Моят живот като филм

Режисьорът Светослав Овчаров в 1 л. ед.ч.



Съществува една твърде любопитна взаимосвързаност между таланта на един човек и скромността му. Иначе казано, по-дълбоките хора обикновено пропускат възможността да вдигат врява. Сред кича на публичния живот в България спорадично се появяват и умерени личности. Режисьорът Светослав Овчаров е именно такъв.


Запознах се с него по време на краткото ми пребиваване в НАТФИЗ. С неколцината ми състуденти влязохме в учебната стая за първата си лекция по документално кино, където ни очакваше мъж, който дяволски приличаше на Захари Стоянов в по-зрелите му години. Вероятно на едни ще се стори гръмко, на други цинично, ако сравня нравствените качества на Светослав Овчаров с тези на Захари Стоянов.


От друга страна, ще е нечестно, ако кажа, че не виждам сходства между тези две персони, и то не само по отношение на външността. Вярвам, че в общество, в което безочието е едва ли не задължителен атестат за успех, имащите очи трябва да ги държат широко отворени, за да не пропуснат някои от мислителите на днешния ден.




Ето защо помолих познатия най-вече с документалните си филми и социалните си есета Светослав Овчаров да разкаже за себе си и най-новия си филм* (този път игрален), който по всичко личи ще предложи един нов поглед върху българското общество от 20-те години на XX век.


Когато бях малък, баща ми ме чукаше с показалец по главата и мрачно пророкуваше, че като порасна, ще стана "дървен философ". И двете думи ме плашеха: "философ" - защото не знаех какво е, а "дървен" - защото знаех. Напоследък подозирам, че предсказанието на баща ми се е сбъднало - станал съм "дървен философ" - режисьор, който снима филми.


Струва ми се, че има нещо параноично във всички тъй наречени творчески професии. Фактът, че си позволяваш да занимаваш останалите с онова, което имаш в главата си, е симптоматичен. Скрити мотиви, сънища, срамни истории, онова, което хората кътат в най-дълбоките гънки на подсъзнанието, ти измъкваш на повърхността и с радост го просваш на екрана. Кажете ми има ли някоя друга професия, която да се възторгва от това, че е разплакала хората?!


Детството


Имаше у дома един масивен гардероб. Като дете се изправях срещу му, вратите с резбовани колони и капители ми изглеждаха огромни като порти на храм. Отварях ги с труд и се вмъквах в търбуха му. Миришеше на нафталин, билки, кожа, пудра и парфюм. Последната миризма идваше от свезките с писма на баба и дядо, които те разменяли още преди да се оженят. Въпреки че бяха минали 50 години от това събитие, писмата пазеха своя аромат.


Само трябваше човек да зарови нос сред листите и да вдиша по-дълбоко. Като че не аз всмуквах въздуха на миналото, а то ме засмукваше и с отворени очи виждах наяве младите баба и дядо. Писмата бяха скътани заедно с дрехите, които те си бяха приготвили "за умиране". Като ме усетеше, че съм в гардероба, дядо намираше в това повод да премери костюма за умирачка.


Баба току го стесняваше или отпущаше. Тъй те преживяваха многократно деня на смъртта, живееха в непрекъсната връзка с нея, готвеха се да я посрещнат делнично и спокойно. Като свършеше процедурата по проверката на "ония дрехи", баба старателно ги сгъваше и ги слагаше пак там - при любовните им писма. Мен тя се правеше, че не забелязва, и от това бях още по-щастлив.


Подобно на библейския Йона, който бил погълнат от рибата, стоях с дни в корема на гардероба, докато по някое време той ме избълваше на "белия свят" . В сравнение с населения с привидения тъмен свят на вътрешността външният ми се виждаше плосък и скучен.


Пътуванията


Улицата, на която съм роден, имаше пет къщи и само нечетни номера. Вместо четните срещу нас бе дългата сграда на Училището. От едната страна улицата бе запречена от река, а от другата от жепе линия. Тези две линии обрамчваха света.


На улицата бяхме три деца и посрещахме всеки влак. Ритуално махахме на пътниците. И те махаха. За тях, както и за нас пътуването бе събитие. Какво бе нашето изумление, когато веднъж, при изпълнението на същия този ритуал с махането, от един прозорец се провеси пътник и ни показа среден пръст. Щръкналата му ръка стоя на прозореца на влака, докато се загуби зад завоя. Посърнахме - какво му бяхме сторили, та така ни поруга?!


Когато се събрахме да посрещаме следващия влак, отново замахахме с ръце. По едно време един от нас се престраши и показа на пътниците от влака среден пръст, после още един, още един и докато вагоните се изнижат, и тримата сочехме към небето и викахме :"На, на!" Връщахме си го на живота, който се подигра с нас, на орисията да се родим на гъза на географията, бягахме от страха, че светът винаги ще е затворен между жепе линията и реката, която влачи умрели плъхове.


Студентството


Приемането ми във ВИТИЗ беше грешка. Никой във Варна не можеше да повярва. И с право. Какво носех на изпитите освен белите си панталони, които ми се виждаха върха на красотата? Мътилка в главата от филмите, гледани възторжено и хаотично, неясна хуманистична философия на 17 и половина годишно момче, чело всичко и всички по най-безразборен начин. Тъй че единственото чисто и ясно нещо наистина бяха белите ми панталони.


По време на изпитите всяка вечер ги перях и ги окачвах да съхнат, обесени с крачолите нагоре на прозореца на таванската стая, която татко беше наел. Когато навън притъмняваше, белите ми панталони оставаха да светят на теменужения фон като едно огромно V. Като гледах през тази буква на победата към бъдещето, бях убеден в успеха. Но така е, на младостта е присъщо да бъде нагла.


Минаха години и ме загриза съмнението, че по време на изпитите председателят на комисията професор Христо Христов просто ме бе беше сбъркал с друг. Фамилията на прочутия архитект Овчаров му беше влязла в главата и той дълги години след това ме питаше: "Какво прави баща ти?" Аз всеки път старателно му обяснявах, че баща ми не е този прочутият Овчаров, а обикновен икономист от Варна.


Професорът ме гледаше скептично, кимваше и въпреки това след известно време отново ме питаше за здравето и творческите планове на баща ми... Казах ви, че приемането ми беше грешка.


Случих на преподаватели. Който се е интересувал малко-малко от кино и театър, ще разбере какво е да се съберат заедно Георги Дюлгеров и Младен Киселов. Случих и на колеги. В един клас бях с Иглика Трифонова, Росица Вълканова, Милена Андонова, Марио Кръстев, Людмил Тодоров и Иван Черкелов. Групата бе с особено вътрешно привличане и напрежение, което и до днес съществува помежду ни в редките моменти, когато се събираме всички заедно.


Филмите


Така се случи, че направих множество документални исторически филми. И след всеки се заричам, че повече няма да снимам такива. Те са неблагодарни като изобразителен материал, публиката им е ограничена, а и се снимат дълго. Когато правех първия си филм "Коста Паница - черти из живота и времето му" се бях докарал до положение да се крия от началника на отдел производство в Киноцентъра.


Той колчем ме видеше, викваше: "Хайде бе, хората цял игрален филм за Тодор Живков направиха, ти не можеш една "паница" да залепиш!" Вярно е, правих филма година и половина. "Стефан Стамболов - съзидателят и съсипателят" правих две години и половина. Чудно, но и тук беше намесено името на Живков. Като започвахме през пролетта на 89-а, моят приятел Асен Владимиров, който беше редактор на филма и с когото като продуцент след това направихме още много филми, ми казваше: "Направи филма така, че диктаторът Тодор Живков да се познае в него!"


Аз се дърпах. Исках единствено да се занимавам с личността на героя, с времето му. Филмът излезе през 91-ва. Публиката на премиерата реагираше като на стадион. Какъв смях падна, когато във филма се разказваше, че на мястото на уволнените агенти на Стамболов властта назначила веднага нови.


"Фердинанд Български" правих четири години. Не само защото той е живял 87 години и архивът му беше пръснат из целия свят. Мащабът на тази личност, която се съизмерва със страната ни и дори поставя себе си над нея, изискваше време да бъде осмислен. И около този филм се завъртя името на Живков. "Какво - попита ме един професор, който по това време правеше капитал от републиканската идея, - искате да правите филм за Фердинанд?!


Че вие утре и за Живков ще искате да направите!" Искам да кажа, че това "утре" вече настъпва, така че, когато приключа с настоящите игрални проекти, ще направя филм за Живков. И ще спра да се занимавам с този вид кино.


Последният филм


Да си кажа право това заглавие ми звучи фаталистично. И без това ме е страх, когато започвам филм. Отлагам, колкото мога, началото, крия се от самия себе си, не подписвам договор. Когато снимах първия си филм, имах чувството, че зная всичко. След 25 филма се чудя на акъла си защо съм се захванал с тази работа. Сега трябва да довърша "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа"*, който заснех през пролетта.


Хемингуей наистина е минал през България през есента на 1922 и това се вижда от печатите в паспорта му в библиотека "Кенеди" в Бостън. От това му минаване е останал един репортаж, изпратен от българска територия. Всичко останало във филма е измислено. Светът на героите е смешноват, но май накрая няма да е толкова весело. Не зная как става така, но започвам всеки филм с намерението да върви като комедия, а накрая се плаче.


Какво е българинът? Какъв е проблемът на българското кино и въобще изкуство?


Кой съм аз, та да правя обобщения? Ама хайде, няма да сме българи, ако не теглим едно дълбокомислено заключение: Основният проблем на българина е, че е прекалено сериозен. Алеко Константинов го е казал "Трезвен до безчувственост!" Ще повярвам в силата и бъдещето на народа ни, когато в литературата се появят произведения като "Швейк". Един народ е жизнен, когато може да се смее над себе си. От самоиронията трябва да черпим енергия, не от национализма. Ние все се вземаме на сериозно, а, както е известно, сериозният човек гледа надолу. Само че, като гледаш надолу, не виждаш надалеч.


* "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа" ще се появи на екран през идната година.

Коментари (10)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на ррр
    ррр
    Рейтинг: Неутрално

    страхотен текст! браво!

  2. 2 Профил на Учител
    Учител
    Рейтинг: Неутрално

    Преди години бях на една дискусия в Ловеч, когато водещият сравни филмите на Овчаров с работите на Симеон Радев. Първоначално възнегодувах, но след като гледах "Стамболов", "Фердинанд", "Стоилов" мога да кажа, че беше прав. Със средствата на киното Овчаров пресъздава миналото така, че все едно си бил там. Благодаря на "Дневник" за хубавото четиво!

  3. 3 Профил на читател
    читател
    Рейтинг: Неутрално

    Много талантлив. Дано има време и подкрепа да реализира и други филми.

  4. 4 Профил на Почитателка
    Почитателка
    Рейтинг: Весело

    Много ми хареса текста! Хей, чета го и слушам Пинк Флойд по Радио мила голд, и с "Тухла в стената" и другите хитове стана една прекрасно неделно преживяване! Благодаря! Гледала съм тези филми и наистина, господин Овчаров, не се отказвайте, защото такива трябва да са документалните филми - с хумор, ирония и самоирония, с малко измислица или по-скоро основателно предположение за възможни събития и лица, цветни и черно-кафяво-бели, с разказвач и с актьори зад кадър, със стари снимки и истински кадри, и навсякъде с видимо изразено отношение на автора. Предишните док. филми нека да отидат в забравата. И нека винаги показвате, че и онези велики исторически личности са били хора, като нас - с пороци, слабости, с таланти или пък само с упоритост... А, забравих! Това с бабиния гардероб е велико! Спомних си как през 50-те години и аз се криех ва гардероба от орехово дърво сред копринените рокли на баба ми и отварях кутиите с обувки. Струваше ми се, че там вътре има някакъв друг смят и точно заради това ми забраняваха да ровя там.

  5. 5 Профил на Фани
    Фани
    Рейтинг: Весело

    Браво. Страхотен текст. Де да имаше повече хора, които да се сетят за такива личности и повече такива личности, за които някой да се сети.
    Като формат прилича на това: http://www.kultura.bg/article.php?id=12927. И хубаво!

  6. 6 Профил на Радостна
    Радостна
    Рейтинг: Весело

    Благодаря! Още много филми - документални, игрални, междужанрови, СветославОвчарови!

  7. 7 Профил на Кокошка
    Кокошка
    Рейтинг: Весело

    Изглежда, че Светослав Овчаров е започнал да обмисля мемоарите си... На друг бих се присмяла, но на него(вите) със сигурност ще се смея. А накрая, както той сам казва, ще си и порева, за капак. На нито един режисьор, особено когато пък е и талантлив сценарист, какъвто е той, не бива да се вярва. Но дори и тези истории да са само наполовина верни, пак ще ги чета и ще бърша сополи. Дори и да ме води за носа... Нека ме води! Исках да кажа за човката... С уважение.

  8. 8 Профил на  Светослав Овчаров
    Светослав Овчаров
    Рейтинг: Весело

    мнго як текст и хубажв

  9. 9 Профил на съпричастен и  с абсолютно неадекватен коментар
    съпричастен и с абсолютно неадекватен коментар
    Рейтинг: Разстроено

    Две непогалени
    момичета
    се целуваха
    пред
    пльоснал се
    насреща им
    махараджа.

    Двойка лебеди
    през лятото
    танцуваха.
    А през зимата
    ги
    наредиха в тава.

  10. 10 Профил на неадекватен
    неадекватен
    Рейтинг: Разстроено

    Гледах "Летете с Росинант". Искрено съжалявам, че сценаристът на тази "игрална сустанция" не е реализирал този филм сам...





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах