Галин Стоев, режисьор: Само в културата можем да се срещнем с непреодолимите си различия

Галин Стоев, режисьор: Само в културата можем да се срещнем с непреодолимите си различия

© Даниел Ненчев



Галин Стоев е български режисьор от европейски и световен калибър. Той ще бъде следващият директор на Националния театър в Тулуза, Франция. Преди да спечели конкурса за този висок пост, Стоев режисира театрални представления в "Комеди франсез" и Националния театър La Colline за модерна и съвременна драматургия. Поставял е още в България, Англия, Германия, Чехия, Русия, Белгия, Аржентина. Завършил е театрална режисура в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" при проф. Крикор Азарян.


Днес Стоев счита за най-сполучливи в България постановките си "Илюзията" и "Госпожица Юлия" в театъра в Сливен, "Археология на сънуването", "Войцек" и "Аркадия" ("Аскеер" за най-добро представление през 2001 г.) в Народния театър "Иван Вазов", а извън страната - "Кислород" и и "Битие2" (поставени в Белгия и Франция и представени на фестивала в Авиньон).


В момента Галин Стоев работи по дебюта си в киното - "Безкрайната градина", филм по постановката "Приятнострашно", за която през 2010 г. спечели наградата "Икар" за режисура, както и Аскеер за режисура и за най-добро представление. "Приятнострашно" е част от театралния триптих по драматургията на Яна Борисова, заедно с "Хората от Оз"и "Малка пиеса за детска стая".


Каква е целта на филма ви "Безкрайната градина"?




- Под предлог, че разказва една любовна история, филмът се опитва да предложи визуална и емоционална опитност и да преосмисли базисната ни човешка способност да чувстваме.


За какво разказва той? Какви истории събира?


- "Безкрайната градина" проследява няколко дена от живота на млад и успешен професионалист, който е подредил живота си по начин, по който да може да го контролира. Филмът е история за загубата на този контрол и за потенциалната възможност да привидим надежда в катастрофата. Това е любовен квартет, в който всеки от героите се опитва да претвори ефемерната си надежда за красота в един свят, в който красивото прогресивно губи стойността си.


Наричате понякога манипулативния характер на киното "неморален". Как преодолявате това във вашия първи филм?


- Не го преодолявам, приемам го или се опитвам се да не мисля за това, докато работя. По-скоро се концентрирам върху проблема в конкретната сцена и се опитвам да го разреша с наличните средства. Работата е много по-прозаична, отколкото изглежда отстрани и ти остава само да се надяваш, че поезията ще се появи в един момент. В крайна сметка, манипулацията има смисъл, ако ни заведе на ново и по-интересно място на преживяване.


От първи януари ще бъдете новият директор на театъра в Тулуза, Франция. Какви са идеите ви за развитието му? Как вие ще участвате артистично в неговото бъдеще?


- Това е голямо предизвикателство, особено за някой, който има изначален проблем с властовите позиции. Отне ми време да разбера и да приема, че в контекста на Националния театър в Тулуза търсеха артист, а не администратор. Имено артист, който да предложи визия и да преосмисли базисния въпрос за това каква е ролята на подобна институция в живота на един град или регион и каква е ролята на артиста в един свят, който се променя толкова бързо и радикално, че често ни е трудно да осъзнаем какво точно се случва. В подобен контекст артистите би трябвало да създават и споделят едно превилигировано място за рефлексия, което да има директно влияние върху невидимия живот на човека. Хубавото тук (във Франция - бел.а.) е, че когато артистът повдигне тези въпроси, той не се чувства сам. Насреща му има отвореност и интерес от страна на политици и институции.


Галин Стоев, режисьор: Само в културата можем да се срещнем с непреодолимите си различия

© Даниел Ненчев


Това развива колаборацията на много нива и заздравява социалните връзки в общостта, която днес често се чувства застрашена. Изкуството в самата си природа предполага отвореност и тази отвореност все още може да се транслира и предава нататък. Общността може да оцелее, ако не се капсулира, а напротив, ако провокира собствената си креативност в динамиката на новите предизвикателства. Културата и театърът в частност са мощни средства в този процес. Бих искал да създам институция върху принципите на отвореност и дебат, защото днес културата е единственото пространство, в което можем да се срещнем с непреодолимите си различия и с неразрешимите си конфликти без задължително да се мразим или избиваме. Това е цивилизационен инструмент, който учи хората чрез споделяне, а не чрез конфронтация.


Харесвате идеята на Нелсън Мандела, че истинският диалог е възможен, когато човек успее да види себе си в кожата на опонента си. Кои са опонентите, в чиито кожи сте успели да видите себе си напоследък?


- Преживях няколко предателства от наистина близки хора. Напоследък се опитвам да ги разглеждам в друга перспектива и да приемам слабостите така, както съм приемал и вдъхновяващите им страни. Доста сложно упражнение, но когато проработи, то отваря едно чисто ново пространство на покой.


Казвате, че театърът е тотално изкуство и че може да същестува дори в открития Космос. Какъв обаче е смисълът му за хората на Земята?


- Театърът въвежда хората в пространството на един споделен и общ сън или делириум и им усигурява дистанцията, от която да наблюдават собствената си парадоксалност. Той посява семената на съмнението и разширява границите там, където сме си мислили, че не можем да ги прескочим. Театърът ни предлага един пацифистки поглед дори и към най-неприемливото. В този смисъл театърът е съпровождал човечеството още от началото и ще го прави още дълго, водейки човека на най-тъмните, но и на най-светлите места в неговата природа. Той може да разсмива, но и да лекува.


Възнамерявате да поставяте и в Народния театър "Иван Вазов". Какво и защо?


- Не съм работил в този театър повече от петнайсет години. Ще ми се да мисля, че днес той има възможността да излезе от стагнацията или усещането за липса на посока. Той неминуемо отразява състоянието на обществото, а би трябвало да го коментира. Ще ми се да привидя потенциала на този коментар и скромно да участвам в процеса. Все още обсъждаме конкретното заглавие и се надявам до края на април да можем да го обявим.


Вие сте ученик на Крикор Азарян. Какво означава това? Какво от философията ви за живота и изкуството е свързано с тази среща?


- Аз съм част от един много силен негов випуск, който често се държи като единственият му клас, но си присвоява тази роля с известна самоирония. Истината е, че професорът докосна много хора и създаде усещане за общност, основана на една споделена страст към художествената, а не към битовата реалност. Това се оказа изключително важно особено днес, когато либералният материализъм поголовно руши всяко съновидение, но няма потенциала да предложи нови ценности. А човешкото същество не може да съществува без ценности.


В тази ситуация, какъв инструмент е театърът? Говорите за театъра например като за инструмент за социална акупунтура. Че ако забием игла в място по нашето социално тяло, там може да заболи, но така ще се отключи енергия, която ще доведе до съзнателност. Кои са точките от съвременния свят, в които си струва да бъдат забити игли чрез театър?


- Театърът винаги е отговарял за неконтролируемото. Шекспир ни е показвал злодеи само за да разберем, че те приличат на нас в дадени обстоятелства. Живеем в свят, в който градим идентичност чрез противопоставяне на другия. А социалната, културна и икономическа среда еволюира по начин, който или ще ни накара да променим парадигмата си и начина, по който се съотнасяме към другия, или да се самоунищожим. Проблемът е, че се фокусираме върху видимия свят и правим опит да го пренареждаме, без да сме слезли в бездната на невидимия, вътрешен свят. А точно там дремят стагнирани енергии, които неминуемо ще взривят вътрешния ни пейзаж. И когато това се случи ние трябва да сме съзнателни, за да не ни помете и инструментализира външният катаклизъм. Театърът може да разширява нашите вътрешни пространства на съзнателност.


Галин Стоев, режисьор: Само в културата можем да се срещнем с непреодолимите си различия

Сещам се за едно ваше подобно преживяване. Моля, разкажете за онова театрално откровение с "Фантасмагории" на Теди Москов, заради което плачете?


- Във "Фантасмагории" Теди създаде чисто поетично пространство, докато се занимаваше с клоунада. Най-заразителна беше свободата, която демонстрираше на всяка крачка и това за мен, двайсетгодишен студент, беше истинско откровение. А и 90-те по принцип бяха години на много мощна креативност, имено защото цял един свят си отиваше, а новият още не беше инсталиран. И това отваряше място за мечтаене. Накрая на главния герой му се обясняваше, че ще бъде щастлив и ще живее истински, когато му цъфнат налъмите. Той си тръгваше покрусен, докато не забелязваше, че по налъмите му е избил пролетен цвят. Цялото представление беше буквално и парадоксално едновременно и това носеше катарзис.


Вие също имате подобни успехи. Кои от тях в "Комеди Франсез" бихте откроили?


- Френската култура по принцип има нужда да бъде обговаряна и разказвана от външен поглед. В този смисъл бях окуражен от тях да поставям най-вече френска класика. Това е начин да се регенерира традицията ползвайки чужди, външни енергии. От професор Азарян бях наследил страстта да декодирам класически текстове, а и не изпитвах онзи парализиращ пиетет към тежките институции. Това ми помогна, но мисля, че имах късмета да бъда на правилното място в правилното време. Мисля, че най-интересните ми опити там бяха "Комическа илюзия" на Корней и "Игра на любовта и случая" на Мариво.


Нека все пак дадем примери. "Тартюф" там става събитие. Каква нова версия на тази класика успяхте да предложите, за да впечатлите френската публика на неин терен?


- Разказвах история, в която лицемерието не беше прерогатив на Тартюф, а вече беше заразило цялото семейство на Оргон. Тартюф беше възможен само в контекст, в който останалите вече са му позволили да съществува, именно защото самите те са съзнателни или несъзнателни инструменти на същото това лицемерие. Това е история за пакта, който се сключва от всички участници.


Класическите образи имат свойството да живеят на различни територии. Доколко Тартюф е общ образ доближаващ обществата на Франция и България? Общества, в които вие създавате вашите спектакли.


- Лицемерието е наднационален феномен. Просто има култури, които го дебатират и такива, които го живеят буквално.


Какви тартюфски проявления виждате в съвременна България?


- Политического лицемерие е тежък проблем, защото то се официализира и успя да произведе единствено нихилизъм.


Ще ви върна 17 години назад, когато поставихте "Монолози за вагината" от Ева Енслър - с Цветана Манева, Снежина Петрова и Вяра Коларова. Какво научихте за сексуалността, за жената, чрез този театрален процес?


- Тази работа имаше чисто политически аспект, защото предлагаше дебат в един много срамежлив и капсулиран контест. Първоначално това отвращаваше или плашеше много хора, но всъщност зад тези реакции прозираше един устойчив страх от интимното. Въпросът беше можем ли да го прескочим или поне да погледнем над него. Това представление беше много по-голямо изпитание за актрисите, отколкото за мен, защото те бяха тези, които излизаха всяка вечер и предлагаха нова схема на диалог с публиката, която беше отишла там заради различни и често взаимоизключващи се причини. А ако говоря за това какво съм научил, то не е толкова за жената, а по-скоро за женската енергия, чрез която и Цветана и Вяра и Снежина опитомяваха всяка вечер страховете и срама в залата, за да може да започне един същински диалог.


Наричате политическия живот в България "хорър версия на "Алиса в Страната на чудесата". Как обаче са разпределени ролите, според режисьорския ви поглед - Алиса, заека, Шапкаря?


- Не бих могъл да направя разпределение. Това, което е обезкуражително е посредствеността на самото представление


Вие сте пример за това, че българин може да бъде европейски режисьор. Бихте ли се осмелили да дадете практичен съвет на сънародниците си българи - как да бъдем европейски лекари, европейски политици, европейски учители, европейски счетоводители, европейски журналисти?


- Европейският модел продължава да бъде повече мечта, отколкото реалност. А днес тази мечта е и много оспорвана. Когато обаче все повече хора се отказват да мечтаят, притиснати от бедност или корупция, тогава всички губим перспективата. Ако само за малко успеем да се погледнем не като жертви, а като отговорни създатели на собствената си реалност, може би началото на друг диалог за това кои сме ние и какво правим тук - би могъл да бъде иницииран.

Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на princess_x
    princess_x
    Рейтинг: 3634 Неутрално

    ''филмът се опитва да предложи визуална и емоционална опитност ''

    Сигурно режисьорът е искал да каже емоционално ПРЕЖИВЯВАНЕ? А ''основен'', освен че е българкса дума, звучи далеч по-подходящо и приятно от ''базисен''.

  2. 2 Профил на marmalad68
    marmalad68
    Рейтинг: 275 Неутрално

    Тартюф между "Монолози за вагината" и "Алиса в страната на чудесата"...
    Базисно!

  3. 3 Профил на xali
    xali
    Рейтинг: 4702 Неутрално

    Няма какво да се Лъжем. Родителите на Галин са от първите хора на Варна,
    и преди и сега :-)





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах