представа за дадено нещо, чрез усилията ни да "напаснем" образа към емоцията и чрез позволяването на най-съкровените ни фантазии да изплуват на повърхността най-ефективно можем да разберем природата на психичните явления. Не е ли това начинът, по който обективираме тези феномени, за да водим диалог с тях? Митовете играят същата роля като тези образи: те поставят съвременните ни преживявания в перспектива, като разкриват начините, по които преживяванията ни са извечно човешки.


Тази книга е синтез на всичко, което съм чел, видял, чул и почувствал по отношението на мъжете през последните три години, и на чувствата ми спрямо собствения ми живот като мъж. Не твърдя, че разработените идеи са по някакъв начин завършени или пълни. Такива претенции не са моята цел и във всеки случай не настоявам да бъда "прав". Истината е, че се занимавам само с онези теми, които ме завладяват отвътре.


Въпросът за бащата и мъжката идентичност прониква в съвременния свят от дълбините на колективното безсъзнателно.


Най-доброто, което можем да направим, е да обмислим въпроса и да се опитаме да останем открити за новото развитие в процеса на появата му. Образите, които ни населяват, ни тласкат към бъдещето. Не знам какво е мъжът, а още по-малко знам какво той трябва да бъде. По-скоро се опитвам да чувствам какво е и да го
опозная отвътре. Опитвам се да позволя на мъжа в себе си да излезе на бял свят.


Няма идеален модел за мъж, така както няма идеално семейство. Всички ние сме продукти на повече или по-малко неадекватно минало, което ни тика напред и ни кара творчески да се адаптираме. Много от нашите родители е трябвало да се борят, за да осигурят нещата от първа необходимост, така че съзнанието им до голяма степен е определено от нуждата да подсигурят физическото си оцеляване. Те говорят само чрез действията си, неспособни да дадат словесен израз на любовта или разочарованията си. Имат трудности да дезангажират индивидуалността си от функцията си на баща и майка и се чувстват неловко по отношение изразяването на вътрешните си чувства.


През прозореца на собственото ни съзнание можем да хвърлим поглед върху свят, който е толкова различен от техния, че всяка вероятност за диалог изглежда невъзможна. Това е така, защото рамките на нашия прозорец са психологически и ние гледаме света през тях като мрежа от психологически взаимоотношения. Не трябва обаче да забравяме, че именно образованието и материалната сигурност, направени възможни от нашите родители, ни подпомагат да реагираме на вътрешните потребности, които ни занимават днес.


Не майките и бащите съдя в тази книга, а мълчанието, което обгръща всички ни. Ролята на синовете днес е най-после да разчупят това мълчание. Душата на света се крие винаги когато има конфликти и размирици. Точно тази скрита душа тормози мъжете днес. Повече от всякога седим на горещия стол на промяната.


1. Отсъстващият баща


Психоаналитиците трябва да сондират въображението.


Независимо дали човек мисли за въображаем, символичен или истински баща (имайки предвид, че реалното не съществува), разточителството на обозначителите, свързани с бащата, прикрива един важен факт: те са празни.
Кристиан Оливие


Мълчанието на бащата


Едва бях започнал да пиша тази глава, когато си спомних сън от предишната нощ:
Трябва да помогна на сексуално привлекателна, тъмнокоса, динамична Джейн Фонда да изкачи едър, възрастен господин на втория етаж на съседната сграда, така че да може да отиде до тоалетната. Когато започваме катеренето по стълбите, мъжът застава директно зад мен и ме сграбчва за колана. Той не прави нищо, за да ни улесни, така че изкачването е изключително трудно – трябва буквално да го влача зад мен. Чувствам цялата му тежест, която ме дърпа назад, а коланът, опънат до скъсване, се впива болезнено в тялото ми.


Появявайки се наново точно в момента, когато започвах да пиша, този сън ме накара да се замисля колко е трудно човек да се конфронтира с миналото: да влачи възрастния мъж, който го символизира, до място, където може да получи облекчение. Как миналото се надвесва над мен и се врязва в тялото ми! Колко тежко е да се "повдигнат" преживяванията ми с баща ми в царството на съзнанието!


За щастие Джейн Фонда е там, за да ми помогне – това наистина е тежко физическо упражнение! В съня тя е всъщност човекът, заради когото го правя, сякаш моята анима5 под формата на актриса – експерт в изразяването на емоциите – изисква слагане край на мълчанието, което съм наследил.


Толкова много неща излязоха на повърхността с този сън: добрите и лошите моменти на връзката с баща ми. Спомних си игрите, които играехме, начина, по който обикновено се съюзявахме срещу майка ми. Неговите истории как е израснал в горите, бедното му, но щастливо детство, годините, през които е работил като дървар, преместването му в града. Тези истории бяха станали истински митове за мен – митове, които така и не се опитах да чуя. Тогава съвсем внезапно – когато навлязох в пубертета, когато се нуждаех най-силно от него, – него вече го нямаше. Той беше изчезнал, изпарил се яко дим.


Истината е, че аз бях този, който се изпари, когато отидох в училище-пансион в семинарията. В началото се връщах за по четири часа на седмица, за да видя семейството си. Спомням си как всяка неделя се надявах да имаме някакъв разговор – баща ми и аз. Обикновено седях във фотьойла на майка ми, отстрани на този, в който сядаше баща ми, за да си чете вестника. Толкова много исках той да ми каже нещо, да говори с мен, да ми разкаже каквото и да е: за неговата работа, за ракети и космически кораби – без значение. Непрестанно се опитвах да измислям въпроси, които можеха да го заинтересуват. Отчаяно нуждаейки се от неговото признание, играех "мъжа". Това така и не проработи.


Може би просто не го интересувах или е чувствал, че вече си е изпълнил дълга. В края на краищата на него дължа образованието, което той не получи.


По-късно, в края на обучението ми (и докато баща ми страдаше от собствената си липса на образование), ние наистина се опитахме да водим няколко разговора, но те винаги стигаха до глуха улица. Начинът, по който той защитаваше мненията си, не оставяше място за моите – поне аз така го възприемах. Баща ми отново ме остави сам, отказвайки да ме признае – моите аргументи бяха безполезни и винаги щяха да си останат такива. Можех да се опитвам, но не бях мъж. Само ако знаеше колко усърдно се опитвах да го достигна, колко се нуждаех от него! Ако просто му го бях казал...


Макар че бях много малък по онова време, все още си спомням как, когато братята му ни идваха на гости, прекарваше с тях по цял следобед в приземния етаж, говорейки за всичко – от Бог до смисъла на живота. Кацнал на върха на стълбите, слушах ехото от техните разговори и бях омаян: нямах търпение да порасна, така че да мога и аз да участвам в тях. Когато наистина пораснах обаче, баща ми се страхуваше да обсъжда нещата с мен, защото моите ценности бяха прекалено различни от неговите. Всичко, което правеше, беше да предизвиква вина у мен с мълчанието си.


Седях си там във фотьойла на майка ми, чакайки го да заговори. Чувствах се боязлив, със завързан език – просех потвърждение на възмъжаването ми. Мълчанието на баща ми обаче ми наложи да остана завинаги малко момче, изпитващо страхопочитание към неговата резервираност, която аз погрешно вземах за сила.


Всички тези фрагменти са част от история, която едва ли може да се нарече трагична: в крайна сметка имах баща, който "го имаше" повече, отколкото бащите на повечето тийнейджъри по онова време. Разказването на тази история обаче все още ми причинява болка. И до ден днешен винаги, когато искам да говоря сериозно за баща си, се чувствам с вързан език. Наляга ме тежест, невидима бариера, която изглежда ужасно трудна за преодоляване. Сякаш е някакво табу да говоря с него.


Тя определено си остава независимо от добрите ни намерения. Единствената разлика е, че сега чувствам, че аз съм също толкова отговорен за това, колкото и той. Обичам баща си, но не знам как да разруша стената помежду ни. От време на време дори мисълта да я съборя ми изглежда непочтена. Какво е това нещо, от което съм толкова уплашен?


Законът на мълчанието


От лекциите и практиката си като аналитик към научил, че болката, която чувствам, се споделя от много други хора. Всички мъже живеят повече или по-малко в наследено мълчание, което се предава от поколение на поколение – мълчание, което отрича потребността на всяко момче от признаване (или потвърждение) от страна на баща му. Сякаш бащите ни са задължени да спазват правило на мълчанието, постановяващо, че тези, които говорят, са заплаха за мъжката солидарност.


Бащите ни са избягали в горите или в таверните на своята работа. Търсели са спасение в колата си, вестниците, телевизионните програми. Често са избирали да избягат в абстрактен, синтетичен свят – свят, отделен от реалността на настоящето, от всекидневните преживявания, от собствените си тела. В миналото и в настоящето мъжете се предават пред мощното изкушение на масмедиите, пеещи им като морските сирени, които искали да подмамят Одисей на острова. Зависимостта им от медиите, подобна на пристрастяването към наркотиците, им позволява да избягват говоренето, населяването на собственото тяло, влизането във взаимоотношения.


Псевдонезависимостта на мъжете всъщност не е нищо повече от неуловима форма на самопогълнатост.
В действителност не можем да обвиним за всичко бащите си, тъй като самите те са жертва на историята. Очевидно ние днес сме далеч от екологичната ниша, която е позволявала на младите мъжки екземпляри от биологичния ни вид редовен достъп до бащите им, за да наблюдават как те правят нещата.


Съвременните мъже фактически имат много малко случаи да преживяват или да актуализират мъжествения си потенциал в присъствието на бащите си. От началото на индустриалната ера между бащите и синовете съществува все по-малък контакт. Изкривяването, изглежда, е пропълзяло между вродените потребности на синовете и поведението на днешните бащи, които сякаш са достойни за съжаление фигури, хванати в капана на съдба, спрямо която са безсилни. Бащите все по-силно се чувстват във вакуум, след като навиците на предците продължават да избледняват и това все повече допринася за краха на мъжката идентичност.


"Боже мой, защо си ме изоставил?"


Митовете ни разкриват базисните структури на историята: мълчанието на бащата и страданието на сина са официално възвестени в християнския мит – централният мит, който е ръководил еволюцията ни през последните два века и в удивителна степен е белязан от отсъствието на бащата. Бащинството на св. Йосиф е поставено под съмнение от самото начало и той участва много малко в активния живот на сина си Исус. Той не е там, в подножието на кръста с Мария и апостолите; не Йосиф, а Мария е тази, която държи мъртвия си син в ръце и която е обезсмъртена от Микеланджело в неговата "Пиета". Думите на Христос на кръста едва ли биха могли да бъдат по-явни: "Господи, Боже мой, защо си ме изоставил?"


Отсъстващият баща


В по-непосредствен смисъл, ако погледнем статистиката за бащите, които физически отсъстват от дома, откриваме, че проблемът на отсъстващите бащи е изключително широко разпространен. В САЩ например едно на всеки пет деца живее в дом без баща. Фактически е изчислено, че едно на всеки четири деца живее в семейство с един родител и че 89% от тези семейства се оглавяват от жени.


В Канада според преброяването на населението от 1986 г. едно на всеки седем деца живее в семейство без баща. Едно на всеки пет семейства (18,8%) има само един родител, а от семействата с един родител 79% са оглавявани от жена. С други думи, семействата с един родител съставляват 16% от всички деца, живеещи в дома си, а 13% от тях живеят в семейство, в което няма баща. В Квебек, където е моята аналитична практика, пропорцията е още по-висока: едно на всеки шест деца няма баща в дома си. Двадесет процента от всички семейства имат само един родител и 79% от тях се оглавяват от жени. Те представляват 18% от общия брой на децата в Квебек, от които 14% живеят без бащите си.


Във Франция според данните от преброяването на населението през 1982 г. 1 307 860 деца под 24-годишна възраст живеят в семейства с един родител, оглавявани от жени. Federation syndicale des familles monoparentales [Синдикална федерация на семействата с един родител] изчислява, че през 1988 г. почти два милиона деца са живели с един родител, в 85% от случаите жени.


Това означава, че във Франция близо 1 700 000 деца живеят без баща. В Швейцария през 1980 г. има 170 485 деца, живеещи без бащите си. Колкото и изумителни да са тези цифри, те вземат предвид само ситуациите, в които бащата физически отсъства, и не могат да ни кажат дали бащите, които присъстват в дома, са адекватни или не.


Отсъстващи бащи


Терминът отсъстващи бащи в заглавието на тази книга цели да предаде много по-широк смисъл. Той се отнася както до физическото, така и до психологическото отсъствие на бащите и внушава едновременно и духовно, и емоционално отсъствие. Той намеква и идеята за бащи, които, макар физически да присъстват, се държат по неприемлив начин: авторитарните бащи например са ревнуващи от способностите на синовете си потисници, които задушават опитите им за творчество или себеутвърждаване.


Емоционалната нестабилност на бащите алкохолици държи синовете им в постоянно състояние на несигурност.


Изгубени синове


Втората част на заглавието – изгубени синове – цели да подчертае липсата на емоционални връзки между бащите и синовете.


Тя внушава не толкова, че синовете са загубени в някакъв абсолютен смисъл, а че са били загубени за бащите, които несъзнателно търсят.


Тази липса на внимание от бащата води до синовната неспособност да се идентифицира с баща си като средство за установяване на собствена мъжка идентичност. По подобен начин син, лишен от потвърждение и сигурност, дадени му от присъствието на бащата, е неспособен да се придвижи към зрялата възраст.


В случаите, когато родителят е насилник, слаб или непрекъснато пиян, синът може да го смята за толкова отблъскващ, че категорично да отказва да се идентифицира с мъжкото – той не само ще презира баща си, но и ще се опита да не му прилича в каквото и да било.


Крехкостта на мъжката идентичност


Мълчанието на бащата диктува крехкостта на половата идентичност на сина. Знаем, че личността се изгражда и диференцира чрез серия от идентификации. Идентификацията се определя като "психологически процес, в който субектът асимилира аспект, свойство или характеристика на друг субект и трансформира себе си напълно или частично на базата на този модел". За да формирате идентичността си, трябва да се идентифицирате с някой друг, трябва да структурирате себе си чрез инкорпорирането на някой друг в себе си, чрез интегрирането му посредством имитацията.


Преди тази идентификация да може да се осъществи обаче, трябва поне смътно да сме осъзнали някакъв общ елемент между себе си и другия. Процесът е задвижен от това, което Фройд нарича първична фантазия – чрез нея ние сме свързани с другия.


Тази вродена тенденция, на която Юнг по-късно дава името архетип, подпомага сина да разпознае себе си в баща си.


Жената "е", мъжът "е направен"


Първото обектно отношение на детето, първата му идентификация е с майката. За да стане "мъж" обаче, малкото момче трябва да премине от тази първична идентификация с майка си към идентификация с баща си. Това пренасяне на идентификацията е толкова деликатен и изпълнен с опасности процес, че в племенните общества се подчертава от ритуали на инициацията, целящи подпомагането на юношата да започне живота си като зрял мъж.


Инициацията на юношите е един от най-силно структурираните и широкоразпространени ритуали в света; тези за девойките, макар че съществуват, не са универсални и често са по-малко развити. Фактически, що се отнася до половата идентичност, бихме могли да кажем, че жените "са" жени, докато мъжете трябва "да бъдат направени" мъже.


Началото на менструацията, сигнализираща способността на девойката да има деца, установява женската ѝ идентичност и сякаш осигурява естествена инициация, чрез която тя се придвижва от състоянието на девойка към това на жена. За мъжете обаче природата трябва да бъде допълнена с процес на обучение, за да се прехвърли към друг обект първичната идентификация с майката. Ритуалите на инициацията целят отбелязването на официалното отделяне на момчето от майка си и новия му статус като мъж.


В действителност ритуалите на инициацията за юношите са толкова широко разпространени, че с основание можем да се запитаме дали мъжествеността на момчетата въобще би се появила, ако не беше насилена по този начин. Биолозите потвърждават, че в ембрионалния стадий всички ние първоначално сме от женски пол: в самото начало на бременността мъжките характеристики на плода не могат да се уловят. Това, изглежда, внушава, че мъжествеността трябва да бъде прибавена – и може би обяснява крехкостта.


Тази биологична реалност вероятно обяснява факта, че мъжката идентичност има нужда – поне на психологическо ниво – постоянно да бъде подкрепяна от друго мъжко присъствие, за да остане стабилна. Съществуването на някои племена, в които мъжете плетат, а жените работят на полето, показва, че онова, което познаваме като мъжественост, остава неразвито, докато не се събуди чрез ритуала.


Племенният свят разглежда идентификацията с бащата като последваща идентификацията с майката. Интересно е също да се отбележи, че семейството с един родител следва племенния модел, при който синовете в пубертета често спонтанно изразяват желание да отидат да живеят при баща си. В действителност в психиката едновременно се осъществяват няколко идентификации. За да може синът да се разпознае в баща си, той трябва да присъства.


Триъгълникът


За да се развие, мъжът трябва да се идентифицира с майка си и с баща си. Триъгълникът баща–майка–син трябва да замени диадата майка–син. Ако бащата обаче отсъства, няма пренос на идентификацията от майката към бащата и синът остава затворен в идентификацията си с нея. Отсъствието на бащата автоматично повишава влиянието на майката, която по този начин е натоварена с твърде тежка отговорност. При тези обстоятелства триъгълникът така и не получава възможност да се формира правилно и непосредственият ефект е, че по отношение на половата си идентичност синовете се развиват в колоси на глинени крака.


Макар майките често да са играли водещата роля в портретите на мъжете от следващите страници, трябва да се има предвид, че това са тристранни истории – любовни триъгълници.


Въпреки че психоаналитичната литература в изобилие описва влиянието на майките върху синовете им, в това отношение тя често е забравяла да отбележи, че тези майки са вездесъщи и всемогъщи, защото бащите са липсвали – фактически толкова отсъстващи, че липсата им просто е била вземана за дадена.


Сега, когато чуя пациент да се оплаква от майка си, онова, което също чувам (макар че не се изказва открито), е, че баща му е отсъствал. Следователно задавам въпроси и предлагам интерпретации, насочени към изясняването на взаимоотношението баща–дете. Това е необходимо, защото черната дупка, оставена от отсъствието на бащата, обикновено се запълва с негодувание, вина, идеализации и недоверие, които иначе биха могли да останат неизследвани дори в терапия, отнемаща години. Да имаш майка, която е доминираща, свръхпредпазваща, потискаща или неприсъстваща, почти неизбежно посочва, че бащата е отсъствал.


Присъстващият баща


Бащата е първият значим друг, когото детето среща извън утробата на майка си. За новороденото той преди всичко представлява – макар и доста неотчетливо – не-майката; той въплъщава всичко, което не е тя. Той става третото действащо лице в любовната история, привнасяйки елемент на раздяла между майката и детето. Самото му присъствие задейства процес на диференциация, тъй като чрез "притежаването" на жена си той поставя край на блаженото състояние на симбиоза, в което майката и детето са живели: "Твоята майка е моя жена и обича и мен!" – заявява той. Детето чувства, че вече не е единственият обект на желание.


Следователно бащата по този начин въплъщава принципите на реалността и реда в семейството.
При по-дълбок анализ обаче се вижда, че истинският отделител на майката и детето не е бащата, а по-скоро желанието – желанието на двойката да се открие един друг извън детето.


Дори и само като среда, чрез която на желанието се дава израз, присъствието на бащата е съществено. Някои бащи поставят брутален край на симбиозата между майката и детето, защото ревнуват от огромното количество внимание, изливано върху бебето. Като общо правило обаче любовното желание на двойката един към друг прекратява изключителното очарование от детето – нещо, от което за известно време новороденото има нужда, ако трябва да има здрав старт в живота.


Бащата му помага да установи вътрешна структура. По-конкретно, неговото присъствие прави възможно детето (особено момчето) да развие собствена агресивност (себеутвърждаване и способност за самозащита), сексуалност, чувство за изследване, подход към Логоса или способност за абстрахиране и обективиране.


Бащата освен това помага на синовете си (и на дъщерите си) да направят прехода от света на семейството към света на голямото общество, макар че майката също играе засилваща се роля в прекрачването на тази пропаст. Като цяло, децата, които са били адекватно обгрижвани от баща си, показват повече самоувереност в изследването, в избора на професионална кариера и в личните си инициативи.


Бащината любов често се изразява в условни термини като начин за насърчаване на постиженията на детето: "Ако успееш в еди-какво си, ще ти дам онова, което искаш." Присъствието на този условен елемент е от критично значение за развиващото се чувство на отговорност на детето, за желанието му да проверява и да прекрачва границите и дори за уважаването на установените йерархии. Той обаче ще има положително влияние само ако е уравновесен с любов и привързаност.


За да може любовта на бащата да е недвусмислена, той трябва да обръща подходящото внимание. Трябва да прекарва време с децата си – качествено време е съвременната модна фраза. Девет минути дневно за децата сочат американските изследвания като среден показател за грижите на бащата, а това просто не е достатъчно. Родителят трябва да показва неподправен интерес към инициативите на децата си и същевременно внимателно да определя някои граници.


Установяването им ще създаде безопасната атмосфера, необходима за хармоничното развитие на детето. Той не трябва да налага мненията и решенията си, като се крие зад жена си, а да разкрие силните и слабите си страни и да не е просто убягващ или – още по-лошо – инатливо авторитарен.


Като е открит по отношение на собствените си несъвършенства, бащата разкрива пред детето си истинския свят, в който от него не се очаква винаги да е идеално. Това показва на детето, че упражняването на властта не е задължително да е унизяващо, че здравото съревнование и надпревара не водят неизменно до стомашни язви и че способностите могат да са източник на радост, а не на отчуждение. "Актовете на бащинство балансират подкрепата и грижите срещу потребността от установяване на граници за детинската зависимост."


Неадекватните бащински грижи


Неадекватен баща е този, който се държи по неприемлив начин по отношение на сина си. По-долу следва обобщение на начините, чрез които бащите могат да налагат огромна фрустрация върху децата си.


1. Продължителното отсъствие на бащата поради някаква причина. Детето може просто да е изоставено, да е затворено в болница или някаква институция за дълъг период от време.


2. Н еоткликването на бащата на потребността на детето от любов и привързаност. Той не отговаря на търсещото грижи поведение на детето и може активно да го отхвърля.


3. З аплахите на бащата за изоставяне, използвани за принуждаване или дисциплиниране на детето. Те могат да се отнасят до изоставяне на семейството, оттегляне на любовта, самоубийство, ако детето продължи да действа по определен начин, или дори до убийство на майката или на детето.


4. Н асаждането на чувство за вина у детето от страна на бащата. Правят се твърдения, че поведението на детето е или ще бъде отговорно за болестта или смъртта на един от родителите.


5. Б ащата "се залепва" за детето. В случая на баща алкохолик например детето може да е принудително "напъхано" в родителската роля и трябва да порасне прекалено бързо.


Тези нагласи или действия, категоризирани от Антъни Стивънс, осигуряват красноречиво обобщение на основните травми, описани от пациентите в тяхната терапия. Ще прибавя две други категории в списъка: бащи, които редовно бият синовете си, и такива, които ги превръщат в жертвени овни за всичко, което не е наред в семейството.


Бащино поведение от този вид прави така, че на сина му липсва самоувереност, той става прекомерно боязлив и има трудности в адаптирането към нови обстоятелства. Често става незрял и прекалено зависим, под властта на тревожност, депресия, натрапливости, фикс-идеи и фобии. Освен това ще е склонен силно да потиска яростта си. Дълбоката му потребност от любов може да приеме странни форми, като половинчати опити за самоубийство, бягство от дома, симулирана болест, диви обвинения и всякакви манипулации.


Трябва също да отбележим, че доколкото са причинени от "отсъствието" на бащата, тези изкривявания ще бъдат компенсирани в същата степен от безсъзнателния процес на идеализацията. Момче, чийто баща е напуснал дома, обикновено ще го идеализира или ще търси идеален бащин заместител. Често то ще е толкова заслепено от желанието си, че ще е неспособно да оценява прецизно бащините фигури, които си е избрало, и това ще доведе до още едно предателство от страна на бащата-заместител.


Какво показват изследванията


Синовете, които не са получили адекватни бащински грижи, често се изправят пред следните проблеми: в юношеството си преживяват объркване по отношение на половата си идентичност и приемат женствени типове поведение; чувството им за самооценка е нестабилно; потискат агресивността (а следователно и потребността си от себеутвърждаване), амбициите и любознателността си. Някои от тях могат да страдат от задръжки по отношение на сексуалността си. Често имат проблеми в ученето. Срещат трудности в уважаването на моралните ценности и приемането на отговорностите, ограничено чувство за дълг или задължение към другите.


Отсъствието на граници ги затруднява да действат авторитетно или да уважават авторитета на другите. Недостатъчната им вътрешна структура води до определена слабохарактерност, липса на взискателност, обща неспособност да организират ефективно живота си. Освен това изследванията показват, че е по-вероятно да станат хомосексуалисти, отколкото момчетата, чиито бащи са били достатъчно присъстващи.


Неадекватно обгрижените от бащите синове са по-склонни да развият психологически проблеми6, които се проявяват под формата на малолетна престъпност и злоупотреба с алкохол и наркотици. Тези поведения се коренят дълбоко в бунта срещу патриархалното общество, който отразява като огледало за бащата последствията от неговото отсъствие.


Първите стъпки с татко


Съвсем доскоро психолозите вярваха, че ролята на бащата в живота на детето започва, когато то е на три или четири години и вече може да говори. Някои психоаналитици фактически разглеждаха частичното му присъствие в семейството като ползотворна и необходима фрустрация за детето. През последните 30 години обаче изследванията върху психологията на детското развитие осигуриха изумителна нова информация.


В САЩ и Норвегия няколко изследвания, включващи момчета с поведенчески проблеми, стигнаха до заключения, които силно противоречат на приетото убеждение: момчетата имат абсолютна нужда от баща си в първите две години на съществуването си. Всички деца в изследванията са преживявали отсъствието на баща си през първите две години от живота. В повечето случаи бащите им са били войници, напуснали дома, когато синовете им били много малки, или моряци, отсъстващи по девет месеца в годината.


Това, което е шокиращо, е, че тези момчета демонстрират същите типове атипично развитие, както сираците в неадекватните сиропиталища или момчетата, отгледани в семейства с един родител и лишени от възможни заместители на бащината фигура. При всички, на които са липсвали бащите, изследванията демонстрират системни дефицити на социално, полово, морално или когнитивно равнище.


Хенри Билър, който е провел няколко от тях, прави следното наблюдение: "Момчетата, които са преживели отсъствието на бащата преди двегодишна възраст, са по-осакатени в термините на няколко измерения на личностното развитие, отколкото тези, преживели отсъствието на по-късна възраст. Например първите се оказват по-малко доверяващи се и работливи и имат по-силно чувство за малоценност, отколкото преживелите отсъствието на баща си между 3- и 5-годишна възраст."


Същият автор подчертава следния факт: многобройни изследвания показват, че топлото, изпълнено с привързаност взаимоотношение между бащата и сина води до по-силно развитие на мъжката идентичност на сина. Той добавя, че чувството за граници и дисциплина, наложено от бащата, е ефективно само в контекста на любещото взаимоотношение – в друг контекст може фактически да пречи на сина да имитира баща си.


Билър смята, че качеството на отношението баща–син е също толкова важно за развитието на сина, колкото и самото присъствие на бащата. Макар че родителят може да е доказал независимостта и компетентността си на работното място, ако когато се връща от работа вкъщи, просто сяда пред телевизора и не участва активно в живота на семейството, синът му може да порасне пасивен и откъснат.


Интересно е обаче да се отбележи, че синове, чиито бащи са починали, са изключение от общото правило. Независимо от общото отсъствие на бащите, те показват по-малко трудности в адаптацията, отколкото тези, чиито бащи отсъстват поради други причини. Изглежда, вдовиците често имат много положителни спомени за съпрузите си и говорят много за тях – това помага на синовете им да си създадат положителен символен образ на бащата, който частично компенсира факта на неговото отсъствие.


По индиректен начин тези изследвания посочват колко необходимо е родителите, които са се разделили, да уредят различията си или най-малкото да избягват да очернят и клеветят отсъстващия родител пред децата. За синовете и дъщерите начинът, по който майката говори за отсъстващия баща, и уважението, което изпитва или не изпитва към него, са от критично значение за формирането на положителен образ за мъжкото.
Обратното, разбира се, също е вярно.


Освен това задължително е самотният родител да обясни обективно на децата защо другият липсва или рядко присъства. Това помага за редуцирането на чувствата на вина или намалена собствена стойност, които децата могат да изпитват в резултат на неуспехите на родителите си. Те често интерпретират тези чувства като резултати от собственото им лошо поведение и могат просто да се чувстват маловажни или недостатъчно добри, за да заслужават вниманието и грижите на родителите си. В крайна сметка винаги децата плащат за проблемите, за които родителите не искат да говорят.


1 Най-тежкото психично разстройство, засягащо децата и характеризиращо се с ранно начало: на всеки 10 хил. новородени 6 са с аутизъм, като съотношението между момчетата и момичетата е 5:1. Етиологията му е неизвестна, прогнозата е лоша, а диагнозата се поставя на базата на набор от поведенчески дефицити и излишъци и присъствието на определени нормални поведения. (Всички бележки под линия с изключение на изрично отбелязаните са на преводача.)


2 В родена или придобита неспособност детето да се научи да чете.


3 Поведения, изпълнени с ригидност и натрапливости.


4 Психосексуално разстройство, попадащо в категорията на разстройствата на половата идентичност. При тях хората чувстват, че по някаква жестока шега на природата са били поставени в тялото на единия пол, докато в действителност принадлежат на другия. Транссексуализмът по същество се характеризира от хронично чувство на дискомфорт и неуместност на собствения анатомичен пол, придружено от непрестанно желание човек да се отърве от собствените гениталии и да живее като член на другия пол.


5 З а Юнг анимата представлява женската част на мъжа, така както анимус е мъжката част на жената. Анимата или анимусът са фактически половата противоположност, която всеки един от нас носи в себе си, тъй като полът се определя от една-единствена хромозома. Анимата е вътрешната, несъзнателната личност на мъжа, мостът, който го свързва с вътрешния свят.


6 Т ази статистика е цитирана от телевизионната новинарска програма Le Point на Радио Канада на 4 април 1988 г. – Б.а.


7 С поред пълните данни от преброяването на населението от 1986 г. Канада има 4 533 430 семейства с деца: 853 640 са семейства с един родител, от които 701 905 се оглавяват от жена, а 151 740 – от мъж. Има 8 578 340 деца, живеещи в домашна среда, от които 1 368 060 са в семейства с един родител: 1 129 000 са в семейства с един родител, оглавявани от жени, и 239 065 – в такива, оглавявани от мъже. (Източник: Statistics Canada.) – Б.а.


8 З а тази идея съм задължен на д-р Ели Юмбер – юнгиански аналитик от Париж. – Б.а.


9 Stevens, A. Archetypes, p. 111. Адаптирал съм тези елементи към взаимоотношението баща–син, но те са еднакво приложими и към взаимоотношенията на майките с техните деца. – Б.а.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (10)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 4584 Весело

    На всичките тези поставени въпроси и опити да се намерят най верните решения в България имаме кристално чист отговор - Да върнем казармата,щото там - момчетата стават мъже.

  2. 2 Профил на lynyrds
    lynyrds
    Рейтинг: 599 Неутрално

    Мнаго,много професионално...

  3. 3
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  4. 4 Профил на uporit
    uporit
    Рейтинг: 553 Неутрално

    На всичките тези поставени въпроси и опити да се намерят най верните решения в България имаме кристално чист отговор - Да върнем казармата,щото там - момчетата стават мъже.
    —цитат от коментар 1 на chicago514


    Явно нищо не си разбрал!
    Ги Корно пише колко е важно адекватното присъствие на бащата през първите две години след раждането на детето, ти плещиш за казарма?!
    Манталитет на пенсиониран старшина? Или нещо още по-отблъскващо?
    Горкият ти син , ако имаш такъв!

  5. 5 Профил на Джигара
    Джигара
    Рейтинг: 397 Неутрално

    Проблемите, свързани с липсата на бащата, далеч не могат да се решат с казарма или пансиони.
    Авторът (или преводачът) по-горе споменават избледняването на традиционния модел на семейство с навлизането на индустриалната революция, а сега и с технологичната революция. Ако отворим дебелите краеведски книги, ще видим, че допреди само 100 години, сме живели в патриархален модел, където начело на къщата (или задругата) стои старият мъж (или родоначалникът при задругите), а в същия дом са и синовете му с техните семейства, а понякога и дори семействата на техните деца. В такъв модел на семейство, практически няма отсъствие на бащата, дори и ако даден мъж е починал или пък на гурбет. В такива домакинсвта, дядото и останалите мъже заместват бащината фигура.

    За истинския български правописъ - http://ivanchevski.grazhdani.eu/
  6. 6 Профил на sojourner
    sojourner
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Д-р Уолът заключава, че честото отсъствие на баща или на мъжествени модели за малките момчета, "изглежда, обяснява определени поведенчески трудности, свързани с утвърждаването на половата идентичност от страна на мъжете".
    ___

    Всички момчета и момичета с хомосексуална наклонности, които съм познавал през живота си, без изключение, произлизаха от семейства, в които бащата не е бил на място. Дали оставени да ги гледа майката, дали по затвори, наркотици, и прочие. И това влияе не само на момчетата, а и на момичетата.

    А някои твърдят, че между половете разлика няма... "равенство" все едно имаме еднаквост.

  7. 7 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 1308 Неутрално

    "-Миришеш на истински мъж-прошепна баронесата, примирайки в силната прегръдка на Александер.
    -И как миришат те?
    -Като теб, на тютюн, барут, на коне, на сено...всичко, което е навън, а не затворено в балните зали..."
    "След мен, каналии", филм на ДЕФА, ГДР, приключенията на Александер фон Грюневелден.

    "Тати каза, че от политика и електрика не разбира."

    "Моят тати не може само да плете и да лови бримки."

    Израстването на момчето в мъж е строго индивидуално. Факторите, които са изброени, може да повлияят, може и не. Моят старец, Бог да го прости, не пиеше, не играеше табла, карти, не ходеше по мачове, нито ги гледаше по тв, като раздадоха 75г. земя по постановлението, се роди, отглеждаше си хубави неща, понякога се карахме, когато ме ангажираше събота неделя точно когато играеше А група.

  8. 8 Профил на mushashi
    mushashi
    Рейтинг: 2291 Неутрално

    Подобно поведение е характерно не само за хората.Имаше изследване защо млади слонове убиват носорози в Африка.Оказаха се,че това са слонове,които са израснали в стада без силен мъжки ,който да им внушава респект и контролира агресивността им.

  9. 9 Профил на mushashi
    mushashi
    Рейтинг: 2291 Неутрално

    Проблемите, свързани с липсата на бащата, далеч не могат да се решат с казарма или пансиони.Авторът (или преводачът) по-горе споменават избледняването на традиционния модел на семейство с навлизането на индустриалната революция, а сега и с технологичната революция. Ако отворим дебелите краеведски книги, ще видим, че допреди само 100 години, сме живели в патриархален модел, където начело на къщата (или задругата) стои старият мъж (или родоначалникът при задругите), а в същия дом са и синовете му с техните семейства, а понякога и дори семействата на техните деца. В такъв модел на семейство, практически няма отсъствие на бащата, дори и ако даден мъж е починал или пък на гурбет. В такива домакинсвта, дядото и останалите мъже заместват бащината фигура.
    —цитат от коментар 5 на Джигара


    Не случайно българските жени на средна и пенсионна възраст гледат турски сериали.В тях е пресъздаден точно такъв живот-патриархална среда,в която бащата контролира развитието на семействата на синовете си.Значи те си мечтаят за такъв живот и къде съзнателно,къде подсъзнателно усещат,че това ще е най-добре за развитието на семействата им.

  10. 10 Профил на Джигара
    Джигара
    Рейтинг: 397 Неутрално

    До коментар [#9] от "mushashi":

    Турските, че и старите латиноамерикански сериали, донякъде запълват тази емоционална празнина. Там някакси нещата си идват на мястото.
    Естествено, не мисля, че момчета в семейства без баща следва да гледат такива сериали :) Момчетата търсят модели за подражание - известни спортисти например също могат да повляят на развитието във възрастта между 7 и 13. За огромно съжаление, голяма част от актуалните спортисти са откровени нарциси. Един родител трябва да внимава именно такива да не станат обект на обожание от подрастващите, защото това е гаранция за по-нататъшни изкривявания в юношеството.

    За истинския български правописъ - http://ivanchevski.grazhdani.eu/




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах