Откъс от "Бебе Made in France" на Памела Дракърман

Откъс от "Бебе Made in France" на Памела Дракърман

© Издателиство



Какво правят французите, та бебетата им да спят непробудно по цяла нощ още от третия месец, да се хранят, без да капризничат, да бъдат самостоятелни от съвсем малки, да уважават възрастните, изобщо да бъдат сбъдната мечта?


Памела Дракърман сравнява френските родители с американските и везната почти изцяло натежава в полза на първите. В тази автобиографична книга, в която всъщност прозира симпатия и към двете нации и която е написана с хумор и самоирония, българският читател ще може да открие както полезни препоръки, така и възможност да прецени коя от двете системи му допада повече и кои от противоположните ценности да възприеме.


Колко време да кърмим детето – два-три месеца или една година? Кога да го дадем на детско заведение – на шестмесечна възраст в ясли или да изчакаме трите му години, за да го запишем в детска градина? Трябва ли детето да бъде "цар", или трябва да си знае мястото? Да работят ли майките, или да си гледат децата? Кое от двете – строгата френска "рамка", или американският либерализъм помага на децата да се чувстват добре в кожата си? И още: как французойките успяват да не трупат килограми и как запазват добрите си отношения с партньора?




"Бебе Made in France" (2012) има огромен успех в Съединените щати и се превръща в настолна книга на американските родители. Издадена е на 27 езика. Авторката Памела Дракърман е американска журналистка и писателка, завършила философия и международни отношения, женена за англичанин, майка на три деца и живее в Париж.


Читателите на "Детски Дневник" могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.


ФРЕНСКИТЕ ДЕЦА НЕ ХВЪРЛЯТ ХРАНА


Когато дъщеря ми беше на осемнайсет месеца, със съпруга ми решихме да отидем на малка ваканция. Харесахме си един крайбрежен град на няколко часа път с влак от Париж, където живеехме (аз съм американка, съпругът ми е британец), и запазихме хотелска стая с детско креватче. По онова време тя беше единственото ни дете, тъй че ще ни простите, задето си помислихме: Колко пък да е трудно?


Закусвахме в хотела, но трябваше да обядваме и вечеряме в малките крайбрежни ресторантчета около старото пристанище. Бързо установихме, че две хранения на ден в ресторант с малко дете заслужават отделен кръг в ада. Бийн бързо хапваше парченце хляб или нещо пържено и само след няколко минути започваше да изсипва солта от солницата и да разкъсва пакетчетата захар. После изискваше да бъде свалена от високото столче за хранене, та да може да обикаля ресторанта и да се надвесва опасно през доковете.


Залагахме на бързината: поръчвахме още с влизането, като молехме сервитьора да донесе хляба и поръчките ни наведнъж: предястия и основно – всичко заедно. Докато съпругът ми поглъщаше набързо рибата си, аз бдях Бийн да не се замотае в краката на келнера или да не хукне към морето. После се сменяхме. Оставяхме огромни бакшиши, за да компенсираме планината накъсани салфетки и разхвърляните по покривката калмари.


На връщане към хотела проклинахме пътуването, радостта и идеята да имаме още деца. Тази "ваканция" затвърди окончателно убеждението ни, че с живота, който водехме само осемнайсет месеца по-рано, вече е свършено. Защо ли изобщо бяхме изненадани? След още няколко кошмарни посещения на ресторант, забелязах, че френските семейства наоколо не изглеждаха като да се пържат в ада. Странно, но приличаха на хора във ваканция.
Френските деца на възрастта на Бийн си седяха кротко на столчетата, чакаха си храната или ядяха риба и даже зеленчуци. Нямаше крясъци или хленчене. Ядяха си предястието, основното и десерта едно след друго. И масите не бяха осеяни с какво ли не.


Въпреки че живеехме във Франция от няколко години, не знаех как да си обясня това. В Париж по ресторантите няма много деца. Или поне аз не ги бях забелязвала. Преди аз самата да имам деца, не обръщах особено внимание на чуждите. А и сега гледах предимно своето. При цялата си несрета обаче успявах да забележа, че като че ли съществува и друг начин. Но какъв точно? Да не би френските деца да бяха генетично по-кротки от нашите? Дали ги подкупваха (или заплашваха), че кротуваха така? Да не би да бяха продукт на старата философия, че детето трябва да се вижда, но не и да се чува?


Нищо такова. Френските деца край нас нямаха вид на наплашени. Бяха весели, бъбриви и любопитни. Родителите им бяха нежни и търпеливи. Но като че ли на масата им, а вероятно и в живота им, царуваха невидими цивилизоващи сили, липсващи в нашия.


Щом започнах да мисля за френския начин за отглеждане на деца, установих, че той е различен не само на масата. И внезапно взех да си задавам купища въпроси. Защо например през стотиците часове, които прекарах по френските детски площадки, никога не видях дете (с изключение на моето собствено) да се тръшка и да изпада в истерия? Защо на моите приятели французи не им се налагаше спешно да си прекъсват разговора по телефона, понеже детето им иска нещо? Защо всекидневните им не бяха превзети от индиански палатки и кукленски кухнички, както беше нашата?


И още, и още. Защо повечето от американските деца, които познавах, бяха на монодиета от спагети или бял ориз или ядяха само едно определено "детско" меню, докато децата на приятелите ми французи си хапваха риба, зеленчуци и практически всичко останало? И как ставаше така, че извън следобедната закуска френските деца не се тъпчеха непрекъснато?


Не съм допускала, че ще започна да се възхищавам на френското родителство. То не е като френската мода или френското сирене. Никой не отива в Париж, за да се запознае с местните възгледи за родителския авторитет и за справянето с чувството за вина. Точно обратното: американските майки, които познавах в Париж, се ужасяваха от това, че парижанките почти не кърмят и оставят четиригодишните си хлапета да се размотават с биберон в устата.


Как успяваха да не забележат, че френските бебета започват да спят сами още на втория или третия месец? И как не им правеше впечатление, че френските деца не изискват постоянно внимание от възрастните и съумяват да чуят думата "не", без да изпаднат в криза?


Никой не говореше за това, но аз все по-ясно виждах, че френските родители тихо и кротко постигат резултати, които създават напълно различна атмосфера в семейния живот. Когато на гости ни идваха американски семейства, родителите през повечето време се занимаваха с дребните разправии на децата, помагаха на малките да скачат от кухненския остров или клечаха на пода и им показваха как се играе с Лего. Винаги имаше по няколко рунда рев и успокояване. Когато обаче ни гостуваха французи, ние, възрастните, пиехме кафе, а децата се забавляваха без проблеми помежду си. Френските родители са достатъчно загрижени за децата си. Те знаят за педофилите, алергиите и опасността от поглъщане на дребни предмети. Те вземат разумни предпазни мерки. Но не се безпокоят непрекъснато за благополучието на потомството си. Този по-спокоен подход ги прави по-добри както в очертаването на границите, така и в умението им да дават на децата си известна свобода.


Далеч не съм първата, която посочва, че американската средна класа има голям проблем с грижите за децата. В редица книги и статии проблемът прилежно се диагностицира, критикува и изрича на глас: прекомерно родителство, хиперродителство, хеликоптерно родителство и накрая – това ми е любимото – киндергархия. Един автор дефинира проблема като "придаване на повече тежест на отглеждането на децата, отколкото е полезно за тях самите". Джудит Уорнър пък говори за култура на "тоталното майчинство" (всъщност тя алармира за проблема, след като се връща от Франция). Никой, изглежда, не харесва американското родителство, най-малко самите родители.


Тогава? Защо американският начин на гледане на деца сякаш е така вграден в моето поколение, че ти влияе даже когато – като мен – напуснеш страната? През 80-те години на миналия век се появиха множество статии и широко се обсъждаше неуспехът на децата в училище – смяташе се, че не са получили достатъчно стимулиране у дома, особено в ранните си години. Родителите от средната класа приеха това като сигнал, че собствените им деца ще процъфтят, ако ги стимулират повече.


По същото време пропастта между бедни и богати зейна още по-широко. Изведнъж се оказа, че родителите трябва да отглеждат децата си така, че да ги подготвят да бъдат част от новия елит. Подлагането на децата на правилните стимули в ранна възраст – по възможност на повече стимули, отколкото получават другите деца на същата възраст – започна да изглежда все по-живототрептущо.


Наред с това състезателно родителство си проправи път и убеждението, че децата са психологически крехки. Днешните млади родители са част от най-психоанализираното поколение и са просмукани от идеята, че всяко решение, което вземат, може да нанесе вреда на децата им. Освен това ние пораснахме по време на бума на разводите от 80-те и бяхме решени да действаме не толкова егоистично, колкото смятахме, че са правили нашите родители.


И въпреки че ръстът на престъпността в САЩ спадна след пика си през 90-те, новинарските репортажи създават впечатлението, че обстановката, в която живеят децата ни, е по-рискова от всякога. Ние имаме чувството, че сме станали родители в изключително опасен свят и трябва да сме постоянно бдителни.


В резултат на всичко това се появи сегашният тип стресиращо и изтощително родителство. Но сега, във Франция, виждах, че има и друг начин. Интересът ми към него бе продиктуван от смесица от журналистическо любопитство и майчинска тревога. На края на катастрофалната ни морска отпуска бях решена да разбера какво различава френските родители от нас. Да извърша нещо като родителско разследване. Защо френските деца не хвърлят храна? И защо родителите им не крещят? Каква е тази невидима сила, която французите владеят? Мога ли и аз да я впрегна в полза на собственото си потомство?


Разбрах, че съм напипала важна следа, когато попаднах на изследване, водено от икономисти в Принстън, в което майки от Кълъмбъс, Охайо, намираха майчинството за двойно по-изтощително и неприятно в сравнение с майките от Рен, Франция. Това съвпадаше със собствените ми наблюдения от Париж и от Щатите: имаше нещо във френския начин на отглеждане на деца, което го превръщаше повече в радост, отколкото в тегоба.


Бях убедена, че тайните му са скрити за простото око. И никой досега не се беше опитвал да ги открие. Започнах да си водя записки в един бележник, който носех в бебешката чанта с принадлежности. Всяко посещение на лекар, вечеря у приятели, игра на открито и куклен театър се превръщаха в шанс да наблюдавам френския родител в действие и да търся негласните правила, които го ръководят.


Началото беше трудно. Французите като че се люшкаха между крайната строгост и шокиращата либералност. Разпитът също не помагаше. Повечето родители, с които разговарях, настояваха, че не правят нищо особено. Напротив, те също бяха убедени, че Франция е поразена от синдрома на "детето цар", при който родителите са изгубили своя авторитет (на което аз отговарях, че ако искат да научат нещо за синдрома на "детето цар", трябва да отидат в Ню Йорк).


През следващите години и след като родих още две деца в Париж, продължавах да гадая. Открих например, че във Франция си имат свой "доктор Спок", психоаналитичката Франсоаз Долто, с която цялата страна е запозната, но нито една от книгите ѝ не беше преведена на английски. Четях книгите на тази жена наред с редица други.
Интервюирах дузини родители и експерти. И безсрамно подслушвах разговори, докато чаках децата след училище или в супермаркета. Мисля, че най-накрая успях да разбера как го правят френските родители.

Ключови думи към статията:

Коментари (2)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 9305 Неутрално
  2. 2 Профил на maane
    maane
    Рейтинг: 529 Неутрално

    "...българският читател ще може да открие както полезни препоръки, така и възможност да прецени коя от двете системи му допада повече и кои от противоположните ценности да възприеме."
    Българския читател това е лумпен -пролатариата ,който , от 2-те с-ми избира тази на руската партенка и ватеня гълтач на почистващ кенефен препарат, както показва статистиката за над 50% бг лелеещи за расия, избрали президент и вторачени в прелеста и анталекта на селската даскалица в розово кустумче.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах