Dnevnik.bg

Когато чуем "диригент", си представяме развълнуван невротичен мъж с още по-развълнувана прическа – нещо като Айнщайн във фрак и без да се плези.

36-годишната Бистра Диляноф не е нито едно от тези въпреки рядката за пола си професия – диригент на оркестър. Срещаме се един следобед, малко след като се е завърнала от Тунис и малко преди да замине да дирижира Старозагорската опера. И да, размахва ръце повече от обикновените хора, защото е необикновена…

Музиката е нейният живот – освен че дирижира, тя композира, продуцира изявите на основания от нея ансамбъл, свири на пиано от 7-годишна и посвещава дълги години във Виена на музикалното си образование. Учи оперно пеене и пиано във Franz Schubert Konservatorium, орган в Diözesankonservatorium für Kirchenmusik и музикознание в Universität Wien - Fakultät für Musikwissenschaft. Паралелно асистира и взима уроци по композиция от известния австрийски композитор и музиковед проф. Хелмут Нойман и пътува често до България, за да учи дирижиране при едно от светилата у нас - проф. Васил Казанджиев.

Също като Бистра, роялът в дома й изминава дългия път Виена – София. Завещан й е от проф. Егилсдотир - преподавател по пеене в Universität für Musik und darstellende Kunst Wien, която след смъртта си оставя два рояла - Fazioli и Blüthner. Първият отива в една концертна зала, а вторият трябва да се подари на млад талант и така стига до Бистра. След много откази да го продаде, тя го пренася от австрийската столица до хола си в София, където му се радва ежедневно.

В България я връща покана от австрийското посолство у нас да дирижира няколко авторски концерта. Бистра вече има подобен опит и във Виена. "Видях, че в България има публика и ентусиасти, на които им се занимава с това, вече имах някакъв ансамбъл от хора, успях да го разширя и през 2007 си направих камерен оркестър. Стана така, че непрекъснато имахме покани и концерти и аз взех, че останах." Ансамбълът й "АБ Артпроект" с времето нараства от 12 до 35 души и вече има четири записани диска.Бистра се радва и на покани за дирижиране на други оркестри. "В един оркестър работиш с най-високо ниво специалисти, хора, чието образование е траело минимум 15-20 години. Това се равнява само с професията на един хирург, с разликата, че ние никой не можем да убием, някой само може да оглушее", смее се Бистра. Казва, че винаги е искала да стане диригент, защото – както и при пианото – прави музика с двете си ръце.

"За да си добър диригент, първото важно качество е да си многостранно образован в музиката и да си жаден непрекъснато да се дообразоваш. Второто е да си наясно какво искаш предварително и да държиш на него. Да знаеш как да го постигнеш и точно как да го поискаш. Не трябва да се молиш на оркестъра – просто няма време!

"Признава, че обича да дава тон и в живота и често се хваща, че ръкомаха и извън сцената. "Веднъж приятелите ми ме бяха снимали как дирижирам четирима души в кухнята с един молив – ти картофите, ти чиниите... Много ми се смяха."

"В дясната ръка е палката и има точно определена схема, по която се отбелязват тактовете. Другата е свободна за жестове, а когато показваш кой къде да влезе, го правиш с двете ръце", разкрива ни тънкостите Бистра. "За облеклото правилото е колкото по-семпло, толкова по-добре. Един път си позволих да бъда с една много атрактивна бяла риза и имаше реакции от оркестъра заради голямото ми деколте. Тогава видях, че не трябва да ги разсейвам, и си взех поука за по-скромно облекло."

Бистра има теория по въпроса за малкия брой на жените диригенти: "Това е поредната криворазбрана дискриминация, включително съм имала случаи, когато са ми казвали, че жена диригент не е естетично. Което е много смешно твърдение, имайки предвид визията на повечето диригенти с два развълнувани косъма на главата. За България, слава Богу, това не е толкова страшно – например в големите западни оркестри отскоро приемат жени въобще и като оркестранти. Има такова предубеждение – може би защото много тежко се учи. Малко хора издържат на обучението, на напрежението, на това да дочакаш изява – един концерт с оркестър е толкова скъпо нещо."

На Бистра често се налага да самоспонсорира прояви на своя ансамбъл. За целта е теглила кредит, който й напомня упорито за себе си всеки месец. "Проблемът в България е, че хората не смятат, че нещо като частен ансамбъл има нужда да бъде финансово подкрепено. А когато поискаш като класически музикант определен хонорар, всеки казва: "Ама защо е толкова скъпо?", и сравняват хонорарите ни с тези на попфолк звездите. А един попфолк певец има нужда от минимална подготовка в сравнение с времето, за което ние репетираме и се образоваме."

Освен в правене на музика Бистра инвестира голяма част от енергията си и за помощ на няколко неправителствени организации. Ангажирала се е с Care Austria за помощ на деца инвалиди и сираци и с каузата на Face to Face срещу трафика на хора. "Саматааз в Австрия бях свидетел на хора, които са дошли на Запад, за да търсят по-добър живот,и са попадали в капана на нелегалния трафик. Повечето жертви не знаят, че има закони и наказания срещу трафика на хора . Бяхме в едно село край Бургас - Камено, което е най-големият пункт за трафик на бебета в България. Почти във всяко четвърто семейство има случаи на изнесено и продадено бебе...

Смятам за важно да си изпълняваш обществения дълг, както можеш.Аз лично го правя чисто егоистично – защото се чувствам по-добре." Сред нещата, които я правят щастлива, са и многото приятели, пътешествията и напоследък Шостакович (подчертава "напоследък"). А представата й за върховно блаженство? Как, след като е написала поредната си симфония, лежи на брега на морето.

*Текстът е от предстоящия брой на списание НЕЯ, който ще излезе на 17 юли. Можете да разгледате флаш версията на брой 6 тук.

• Email
• Facebook
• Twitter
• Зарче