Dnevnik.bg

Алена работи в компания, чийто офис се помещава на шестия етаж на голяма стъклена офис сграда в София. Вътре сгрaдата е пронизана от дълги жълти коридори със сини врати от двете им страни, които водят до десетки офиси, такива, каквито си ги представяте – бюра, офисни цветя, дъски по стените, графици и хора в тъмни костюми и сериозни лица. Средата се повтаря постоянно и лесно се объркваш от коя посока си дошъл и накъде да се движиш.

Но когато става въпрос за Алена...
Ако трябва да ви я опиша такава, каквато е в моето съзнание, тя е с изцапани с пепел бузи и чело, комбат панталони и раница на гърба. Лицето й е изгоряло от слънцето. Върви в знойна жега по прашен неасфалтиран път сред непознат за мен балкански пейзаж. Тук няма мобилна връзка. Тя не познава никого, но знае местния език и дори се справя добре с наречието на местните хора. Би се оправила добре, където и на Балканите да я беше захвърлила съдбата – научила е езиците, които се говорят заради стотиците пътувания в този регион през последните години. Знае и откъде да мине, без да я спрат на границата, и какво точно да каже, за да не си създаде проблеми. Тук стопът е забранен, но Алена малко се вълнува от това.
Така накратко трябва да ви разкажа за нея. Дори не знам с какви дрехи се облича за работа. Няма да я видите в гурме ресторант, защото предпочита да изучава други неща. Нито ще я намерите сред група туристи да разглежда забележителности – не понася някой друг да определя маршрута й. Алена е там, където се случват истински неща. В самолет, който се разхерметизира по време на полета. С автомобил по пътищата на Сърбия, докато там има бомбардировки. На границата на Австрия и Словения да спасява босненски журналисти, прогонени от събитията в бивша Югославия. Това са реални случки от живота й, при това не като мисионер на ООН, а като част от бизнес ангажиментите и пътуванията й през годините.

Иначе, внимание, Алена Георгиева е регионален мениджър на Indesit Company за България и Балканите. Работи за компанията от осем години. За това време е успяла да превърне женската си природа в професионални качест­ва, които прилага в бизнеса – силна интуиция, способност да изчаква и да убеждава, да е търпелива във всяка стъпка напред. Деловата и женската й същност са толкова слети, че в моите очи тя е един истински професионален оцеляващ в бизнеса. Затова и не си я представям в делови костюм, въпре­ки че вероятно точно такъв носи в работните си дни.

Образованието като най-доброто начало
Алена е завършила Класическата гим­назия в София и този период определя като "отварянето на духовните порти" в живота си. Попада там не случайно - от малка изпитва влечение към историята, езиците и хуманитар­ните науки и мечтае да стане архео­лог. Казва, че основата, която получава в Класическата гимназия, е масивен духовен фундамент, който продължава да й помага и днес. Именно там Алена се научава да дава воля на свободо­любивия си дух. В часовете по "Антична култура" в сградата на 12-о училище, на последния етаж, в стаята с големи прозорци, когато се събират ученици и учители, за да слушат плочите със "забранена капиталистическа музика"...

Да носиш бурния си дух като пръстен
Всъщност сред бижутата, които можете да забележите по нея, е пръс­тенът, който получава всеки възпи­таник на гимназията. Алена никога не сваля своя от ръката си. Благодарение на него продължава да създава добри лични и професионални контакти и да среща съмишленици, хора от нейната "група". Гордее се, че синът й също е възпитаник на това училище и това е още едно от нещата, които ги обеди­няват.

Бягство от скуката, или първи стъпки в бизнеса
Алена определено е решителна жена. При това от малка! Когато универси­тетското образование и английската филология в София й се сторили скучни, тя хваща пътя за Гърция. Там учи "Маркетинг и мениджмънт" и работи по програмите на ФАР, които й осигуряват нов и много различен по­глед за бизнеса и икономиката. Именно оттук започва нейното катерене на Монблан, както тя нарича собстве­ната си кариера. За този период от живота си казва, че е началото, през което всеки трябва да мине, а именно "оттам да си асистент на асистента на асистента". След като завършва образованието си, Алена се връща в родината и започва работа като маркетинг мениджър на Opel General Motors за България. За нея маркетингът е пресечната точка между хуманитарните й интереси и икономическото образование, защото "в тази сфера човек изявява уменията си да общува между няколко култури, да използва различни езици и да гради отношения между различни по психоло­гия народи".

След Opel General Motors Алена започва да работи за "Бритиш американ табако" (БАТ) като маркетинг мениджър, а впоследствие и като мениджър бизнес развитие. Там получава най-добрата бизнес школовка, за която е можела да си мечтае, и сега заключава, че до голяма степен успехът на позицията й в момента се дължи на уменията, добити в БАТ. Като марке­тинг специалист в тютюнева компа­ния обаче от нея се очаква да продава цигари. А самата Алена е заклет непушач. Затова след няколко успешни години като продавач на продукт, който самата тя никога не е употребя­вала, Алена определено иска да се занимава с  "нещо полезно". И предложението от "Индезит" идва тъкмо навреме. "В Indesit Company от мен отново се очаква да достигна определени нива на продажби, но тук ми е много по-интересно, защото знам, че работя с продукти, които спестя­ват време, енергия, работят добре и помагат на хората. Аз имах нужда точно от това."

Въпросите от тефтерчето, които си подготвих предварително:
Когато я питам как е избрала професия­та си, Алена казва, че това не е някакво осъзнато решение. По-скоро е прието предизвикателство. "Когато поемам по нов път и правя крачка напред, нико­га не знам какво ми предстои, но съм уверена, че ще се справя."

Урокът
"Най-големият ми урок е, че повечето неща са възможни и човек никога не трябва да се отказва. В служебен план не мога да приема "Това не може да стане" или "Това е невъзможно". Не обичам да ми се изтъкват причини защо нещо не може да стане. Търся начини как нещо да стане, и то да стане по-добре или по-бързо. В бизнес план почти няма нещо, което да не може да се постигне..."

Един такъв невъзможен и лично неин успех
"През последните дванадесет години Indesit Company е пазарен лидер в Бълга­рия – с всичките колебания на пазара, икономическите условия, кризата от последните две години. В бизнеса ту печелиш, ту губиш, но да си лидер дванадесет години е нещо наистина сложно и нелеко. Ако ме попитате дали в следващите десет години ще успеем да задържим тези позиции, отговорът е: "Не знам. Това, което знам обаче, е, че ще дам всичко от себе си това да се случи."

Най-високият покорен връх
"Ако трябва да посоча един-единствен връх, значи би трябвало да е предстоящият. Вина­ги трябва да има нещо, което да търсиш."

Имам си една мечта, или за какво не достига времето
"Смятам в някакви пo-спокойни време­на да напиша книга – с балканска тема­тика. Чрез пътешествията ми се срещам с толкова много народи и всичките са толкова различни. Ние, македонци, босненци, сърби, хървати – това сме все различни народи с различна народопсихология. Можеш цял наръчник да издадеш "Как се работи с балканските държави". Научила съм даже и дребните разлики в езиците и знам къде с какво наречие искат да се говори, което да не е като това на съседите, защото иначе ще ми се обидят и няма да ми потръгнат преговорите. Такъв наръчник би бил ис­тински полезен за хора, които работят в този регион. Например, като пътувам до Италия за срещи в централата на "Индезит" и обяснявам на хората там защо нещата не са точно такива, каквито си ги представят. Трудно им е да проумеят унаследени културни различия и вече изградени нагласи. Заради предишни конфликти дори има затворени граници и свободното преминаване от една държава в друга невинаги е възможно. Там ме гледат втрещени и казват: "А вие как правите бизнес там въобще?" Така че това за книгата със сигурност ще го сбъдна. Даже може да си взема отпуск, да отида някъде на уединено място и да я напиша.

Другата книга, която бих написала, е нещо като "Наръчник за работещи хора", който да има няколко раздела – бързи рецепти за работещи жени, как да си направим прическа за 10 минути, как да си изгладим дрехите, ако нямаме ютия в хотела. Това са все неща, на които съм се научила, докато пътувам, и са незаменими съвети. Например за дрехите – ако са се измачкали в куфара, трябва само да ги закачиш на закачалка в банята и да пуснеш горещата вода, така че цялата баня да се изпълни с пара. От парата те стават идеално изгладени. Това е суперценен съвет, но не помня кой ми го даде. Мога да напиша и наръчник за тичане по летищата. Ако си на това летище и трябва да стигнеш от там до там, как по-бързо ще стане. Или къде на някое летище има аптека, къде можеш да седнеш и какво може да хапнеш, как минава по-бързо времето между два полета."

Бъдещето
"Виждам бъдещето и времето пред мен като изкачване на поредица от малки върхове – все едно катериш Монблан. Покоряваш един малък връх, после още един малък, после още един, после още един и накрая си стигнал най-високия."

Най-тъжното нещо
"Постигнатата мечта. Когато си имал една висока, голяма цел и си я постиг­нал, отдал си живота си, силите си, цялата си енергия на едно-единствено нещо и си го постигнал. След това как­во? Това ме плаши най-много и затова аз не си поставям една-единствена цел. Имам върхове, които покорявам всеки ден, всеки месец. Нямам една-единствена велика идея пред мен."

Работата ме научи
"...предимно на това, че няма невъз­можни неща и всичко се постига с търпение. Човек може винаги да мисли трезво и винаги може да изчаква удоб­ния момент. Научила съм, че понякога емоционалният устрем пречи, че тряб­ва да имаш търпение да изчакаш, за­щото обстоятелствата се променят, и след известно време нещо, което е звучало невъзможно и абсурдно, става абсолютно логично и лесно постижимо. Това качество е приоритет на жените и трябва да се възползваме от него. Жените са способни на компромиси, ко­ето в бизнеса е добре. Показването на мускули – типичното мъжко поведение – невинаги води до добри резултати."

Характерът на победителя
"Качеството, което ми помага, е моя­та целеустременост. Когато си поста­вям цел, търся начини да я достигна. Правя си планове и ги следвам, ако не заработи единият, следвам другия, ако не - третия, и така, докато постигна това, което съм си намислила. Въз­можността да правиш планове и да ги следваш е важна черта."

Когато не работи...
Когато не работи, Алена се опитва да се отключи за останалата част от живота. Когато заспива обаче, не брои овце, а камиони или вагони, защото никога всъщност не може напълно да се изключи от работата си. Понякога най-добрите професионални идеи й хрумват, докато уж си почива, във фитнеса или дока­то пътува. И затова винаги си носи тефтерче за добри идеи. Често го вади във възможно най-неподходящия момент и си записва хрумките. Приятелите й вече са й свикнали и не й се смеят, както в началото. Затова, ако екипът й се затруднява с вземането на важно решение, тя го разпуска и дава задача всички да се приберат вкъщи и да ми­слят под душа.

Когато не работи, но наистина...
...Алена пътува. Приела е за своя макси­ма един от десетте принципа на далай лама, че човек трябва всяка година да посети едно място, където не е бил досега. И се стреми да го следва. А ваканциите й са съвременна форма на откривателство и оцеляване, в която се впуска заедно с многочислената си и мултинационална група приятели, с които се среща, докато работи в Будапеща. Сега те са се пръснали по всички краища на света, но веднъж или два пъти годишно задължително си организират пътешествие из някоя не­посетена досега дестинация и колкото по-далеч от цивилизацията, толкова по-добре. Алена казва, че си почива, докато сама или с приятели открива мястото, на което е попаднала – пеша или на автостоп, там, където могат да усетят истинския дух на мястото. Обича да пътува именно с тази група от приятели - като едно голямо семей­ство. С тях и извън България забравя за работата и професионалните отноше­ния, докато всички са с къси панталони и маратонки.

Страховете
"Присъщи са ми нор­малните житейски страхове за здра­вето, за близките, за семейството. Страхувам се и от високо, от тунели и от затворени простран­ства, но тези страхове има начин да ги излъжеш – с повече комбинативност."  

И въпросите извън тефтерче­то, които спонтанно из­никнаха в разговора
Ползвате ли ролки за коса? "Нямам ролки, защото нямам дълга коса, на която да ги навия."
А може би нямате дълга коса, защото не ис­кате да се разправяте с ролки? "Това е очарованието на страничния поглед върху мен. Може би наистина нямам ролки, защото нямам дълга коса, а нямам коса, защото не искам да имам ролки. Като цяло се стремя всичко е да е по-скоро лесно и удобно. Мога да отида на фризьор да си направя по-добре косата, но мога и да не отида и да си я направя, както успея сама."

Майката Алена
"Майка ми понякога ме критикува, че невинаги съм родителят, който трябва да бъда, но аз не смятам така. Не съм авторитарна и се опитвам да уча сина ми сам да взема решенията си. Искам да му дам хоризонти и да му показвам колко много възможности има. Да му показвам различни места по света, затова винаги го вземам със себе си, когато пътуваме с приятелите. Да го запознавам с много и различни хора, за да се сблъсква с различни характери и личности. Важно за мен е да му дам и добро образование."

Кое е най-важното нещо, което човек може да даде на детето си?
"Обич. Не е нещо необикновено, ако това сте очаквали да чуете, но това наистина е най-ценното нещо."


Интервюто с Алена Георгиева е от новия брой на списание НЕЯ, който излиза на 9 април.
Списание НЕЯ може да купите всеки ден от месеца на цена 5 лв. и онлайн.

• Email
• Facebook
• Twitter
• Зарче