Dnevnik.bg

Текстът е от актуалния брой на списание НЕЯ. Можете да разгледате флаш версията на брой 5.


Лерания беше вещица от много висок ранг и затова не й се налагаше да работи вече. Единствените неща, които й оставаха да направи, за да обиграе ранга, бяха: да избере място, на което да си издигне паметник, и да уточни датата за втория си рожден ден. Право на втори рожден ден, на дата по собствен избор имаха само висшите вещици и всички до една се бяха възползвали от тази възможност. Лерания нямаше намерение да прави изключение, но сега й беше нужно малко време, за да избере перфектната дата. В момента, когато Гарвин влезе в покоите й, тя задраскваше с червено заетото в календара. Бе така концентрирана в тази дейност, че само вещерската й интуиция я накара да вдигне глава и да хлъцне от гледката.
"Уау!"
Гарвин беше изключително красив фрин. Това, че фрин нахлу в собствеността й, донякъде я изненада, но за широко скроените магични, каквато беше тя, не беше пък кой знае какъв проблем. Фринът влезе уверено, в шпиц, с грациозност на горско божество и с пластика в раменете, но като видя могъщата вещица, заряза тия глупости, защото той идваше да я моли за услуга, а не - тя него. Гарвин се поклони. Това направи много добро впечатление на Лерания, която обичаше да я хвалят, да се страхуват от нея, да й правят комплименти. Тя посочи един стол и пътьом към своя хвърли бърз поглед в огледалото отсреща, за да провери бретон и чар.
Двамата седнаха.
Когато сядането приключи, Лерания кимна, което според нея бе достатъчно човекът отсреща да си излее душата. Гарвин започна по-отдалеч. Като първо спомена кой го изпраща, откъде се познават, как е намерил адреса й и други подробности, които, когато си толкова красив, нямат никакво значение. Но понеже той не ги знаеше тези неща, говореше ли говореше, а вещицата, правейки се, че го слуша, се любуваше на красивата картина. И си беше много приятно, докато три думи, които някой бе изрекъл и това не беше тя, я върнаха в настоящето с трясък. Както когато си гледаш разкошен филм и ти го прекъснат нелепи реклами.
"Как така сте влюбен?" – изкрещя наум Лерания. Това бе последното нещо, което искаше да чуе, след като се разбра, че не става дума за влюбване в нея. То не само че се разбра, а фринът дебело го подчерта и го доказа с имена.
- Влюбен съм в Пелисия!
И без никой да го е молил, разказа покъртителната си и неинтересна история. За своята любима, която... бла...бла...бла... го беше зарязала и бе подновила, по неизвестни причини, предишна своя връзка.
Лерания рязко загуби интерес. Когато не се говореше за нея, не й беше приятно.
"Ама какво иска от мен тогава?" - това, пак наум.
Една подробност: Губенето на чуждо време не е лошо нещо, но само ако ти губиш чуждото.
При магичните прагът на търпимост е много занижен, защото там досада, мощ и мълния бързо влизат в диалог. Дето се казва, те, вещиците, не от хубаво са станали такива.
В нашия случай, колкото и да беше красив фринът, след като не беше на разположение, това с красотата някак не беше достатъчно за публиката.
- Помогнете ми! Моля ви! Ужасно страдам! - Гарвин бе паднал до дъното, но не му пукаше. Наистина беше влюбен.
Има още една подробност, която трябва да уточним относно вещиците. Те, особено тези, които са на по-горно ниво, имат вградени невидими сирени и когато чуят думата "страдам", изпитват все още удоволствие. Но когато се спомене думата "помогнете", сирените се включват и вещиците мира нямат, докато не се направи нещо. Предполагам, че полагат... абе, нещо като Хипократова клетва и по новите закони (за да не ги горят пак живи) трябва да я спазват и да помагат в случаи на силна нужда. Та щат-не щат се налага. Сега сирените завиха. С други думи, нуждата беше голяма и Лерания нямаше абсолютно никакъв избор, ако не искаше да полудее и оглушее.
- Оф, добре!
Понеже знаеше какво ще я сполети, ако не се впусне да помага, тя се впусна. Вложи цялата си сила, фантазия и мощ и не можеше да й се отрече - наистина си я биваше! Пред смаяния поглед на Гарвин тя измисли и вкара в действие такива великолепни магии и чудеса, че само сърце от камък не би се повлияло от тях.
Пелисия се оказа от камък. Не само сърцето й, тя цялата беше създадена от материал, непознат на света, непробиваем и неподлежащ на каквато и да било обработка. Лерания не беше виждала такова чудо през цялата си дългогодишна практика и това запали научното й озлобление и интерес. Двамата с Гарвин прекарваха часове в нови разработки на любовни стихове, омайничета, ленти от чувства, дълги колкото удара прави сърцето, сладкарски чудодейки, пълни с билки от вълшебни пещери, писма от сънища и сънища в златисти гирлянди. Те ги пращаха или изливаха, или изпиваха, или вграждаха и всеки път удряха на камък. Гарвин се бе влюбил в каменна жена!
"Брех, че пън!" - мислеше си Лерания по повод Пелисия всяка вечер, преди да заспи.
Часовете преминаваха в дни, дните преливаха в нощи и така след месец-два се оказа, че фринът живее при вещицата, като да е най-нормалното нещо на света. А то не беше! И сега не е!
Понякога от дългите прекарани заедно часове те забравяха защо са се събрали. Смееха се, пийваха (тя повечко) или пък не пийваха (само тя, тайно). Понякога той й пееше и я разсмиваше, понеже запяваше без предварителна заявка. В други дни пък беше много напрегнато, защото Гарвин отново си спомняше за непрежалимата си любима. Тогава на Лерания й ставаше криво и се хвърляше да измисля нови невиждани форми, за да върне Пелисия на притежателя й. Така мина почти една година.
Когато мине една година, колкото и човек да се съпротивлява и колкото и да е загубен, нещата се променят. Искаш-не искаш, то не зависи от теб, а и никой не те пита. Не зависеше нито от Лерания, нито от Гарвин, нито от Пелисия, нито пък от мен, дето я разказвам тази история. Понякога това, в което се забъркваш, е много по-хитро от теб и те подхлъзва, без да дава обяснения. След една година Лерания и Гарвин бяха неразделни. Когато двама души са неразделни, обаче... винаги има последствия. Ама кой да ти мисли? Когато вещица и фрин са неразделни, има необратими последствия. Там и "да ти мисли", и "да не ти мисли" няма абсолютно никакво значение.

Една година по-късно.
Гарвин се намираше в основната зала, която служеше и за хол, и за антре, и разглеждаше една стара тетрадка. Като книга. Абе, книга, която всъщност не беше негова. Когато се зачете в чуждото, което - както всички знаем - не бива да се прави, той откри думи, които промениха за секунди състоянието му и го обърнаха с ръцете нагоре. Един вид го прескундиха.
Та там пишеше:
"...Ами какво да ти кажа, книго, така де, той е много специален за мен. Стана много важен или по-важен. Ох!... Ааах! Какво да правя? Офф...
- Ама по-важен от какво?
- Откъде да знам! Ха-ха-ха. Откакто се появи, всичко се обърна с ръцете нагоре. Магиите не работят или се насочиха срещу мен. Дали магиите ми мен омагьосаха?
- Дали е възможно?..." - тези въпроси явно книгата ги задаваше.
"...Ами знам ли? Ето виж ме. Мисля си. Пиша тук. Рисувам си сърца. Тра-ла-ла. Три ли-ли!
- Абе ти май нещо си се поувлякла, а?
- Ох! Май да. А и фрин в къщата? Можеш ли да повярваш?..."
Тук Гарвин вече беше абсолютно сигурен, че става дума за него, и страшно се обърка. Защото не се беше замислял, че наистина е странно, че другарува с вещица и това не му е странно. Като да си подсвиркваш, без да знаеш музика, която ненавиждаш официално. Да не говорим, че от това, което бе прочел току-що, бе разбрал и друго май. И се обърка още повече!
Лерания беше на южната тераса, но веднага разбра какво е станало. Лерания не беше вчерашна. Всяка самоуважаваща се вещица знае кога някой й чете дневника и кога не й го чете. Стъписа се и разпусна коси, защото не се сети какво друго можеше да се направи в момента.
- Олеле, загубена съм! - повтаряше си тя и разпускаше. Триумеше се между това да изгори тетрадката и да поддържа версията, че няма такова нещо, да скочи през парапета и да тръгне към Червено море или да отиде и да погледне фрина в очите, пък да става каквото ще. Фринът беше изключително красив и пееше без покана. Фринът запълваше иначе самотните й дни и правеше добро какао. Фринът й обръщаше внимание и я караше да се чувства специална. Ако тръгнеше към Червеното, щеше да се лиши от всички тези неща и щеше да й стане едно такова тъпо. В края на краищата заради него тя беше зарязала и паметник, и дата и не само че ги заряза, тя напълно ги забрави.
Трета подробност: През живота си човек разбира две неща. Първото е, че Много Големият Срам в момента на осъзнаването му се превръща в много голяма кофа с червена боя, която невидима ръка ливва отгоре ти. А второто нещо е, че колкото и да се опитваш да го прикриеш, това явление става достояние на всички. Не помагат ни самовнушението, ни волята, ни опитът... ни Силата!
- Втасахме я! – разпускаше коси Лерания, а червенината, тръгнала откъм токовете на обувките, й пълзеше нагоре към разпуснатото.
- Втасахме я! - промълви Гарвин в чуждия хол с чуждата тетрадка в своите ръце.
И точно в този момент на вратата на вещерската къща се почука. Както когато чакаш от часове да ти се обади някой, а ти се обажда друг. Та, почука се. Никаква реакция от двамата вътре. На вратата се почука отривисто втори, после трети път. Фринът, който беше по-близо, се залута да отвори ли, да не отвори ли, книга ли да крие, ваза ли да вземе. И преди да направи каквото и да било, на вратата се заблъска, според мен с крак.
- Стига тропа, де! - Лерания си спомни, че е собственик на сградата, и затича чорлава към масивната порта, опитвайки се да изглежда естествено червена. Не се получи. Покрай оня, дето си пъха гагата в чуждите тетрадки, прелетя алена вещица, която го гледаше според нея тайно, но той виждаше идеално, че тя го гледа тайно. Абе, много неловко беше. Гарвин остана на място, за да може, ако на вратата беше враг, евентуално да го ритне. Според мен стоеше там, защото не знаеше къде да иде.
Лерания отвори с трепереща ръка и яркочервен гръб. На прага стоеше чудна хубавица с изкуствен цвят на косата и естествен цвят на лицето.
- Добър ден! Как сте?
Изглеждаше добронамерена, което страшно раздразни домакинята.
"Айде сега, глупости!"
Вещицата смяташе да затръшне двестата кила дърво и желязо, оставяйки красавицата вън, за да замазва срама вътре, но...
- Казвам се Пелисия и търся Гарвин. Той е моят любим! Мисля, че е тук.
"А така! Сетила се!"
За секунди се изпариха и дневник, и срам, и чудо. Магията беше проработила! Коя от всички? Все едно. Момичето беше на вратата - влюбено и красиво като сълза. Пелисия се бе върнала да си търси нейното и ако трябва да сме честни... то това беше и идеята преди има-няма една година.
"На ти сега магии, тъпа главо!" - помисли си Лерания, загуби контрол над себе си и придоби Изражението*, благодарение на което, ако човек можеше да се погледне отстрани в такива моменти, би умрял на място от срам.

*Изражението е състояние на лицето и тялото, което недвусмислено показва, че притежателят му е влюбен и се опитва неуспешно да го прикрие. В повечето случаи в обект, който няма отношение по темата, но е наясно.
Фринът се бе вцепенил. От изненада и от бързата смяна на ситуациите така се беше ошашавил, че не помръдваше. То никой не помръдваше.
Четвърта подробност: Не знам дали сте забелязали, но неудобството има способността да се превръща в оглушително тихо и парещо пространство.
Точно сега то реши да се възползва от тази своя способност. Мина минута, после втора, после трета... ставаше все по-неудобно и всички си даваха сметка за това.
Пет минути по-късно Пелисия, застинала като картина, мълчеше и гледаше премрежено (има едни такива жени, които го могат). Лерания заради Изражението (което блокира движение и реч, но дава известна прегърбеност) продължаваше да е най-жалката фигура в групата. Само Гарвин направи опит да разчупи бетона. И както се казва, когато човек се хвърли да спасява положението без предварителен план, никъде не се подписва, че опитът ще е удачен. Понеже беше кавалер, а и трябваше да се обиграе ситуацията... Фринът постоя, постоя, пък запя! Така прецени.
В стаята, освен че беше неловко, стана и нелепо.
Вещицата, с Изражението под ръка, се намираше в парещо пространство, където времето беше спряло, а смисълът губеше фокус. Струваше й се, че бавно избелява, дори става прозрачна. И така и щеше да си остане, ако някъде много дълбоко в душата й нещо или някой, или самата душа не изкрещя: "Страшно се излагаш! Направи нещо! Срамота!"
Ситуацията се обърна!
Около час след като изкрещя наум "Срамота!", Лерания, на вид съвсем променена и сдобила се с почти същата форма, с която я знеше светът, изпращаше двамата си гости, като да бе най-естественото нещо. Един вид нищо не се беше случило.
Когато много се изложиш, а не си даваш сметка за това, има едно-едничко нещо, което може да те спаси, и то е "Срамота!". Това, разбира се, или някой трябва да ти го е изкрещял, или да си магичен, за да си го изкрещиш сам. Няма какво да се лъжем, да осъзнаеш срама е единственото ти спасение преди пълния провал. Така.

*Списък на магиите, които бяха използвани след осъзнаването на срама:
Магия за отнемане на глас по време на песен – приложена на Гарвин
Магия за премахване на Изражението - самоприложена
Магия за придобиване на естествен цвят - самоприложена
Магия за забрава на чувствата (която траеше само един час) - самоприложена
Магия за изкуствена усмивка - самоприложена
Магия да говориш неща, които не мислиш, и те да звучат естествено - самоприложена

В крайна сметка Лерания беше професионалист. Сега всичко си беше дошло на мястото. Всяка вещица си е вещица и може да излезе от повечето положения, ако поиска и ако душата й бди. А нашата поиска. (А и душата й - да е жива и здрава!) Поиска го, само и само това, което й се стовари, да приключи веднъж завинаги, за да може да остане сама по нощница и да си се нареве едно хубаво. Пък тогава щеше да му мисли.
С изкуствената усмивка тя изпращаше двойката с пожелания: да се обичат, много щастие там и дълъг съвместен, и айде, и дрън-дрън. Говори и много други неща, но нищо не й се разбираше, а никой не я и слушаше, всеки по различни причини.
Пелисия все така загадъчно премрежена й се поклони и нищо не каза (жените, които могат да гледат премрежено, не говорят много). Гарвин прегърна Лерания, целуна й ръка и я погледна отчеканено в очите. Поглед дълъг и многозначителен, който освен че разтяга времето и ти се струва безкраен, със сигурност значи нещо, но ти никога не си сигурен точно какво значи. И в повечето случаи си в страшна грешка. Вещицата потъна в тази неяснота, но понеже ситуацията беше променена, а и Гарвин, докато прилагаше погледа, й подаде нещо важно в ръката, тя прескочи погледа с усилие и се концентрира върху подаденото. Фринът й беше дал книгата. Връчи й я очевадно и подчертано, или някак нелогично. Като да й правеше подарък, а всички знаем, че дневникът си беше неин. Тя и това пренебрегна. Реши, че нито ще се дави в погледи, нито ще държи сметка защо личната й книга е у него и сега ли намери да й я върне. Магичната щракна с пръсти за финал, каза "Хайде!", помаха, погледа след отдалечаващата се двойка и бавно затвори вратата. В смислъл, че те си тръгнаха, а тя остана.
Вещицата беше сама в къщата. Най-после! Стори й се много тихо и много голямо. Усети, че е изморена, и затвори очи, но щом ги затвори, веднага се появи онзи фринов поглед, който беше хвърлен на прощаване. Дълъг, многозначителен и някак тъжен. Или не беше тъжен? Или беше? Не, не, категорично дълъг, но тъжен не е бил. По-скоро... Ох! Горката отвори очи. Така или иначе в следващите нощи и дни само за това щеше да мисли и да го нищи. Сега беше изтощена и й беше мъчно и съсипано... абе, грозна работа! Въздъхна. Реши, че ако си налее огнена смес и я гаврътне на един дъх, ще й стане по-добре.
"Точно така!"
Хукна към масичката, на която държеше бъчвичка за такива случаи. Сместа беше приготвена лично от нея и освен останалите съставки основно съдържаше сто процента спирт. Стигна тичешком до бъчвата и тъкмо да натопи глава вътре, се сети за книгата в ръката си и че не трябва да се излага пред нея.
- Ох, книго, книго! Какво ми дойде до главата!
Лерания седна на близката отоманка като дама, наля си халба лава (за да се отреже по-бързо), взе паче перо и реши да впише някои свои тъжни мисли и заключения относно живота, самотата, разбитите сърца и това, че да си хубав и млад е много лесно, ама когато не си – к’во правим? Отвори книгата. Прелисти, за да намери чиста страница, и когато я намери, там прочете следното:
"Отивам да кача тази досадница на някакъв автобус. До час ще се върна.
Твой Гарвин"

• Email
• Facebook
• Twitter
• Зарче