Откъс от "Агресията: защо от нея се нуждаем и ние, и децата ни" на Йеспер Юл

Издателство "Жанет 45"

Издателство "Жанет 45"



В рубриката "Четиво" на "Детски Дневник публикуваме откъс от "Агресията: защо от нея се нуждаем и ние, и децата ни" с автор Йеспер Юл, предоставен от издателство "Жанет 45". Преводът от немски е на Мария Енчева.


Статията е част от специалната поредица "На училище" на "Детски Дневник". Тази година тя е посветена на родителските страхове. До края на септември ще можете да прочетете съветите на специалисти по най-важните теми за здравето, развитието и сигурността на учениците.


"Откъде идва силното нежелание да се конфронтираме с агресията, щом за него няма научно обяснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество.




Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш усилия да се справиш с бурните чувства в семейството, в детската градина и на улицата, са две коренно различни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогически опит аз стигнах до някои практически отговори, които ще изложа тук.


Напоследък не само на агресията сред децата и младежите се поставя етикет "проблемна". В домовете и центровете за дневни грижи се наблюдава тенденцията като неприемливи да се заклеймяват всички основни емоции с изключение на щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази тенденция, кара родителите да се отричат от човешката си същност и да се превръщат в актьори. Това схващане не е почерпено от мъдростта на настоящето или миналото, нито от някакви новодобити познания за онова, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то формира представите ни за "добрия" и "успешен" човек.


Конструктивната агресия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети заедно, са причината да ни има; те обогатяват отношенията ни с другите, позволяват ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем споменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем свобода на действие на онези деца и младежи, които разчитат на нас и на емпатичната ни подкрепа", пише Йеспер Юл в увода на книгата.


Роден в Дания през 1948 година, Юл е международно признат автор, семеен терапевт, педагог и оратор, който развива дейност в над 15 страни из целия свят.


През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за отглеждането на децата и насърчаване на личното им и социално развитие. Основната му цел е да вдъхновява, подкрепя и помага на родители и специалисти в името на социалното и умственото здраве на новото поколение, като предлага алтернативи на неправилните начини, по които сме гледали и за жалост продължаваме да гледаме децата си.


Йеспер Юл е създател и ръководител на Family-lab International – организация, предлагаща семинари, лекции, уъркшопи и консултиране на родители и семейства. Автор е на петнайсет книги, посветени на семейството и децата, преведени на 20 езика.


Читателите на "Детски Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.


Предговор


Превръща ли се изобилието от емоции, които психологията назовава "агресия", в поредното табу? И опасна ли е агресията? И на двата въпроса ще отговоря с твърдо "да". Те са причината да напиша книга по темата. Още помня добре първия път, в който ми направи впечатление тенденцията сред педагозите и възпитателите, психолозите, терапевтите и родителите към табуизиране на агресията. Преди петнадесетина години имах честта да обучавам персонала на едно заведение за т. нар. деца с възпитателни трудности.


Докато разисквахме поотделно всеки един от случаите, с които се сблъскваха служителите при общуването си с тези деца, част от малчуганите ми биваха представяни по следния начин: "Това е Йохан, който има проблеми с агресията". На третия път запитах изненадан: "А какъв точно му е проблемът", понеже мъглявата диагноза, която се поставяше на тези деца, не ми звучеше познато. Педагозите повтаряха думите си дословно, а когато се опитвах да изкопча повече, губеха търпение и отсичаха: "Просто е агресивен". На въпроса ми: "И за кого е проблем това" те вдигаха безпомощно ръце. Онова, което на тях им се струваше ясно като бял ден, за мен беше новост.


Следващия път, в който се натъкнах на тази "диагноза", аз побързах да се осведомя: "Някой от вас питал ли е момчето (понеже в 95% от случаите ставаше дума за момчета) на кого и защо е ядосано?" Всички ме зяпнаха учудени, после забиха носове в листовете си и заклатиха глави невярващо. Никой никога не беше задавал на тези педагози най-логичния въпрос на света.


Щом опознах по-отблизо историите на споменатите момчета и момичета, ми се стори истинско чудо, дето досега не са убили човек. Броят на насилниците сред биологичните и доведените родители, бабите, дядовците и учителите, с които се бяха сблъсквали тези младежи през краткия си живот дотук, беше шокиращо, потресаващо висок. Въпреки това тези малки жертви бяха сочени с пръст и изпращани за лечение.


Децата и младежите, за които ви разказвам, не бяха агресивни в традиционния смисъл на думата: те не бяха нападали възпитател или учител с тояга, нож или юмруци. Най-често се бяха ступвали с някой връстник или бяха побутвали другиго. Като цяло проявяваха известен самоконтрол, който впрочем беше доста по-голям от самоконтрола, който демонстрират възрастните, когато са притиснати в ъгъла. Въпреки това те бяха заставяни да лекуват агресията си. Все едно да третираш човек, който кара тежка бронхопневмония, не с антибиотици, а със сироп за кашлица. Или да подложиш някого на терапия заради съвсем легитимни чувства: защото е влюбен, щастлив, недоволен или тъгува по близък. Агресивното поведение говори за недостиг на грижи и за други липси, които тези малчугани и юноши, даващи воля на гнева и фрустрацията си, са преживели в ранното си детство.


В много страни достигнахме "висоти", при които пренебрегването на тези деца и младежи от страна на педагозите стана по-сериозно дори и от неглижирането в семейството. Обществото обаче преиначава този факт и предпочита да повтаря как все повече и повече деца и юноши имат "специални потребности" или проявяват "поведенчески проблеми", как им "липсват социални умения". Едно е сигурно: тъкмо хората, които работят с тези деца и младежи и носят пряка вина за неглижирането им, замазват очите на обществото със статистики за растящия брой поведенчески аномалии.


Актуално изследване*, проведено в Дания (2012), в което за пръв път в историята на социалните науки думата беше дадена на децата в детските градини, показва, че 24% от момченцата не се чувстват особено добре в тази среда. Възпитателите (най-често жени) го потвърждават: според тях 22% от момченцата са "проблемни случаи", тъй като "изкарват наяве" гнева и фрустрацията си.


Тоест всяко четвърто дете на възраст между три и шест години е нарочвано за "проблемно". Гарантирам
ви, че съвсем малка част от тези малчугани са ставали жертва на нехайно отношение и насилие в семейството си. Както на професионално, така и на национално ниво това е скандал за една система, която се има за пример сред останалите държави в света. Нека не ѝ спестяваме острата, но основателна критика: тръгнали сме по опасен път. Длъжни сме да намерим конструктивен начин за справяне с феномена "агресия", иначе ще сеем все по-големи и по-големи вреди.


"Разбираме те, наистина! Само че вземи да се успокоиш малко!" Педагози и възпитатели отправяха и продължават да отправят това "добронамерено" послание към хилядите деца и юноши, обект на насилие и нехайно отношение.


Чуя ли подобни думи, и аз губя самообладание! Немалко родители се подвеждат по тази тенденция. Моята задача е да се опитам да променя гледната им точка. През последните петнадесет години се наблюдава извънредно засилване на тенденцията детските градини и училищата да дискриминират гневните и фрустрирани малчугани. Днес агресията е доведена до състояние на табу. Не беше отдавна времето, когато на същото бе подложена и човешката сексуалност. Споменавахме я единствено когато раздавахме морални присъди.


Професионалното или хуманно отношение към сексуалността беше нещо нечувано. Новото табу – онова, което тегне над агресията – би могло да има по-тежки последствия дори от осъждането на сексуалността, въпреки че и последното нанесе немалко вреди, като вгорчи желанието на хората за близост и радостта им от нея. Новото табу поставя на карта психичното здраве на децата, тяхната самооценка и доверието им в самите себе си.


Докато подготвяхме настоящата книга, се разтърсихме за евентуални научни обяснения на въпроса защо институциите, които работят с деца и младежи, нямат ни най-малко желание да се занимаят смислено и конструктивно с темата за агресията. Отговор така и не открихме. Често се натъквахме на строго теоретични разработки със стъкмени примери, в които не се правеше разлика между агресивния възрастен и агресивното дете. Наред с това тези разработки разглеждаха агресията само откъм моралната ѝ страна.*


Пример от специализираната литература: "Бягството и нападението са относително примитивни форми на поведение; да ругаеш, крещиш, скубеш и т.н. е лесно. Всеки човек – дори малкото дете – го може и го има в репертоара си. За разлика от това конструктивните алтернативи (аргументацията с думи, търсенето на решения на конфликта) изискват повече усилия, особено при силна възбуда, която освобождава физическа енергия, но възпрепятства сложните мисловни процеси. [...] От казаното дотук може да се заключи, че конструктивното разрешаване на аверсивни [будещи отвращение, антипатия, б. пр.] житейски ситуации принципно предполага по-задълбочена реакция от агресивното поведение".


Изключение правеше английският педиатър и психоаналитик Доналд Удс Уиникът*, вероятно защото бе извършвал интензивни наблюдения върху деца в хода на тяхното развитие. Откъде тогава идва силното нежелание да се конфронтираме с агресията, щом за него няма научно обяснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос.


Наред с това ще направя опит да прокарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество. Ако деветгодишен ученик отправи вербални или физически нападки към преподавател или родител, то тогава няма съмнение, че и двете страни се нуждаят от помощ. На момчето трябва да се помогне да определи какво точно поражда фрустрацията му и да се научи да я изразява по по-малко разрушителен (който винаги е и саморазрушителен) начин.


Възрастният пък има нужда от помощ, за да очертае личните си граници и да ги защити, като демонстрира личен авторитет и самоуважение. Тъкмо това е точката, в която се срещат семейната терапия, системната теория и невробиологията: агресията е социална реакция, която извира от мозъка ни.


Тя в никакъв случай не е генетично предопределена. Да дешифрираш агресивното поведение на един индивид, независимо от възрастта му, означава да погледнеш отвъд морала и самосъзнанието.


Ежедневно в работата си пътувам из дузина страни, всяка от които – със своя култура и история. Много от жителите на тези държави са белязани от войни и от колективни травми (които не са друго, освен дълготрайни последствия от войните). В резултат на това хората с различна национална принадлежност прилагат раз- лични модели, за да обяснят местната тенденция към отхвърляне на агресията и на всяка проява на агресивно поведение у децата. Мнозина вярват, че само така ще предотвратят нов военен конфликт. Деструктивната енергия обаче се предава от поколение на поколение, а нито една от тези нации не е намерила правилния подход към ветераните си, което поражда все нови и нови примери на насилие и самоунищожение. Не се учудвам, че това насърчава общата неприязън към агресията, въпреки че логиката тук не се различава много-много от логиката в случая с момчетата и момичетата с "възпитателни трудности" от институцията, за която ви разказах в началото.


Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш усилия да се справиш с бурните чувства в семейството, в детската градина и на улицата, са две коренно различни неща.


Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогически опит аз стигнах до някои практически отговори, които ще изложа в края на книгата.


Получих бойното си кръщение по време на консултацията с единадесетгодишно американско момче, на което му се носеше славата на агресивно дете. То непрекъснато нарушаваше правилата и не допускаше никаква близост. Момчето започна разговора с "дружелюбната" закана: "Повече няма да приемам да ми пробутват лайна! Никога вече! Ясно ли ти е, мистър?".


Посланието му беше красноречиво. Онова, което всъщност заявяваше момчето, беше: "Ако искаш да те взема на сериозно, тогава ми покажи, че и ти ме вземаш на сериозно. Недей да ми четеш проповеди, задето съм еди-какъв си или не съм еди-онакъв си! Имам право сам да решавам какъв да бъда, затова по-добре не опитвай да ме промениш!".


Напоследък не само на агресията сред децата и младежите се поставя етикет "проблемна". В домовете и центровете за дневни грижи се наблюдава тенденцията като неприемливи да се заклеймяват всички основни емоции с изключение на щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази тенденция, кара родителите да се отричат от човешката си същност и да се превръщат в актьори. Това схващане не е почерпено от мъдростта на настоящето или миналото, нито от някакви новопридобити познания за онова, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то формира представите ни за "добрия" и "успешен" човек. Реших да нарека този феномен "ботокс за душата". Надявам се, че мнозина от вас ще се присъединят към мен в търсене на по-добро решение за следващите поколения.


Конструктивната агресия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети заедно, са причината да ни има; те обогатяват отношенията ни с другите, позволяват ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем споменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем свобода на действие на онези деца и младежи, които разчитат на нас и на емпатичната ни подкрепа.


II. НЕ ИСКАМЕ НАСИЛИЕ


Похвални са усилията ни да преборим насилието удома и навън и аз ги подкрепям с две ръце. Но, струва ми се, мотивацията зад тези ни действия е най-често следната: "Отхвърляме категорично изблиците на насилие, защото не искаме повече войни". За жалост, обаче, покрай това отричаме и всяко друго поведение, в основата на което привидно стои единствено агресията.


Идеята за връзката между насилието и войните крие в себе си две уловки. Първата е погрешната логика, която води до погрешно умозаключение. Не искаме войни, а тъй като насилието поражда войни, а агресията – насилие, се дистанцираме от агресията и я превръщаме в табу.


Твърдението, че войните почиват на насилие, е вярно само донякъде. Насилието е основна характеристика на всяка война, но военните конфликти се разпалват от политически амбиции, алчност и пропаганда. В този ред на мисли и агресията е съставна част на насилието, но насилственото поведение не възниква в резултат единствено на агресивните емоции. Те са просто инструмент за предаване на важни послания. Ще го потвърди всеки, който е имал възможност да разговаря с млади мъже на възраст между петнадесет и двадесет и пет години, склонни към насилие (в ужасяващия, хладнокръвен смисъл на думата) – младежи, които пребиват невинни хора по спирките на метрото или се идентифицират със скинхедс и други екстремистки организации, често губят контрол над себе си, и под влияние на алкохола премазват от бой партньорките и децата си.


Голяма част от тези млади мъже на свой ред са билижертва на физическо, вербално, емоционално или сексуално насилие. По-малка чест от тях са били неглижирани като деца, тоест израснали са в семейства, в които се е държало единствено на здравата и блестяща фасада, и по тази причина не са опознали истинските и откровени емоции и не са се научили да боравят с тях. Не приемайте това като оправдание за поведението им – аз просто давам правдиво обяснение. За такива младежи четем по вестниците и всекидневно се молим собствените ни деца и онези, за които носим отговорност, да не станат като тях.


С това стигам и до втората уловка. Мисленето ни е рационално и логично, но въпреки всичко допускамеедна основна грешка, която затвърждава табуто за агресията. Грешката е в това, че забраняваме агресията и агресивните изблици; забраняваме на децата и младежите всяка форма на поведение, която можем да окачествим като агресивна и насилствена. Вярваме, че по този начин ще избегнем безсмисленото, необосновано насилие, от което с право се страхуваме. Но когато пречупваме насилието през призмата на табуто, ние всъщност подхранваме и двете – и насилственото, и саморазрушителното поведение. В Глава III ще се опитам да
обясня логиката на този процес.


КАКВО ВСЪЩНОСТ Е АГРЕСИЯТА


Любопитно е и в същото време е стряскащо колко много различни прояви на поведение поставяме под един и същ знаменател – този на агресията и насилието. Ще ви цитирам писмото на една майка: "Вчера от детската градина на дъщеря ми ни изпратиха писмо. Уведомяват ни, че през последнатаседмица момиченцето ни, което е на две и половина, ухапало два пъти друго дете на същата възраст. Майката на детето се оплакала на госпожите. Искат от нас писмено съгласие да заведат дъщеря ни на психолог, който да прецени доколко са развити "социалните ѝ умения". Объркани сме и не разбираме какъв е проблемът. Ще ни помогнете ли?" Докато четях това, си мислех: "Културата на отричане на агресията е изпаднала в тотален амок!".


Когато едно две-три годишно дете хапе, бута и удря друго дете или родител, това поведение по никакъв начин не излиза от рамките на нормалното развитие.


Около 80% от ухапванията са "от любов", дори понякога от тях да боли и на бузката или ръчичката да остават следи от зъби. Такова държане няма нищо общо с насилието, въпреки че е продиктувано от една от разнообразните емоции, които сме свикнали да назоваваме "агресия".


Ухапванията и ударите с юмручета по рамото или бедрото на татко или мама са знак за фрустрация, каквато детето преживява всеки ден, дори всеки час в този етап от развитието си. То се измъчва от някакъв вътрешен конфликт, който в този момент излиза на повърхността конфликт, предизвикан от това, че детските мисли текат многократно по-бързо и по-комплексно от устната реч.


На възраст между две и три години децата още вярват, че родителите са божества, и очакват от тях да ги разбират напълно. Ако детето още не е овладяло деликатната мускулатура на гласните струни, не му остава друго, освен да си послужи с по-големите и по-лесни за управление мускулни групи, които познава още от кърмаческия период. Напълно естествено е! Майката, която отвръща на фрустрацията на детето си с думите: "Спри! Не ми харесва!", постъпва добре. Още по-добре обаче би било да каже: "Ще ми се да можех да те разбера, но не успявам. Поеми си дъх и ми обясни какво искаш".


Ако едно дете нападне свое приятелче с току-що поникналите си зъбки, то тогава запазете спокойствие и го попитайте какво иска. Защото то се опитва да изрази или любовта и възхищението си към другото дете, или гнева си заради нещо, което другият малчуган е сторил и което не се е харесало на нашето дете.


В книгата си "Граници, близост, уважение. Пътят на родители и деца едни към други"* разглеждам способите за разрешаване на конфликтите между възрастни и деца. Този въпрос ме вълнува силно, защото начинът, по който решаваме споровете си, е определящ за общуването ни: дали то ще е смислено и топло, или дистанцирано и изпразнено от съдържание.


"Не ми харесва да ме биеш и настоявам да престанеш! Но пък искам да знам какво те ядоса така." Тези
думи ще покажат на детето кой съм аз и къде съм поставил границите си; чрез тях аз не го окачествявам като лошо, задето не успява да изрази фрустрацията си, без да използва юмруци или крака. Напротив, с тях аз му заявявам: "Знам, че не ме мразиш и в никакъв случай не желаеш да ме нараниш. Просто нещо в общуването помежду ни се е объркало".


Чрез такъв един отговор аз ще съумея да разсея фрустрацията на детето и – което е по-важно – с реакцията си ще му дам да разбере, че се интересувам от него и съм готов да го изслушам, дорих гневът му да е породен от нещо, което съм направил и казал, или съм пропуснал да направя и да кажа. С други думи, "не затръшвам под носа ти вратичката между мен и теб, а я оставям отворена за бъдещи конфликти". Формулировката може да ви звучи драматично, но се налага да използвам тъкмо нея, защото тя отразява усещането на един малък човек, който бива съден и порицаван заради фрустрацията си.


Детето няма как да знае, че майката просто се опитва да го приучи на адекватно поведение. То има усещането, че нещо в него не е наред. Децата изпитват това всеки път, когато им отправяме лична критика. Те не намират разлика между поведението си и това, което са, тоест между постъпките си и същността си. Затова и са особено раними и им е толкова трудно да развият здравословна самооценка. Същото впрочем важи и за немалко възрастни.


Детското поведение е продиктувано от невинни подбуди. Ако претоварим малчуганите с морални угризения, ние разклащаме душевното им здраве и застрашаваме развитието на социалните им умения. Когато големите отправят към децата обвинения, те нарушават личния им интегритет, а това е агресия в пълния смисъл на думата. Много родители обаче не го осъзнават и си мислят, че като скрият агресията си зад сладникав, мек или поучителен тон, думите им са по-малко насилствени. Нищо подобно! Освен всичко друго, такива послания объркват детето, което не знае на кое да вярва – на резките думи или на дружелюбния тон, с койтох са изречен и те.


Посланието, което отправяме с думите си, е извънредно важно, затова то трябва да идва от самите нас.


"Не ми харесва, че...", а не: "Ти еди-какво си...". Когато посланието е лично, то може да е придружено от всякаква интонация – и гневна, и тъжна, – но няма да нарани детето. Ако сте истински ядосани, задето малчуганът ви е ударил, и крещите с пълно гърло, че това не ви харесва, не е изключено да го стреснете, но спонтанната ви реакция няма да накърни достойнството му и психичното му здраве, особено ако поемете отговорност за гнева си и по-късно отидете при детето, за да му кажете: "Бях много ядосан и те уплаших. Извинявай".


Прегърнете го и го целунете. Детето ви ще се успокои защото ще усети, че и двамата сте просто хора. Ако изберете другия път и му припишете вината за изблика си, то ще се почувства малоценно; същевременно ще е и объркано от двойния аршин, с който мерите своето поведение и неговото.


В случая с двегодишното момиченце, което ухапало друго дете в градината, принципът е същият: ако вие като възпитател усетите, че трябва да се намесите, то тогава го направете с думите: "Не ми е приятно да хапеш хората. Какво всъщност искаше?". Фрустрацията на момиченцето ще се разсее, а с това – и потребността му да хапе, защото единственото, което иска, е да общува. Чрез посланието си ще съумеете да приобщите детето, наместо да го изолирате.


Табуизирането на агресията кара някои родители да се стремят непременно да предпазят децата си от всяка фрустрация, болка или печал и най-вече от неприятни преживявания. Наричам тези родители "хеликоптери".


Майката-хеликоптер и бащата-хеликоптер кръжат около собственото си его и пречат на детето си да придобие основни умения за живота. Ако работата ви предполага общуване с подобни родители, на безбройните им оплаквания и нападки можете да отговорите, че това поведение е напълно нормално за две- и тригодишните.


Че не е изключено утре или вдругиден собственото им дете да ухапе другарче. Ако сте родител на така наречения "агресор", е редно да се обадите на родителите на "жертвата". Изслушайте ги и запазете спокойствие, дори да прибегнат към обвинения и обиди по ваш адрес или по адрес на детето ви. Ако повтарят своето без умора, прекъснете разговора със следния коментар: "Искрено съжалявам, ще обсъдя въпроса с дъщеря си. Благодаря ви, че ми отделихте от времето си". Повечето родители-хеликоптери живеят в постоянно противоречие: не искат никой да нарани детето им, а същевременно ругаят безобразно всекиго, за когото сметнат, че е "насилник".


Днешните възрастни се радват, когато чуят дете да се изразява добре. Ала това умение може да изиграе
лоша шега на родителите и учителите, ако те автоматично заключат, че въпросното дете има по-задълбочени познания за онова, за което говори. Което рядко е вярно. Истината е, че децата възприемат ценностите и границите на родителите, институциите и обществото постепенно, стъпка по стъпка, докато не достигнат петгодишна възраст. Възможностите за изразяване на агресията зависят силно от това, как се справят с нея родителите и близките или, с други думи, дали в обкръжението си детето има примери, от чието поведение да се поучи, или не.


Моята скъпа колега Мария Артс от Нидерландия, която е семеен терапевт и основателка на "Марте
Мео"*, си служи с видеофилми в работата си. Един от най-трогателните ѝ експерименти показва петгодишно момче, което прекъсва по агресивен начин игрите в детската градина. Родителят – як и пъргав мъж – е родео ездач, който е свикнал да "дърпа юздите"; ако трябва да го причислим към конкретна група, то ще е към групата на мачовците. Видеото на Мария Артс показва бащата и сина, унесени в игра. Става ясно, че докато играе с детето си, бащата пак иска да води и да контролира. Вярва, че това го превръща в по-добър родител. Прави му обаче впечатление, че синът се отказва скоро след началото на играта, и това го натъжава и го кара да се чувства несигурен по отношение на качествата си на родител. Когато този мъж най-накрая се научава да изчаква покана от детето си и да оставя инициативата в ръцете на малкия, се оказва, че двамата могат да си играят с часове.


А с това се променя и поведението на сина в детската градина – момчето вече се заиграва с приятелчетата си по социално приемлив и кооперативен начин.Много момчета имат проблеми с агресията, защо то бащите им или отсъстват, или общуват със синовете си по начин, по-присъщ на жените. Ето защо тези деца така и не се научават да интегрират мъжката си енергия и да я превръщат в конструктивно поведение.


Ироничното – брутално ироничното – е, че тези момчета са обект на психологическо стигматизиране тъкмо от страна на жените (възпитателки, учителки, педагожки), които предпочитат да раздават морални оценки, вместо да впрегнат традиционно женските си добродетели като разбиране, емпатия, съчувствие и грижовност, и да направят активен и отговорен опит да призоват бащите на тези деца към действие.


Що се отнася до бащата от горния пример, той обичал да играе с детето си дори преди да възникнат проблемите в градината. Това улеснило промяната в поведението му. С течение на годините съм срещал стотици бащи, които са спестили на децата си диагнози и терапии благодарение на готовността си да прекарат с тях четвърт или половин час в игри и дружелюбна атмосфера. Близкият контакт помага на момчетата да научат как да претворяват мъжката си енергия и да добият повече самоувереност.


Същото важи и за относително ниския процент момичета с "проблеми с агресията". Ако майките нямат
достъп до по-мъжествената страна на своя характер и по-скоро отричат съществуването ѝ, то тогава е добре тези момичета да общуват колкото се може повече с бащите си. Момичетата, които обществото ни кръщава "мъжкарани" и които предпочитат да се катерят с момчетиите по дърветата, вместо да играят на кукли, изключително рядко развиват агресивно поведение, което да е социално недопустимо.


"САМО ДА СИ ПОСМЯЛ..."


Възрастните обичат да изричат такива закани, за да пресекат неприемливото поведение на децата си. Методи за сплашване като този отразяват стила на възпитание, който бе разпространен сред родителите в началото на индустриалната епоха и до известна степен представляваше необходимост: стила на една ера, в която способността да слушаш и да се нагаждаш беше жизненоважна. Да се подчиняваш на авторитетите беше върховна повеля: за момчетата – за да получат работа, а за момичетата – за да си намерят жених. По онова време детството само по себе си не беше ценност; на него се гледаше като на подготовка за живота на възрастен, който започваше още от дванадесетата годишнина.


Днес родителите и възпитателите предпочитат да избягват понятия като "правила" и "наказания". Вместо това те говорят за "граници" и "последствия". Въпреки това те продължават да се кланят на битуващата открай време "възвишена" цел да превърнем децата в адаптирани конформисти.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (11)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 1342 Неутрално

    В детството си имах любима книжка, "Ние бяхме петима", от Карел Полачек, чехска, написана 1945 г., но действието се развива някъде средата на 30-те. Романчето е пълно с момчешки лудории и между махленски войни, както и сложните взаимоотношения между деца и възрастни. Хумор и майтапи от класа. Повече от 50 г. от първото ми прочитане, още си спомням един епизод, който ще се опитам да преразкажа:
    "Всяка неделя мама ме праща до Дълго село да купя суроватка. Като се връщам, минавам през ешинаковската махала. Ешинаковците са известни побойници и ядат котки. На бой и ние не им се даваме, но сега трябваше да свърша работа. Тъкмо си мислех, че ще мина без произшествия, пред мен отнякъде изкочи Еди Хрониц, дето има лунички, сякаш мухите са го плюли по лицето. Хвана ме за ръката и кресна:
    -Мръснико, дай тука котелката!
    Аз му рекох кротко:
    -Остави ме, бе келеш, какво ти правя...
    Но той продължи да ме дърпа и аз го лупнах по муцуната. Премерих удара право в луничавия му нос и веднага рукна кръв. Еди ревна, сякаш го колят, а аз си плюх на петите."

  2. 2
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  3. 3
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  4. 4
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  5. 5
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше вулгарни, нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица.

  6. 6 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1499 Неутрално

    пак "успешен" ... а бой де
    пак редукционизъм ... а дано не е пупречил много ....


    До коментар [#1] от "man_un":

    манчо, манчо, чехските ... :))) а швейка знаиш ли го? и тои маи е чехски

  7. 7 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 1342 Неутрално

    До коментар [#6] от "betona":

    Чехски и чешки е променено-незнайно от кой и защо- според Правопис в нета през 2013 г., така че не мисля да съм в голяма грешка предвид употребата на на първия вариант. В случая мисля, че ми правиш забележка от дребнавост. Вчера едно младо момче ми направи подобна дребнава забележка, че Шарапова не била рускиня, а белорускиня или както се казва там. Въпросът не беше каква е, а защо Гришо се е лепнал за нея. Как да е. Ти обаче си допуснал две груби граматически грешки -двойка.

  8. 8 Профил на betona
    betona
    Рейтинг: 1499 Неутрално

    До коментар [#7] от "man_un":

    а бе манчо стига бе... къде и ква забилежка видя... с одоволствие прочетохме кументарът ти.. аз по принципно забилежки не праиме та на тебе ли ...а ти пък ако знаиш аз колко двоики са ми праскали ... но оште в началните отделения реших че тва не ме касае ... сега да можеше да му изпраскаме по една чехска бира ....айде

  9. 9 Профил на pamela
    pamela
    Рейтинг: 551 Весело

    Когато голямата ми дъщеря беше дете беше доста палава и учителките редовно се оплакваха от нея. Веднъж отново ми се оплакаха, че беше набила едно момченце. Попитах я защо го е направила, а тя ми отговори:
    "Петьо наби Митко, а Митко ми е приятел!"
    Митко беше по-пълничък и кротък и другите деца го дразнеха и биеха. Тогава я попитах:
    "А Митко защо сам не го наби?"
    "Той е добро дете и не се бие!"

  10. 10 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 1155 Весело

    "Това е Йохан, който има проблеми с агресията". На третия път запитах изненадан: "А какъв точно му е проблемът", понеже мъглявата диагноза, която се поставяше на тези деца, не ми звучеше познато."

    Толкова ли пък е непознато за един датски експерт чий е проблемът?! На тези, към които е насочена агресията!

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  11. 11 Профил на potrebitel3
    potrebitel3
    Рейтинг: 272 Неутрално

    "През последните петнадесет години се наблюдава извънредно засилване на тенденцията детските градини и училищата да дискриминират гневните и фрустрирани малчугани. Днес агресията е доведена до състояние на табу. "

    Нима не е вярно, детски дневник ни заля миналата година със статии от организации финансирани да се борят с агресията?

    Една добра статия, базирана на прости наблюдения: силната феминизация и едностранвост в работата с децата също има свой принос в проблемите и агресията е следствие на това.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах