Радослав Спасов, режисьор: Героинята в "Пеещите обувки" не е Леа Иванова, а събирателен образ

Радослав Спасов

© Юлия Лазарова

Радослав Спасов



Радослав Спасов е режисьор на филмите "Сирна неделя" и "Откраднати очи", а като оператор стои зад някои от най-големите заглавия в българското кино като "Авантаж", "Лачените обувки на незнайния войн" и "Време разделно". Най-новият му филм - "Пеещите обувки", вдъхновен от съдбата на гранддамата на българския джаз Леа Иванова, получи приза "Сребърен Георгий" на московския фестивал и ще има своята премиера на "Киномания" на 25 ноември в Зала 1 на НДК.


Три актриси - Рая Пеева, Дона Бангьозова и Ернестина Шинова, играят образа на певицата Лиа в различните й възрасти, участват още Стефан Вълдобрев, Стоян Алексиев, Александър Алексиев, Стефан А. Щерев, Кръстю Лафазанов. Правен повече от 5 години, филмът среща много предизвикателства, като едно от сериозните е лицензирането на репертоара на Леа Иванова, изпълнявала всички големи вокални джаз партии.


Радослав Спасов е съсценарист на документалния филм за певицата "Страсти по Леа", правен от Николай Йотов по спомените и домашните клипове на съпруга й Еди Казасян. Задвижещващата сила на повествованиято в "Пеещите обувки" е съмнението на героя-Еди, че службите на Държавна сигурност (ДС) са я накарали да се ожени за него. Филмът обаче не е биографичен, а образът на певицата в него е събирателен, казва режисьорът.




Биографичен ли е филмът ви и къде се допира и отклонява от съдбата на Леа Иванова?


- Филмът е по мотиви от живота на Леа Иванова. Не е биографичен, въпреки че от началото тръгнахме с намерението да направим филм само за нея. Тя е интересна, ярка личност с много сложна съдба. Но животът й е богат и разнообразен, а всичко трябва да се разработи много точно. Понеже приехме структурата на филма - разказ през очите на Еди Казасян - се замислихме дали това няма да я ощети.


Така че се отказахме от биографичния филм, за да създадем един по-обобщен, събирателен образ на твореца в мрачния климат на Студената война. По този начин имахме и възможност да избираме пикови моменти от техния живот, които са в посока на основната идея. Филмът не е точно за Леа, както се говори, част от сюжета е плод на нашето въображение като автори.


Вие познавахте ли се лично с нея?


- Познавах се много бегло с нея - докоснах се до нейния магнетизъм като съвсем начинаещ в киното. Стояхме в унгарския ресторант и гледахме кой влиза и кой излиза отсреща (от НАТФИЗ, тогава ВИТИЗ - бел. ред.) Търсехме актьори. Там завързахме разговор покрай номерата на моето кученце, които много я забавляваха - можеше да стои на задните си лапи със забрадка, дори да "пуши" цигара - и тя много го хареса. Беше със своето куче и знаете колко общи теми имат хората около своите любимци. Това беше - иначе за мен тя бе легенда.


След това, през 1998-1999 г., съдбата ни събра с Еди Казасян и Ники Йотов, работихме по документален филм за нея. Най-приятното в тези срещи беше, че потъвахме изцяло в друга атмосфера. Цели три дни гледахме всичките любителски филмчета, заснети от Еди, а той допълваше видяното с емоционални спомени.


По-късно, докато снимах филм в САЩ, потърсих среща с голямата й любов Леон Алфаса, човек с излъчване, одухотворен – беше вече на 85 години. Диригент, написал е 25 книги за джаза. Снимах го заедно с Давид Ешкенази, също от нашумелия в онези времена оркестър "Оптимистите". Там научих за романтичната история, от която има откъслечни мигове във филма.


Известно е убийството на Александър Николов -Сашо Сладура (солист-цигулар на оркестъра на Леа Иванова от ресторант "България", създаден от първия български джазмен Асен Овчаров - бел. ред.) в лагерите, говори се много и за преживяванията на Леа Иванова и отношенията й с Държавна сигурност - какво открихте вие в архивите?


- Леа е вкарана в лагера в Ножарево в началото на 1948 г. Това е женски трудово-възпитателен лагер, в който са събирани всякакви хора. Началото на Студената война е и много музиканти, не само Сашо Сладура, но и създателя на първия джаз бенд Асен Овчаров, са пратени в лагери.


Не знам колко точно остава Леа там, може би първоначално около 6 месеца. В края на годината е освободена, после е вкарана пак. И на 1 март 1950 г. я вербуват от Държавна сигурност.


Според спомените на едно 16-17 годишно момиче било по това време в лагера всяка вечер преди лягане там Леа е пяла. Там пише също, че в дадени моменти е била извеждана и изпращана някъде в София, после се е връщала. Не знаем как е било, онова, което е във филма е по спомени на съвременници, а не информация директно от документите. Аз не съм и стигал до такива подробности в досието й, защото тези неща не ме интересуваха. Повече ме интересуваха взаимоотношенията между нея и Еди Казасян.


Те се срещат през 1956 г. и през 1957 г., преди да се оженят, досието й бива прибрано в архива. Оттук нататък какво е станало не знам и не съм се интересувал. Не исках да задълбавам, защото това можеше да ми повлияе върху представата ми за моята героиня - Лия. Затова казвам, че филмът не е документален, а художествен. Търсил съм движещата позитивна сила, която прави възможно човек да отстоява мисията си да твори, въпреки враждебната политическа обстановка. Пред такива дилеми са били мнозина творци.


Според вас талантът върви ли ръка за ръка с морални качества? Допустимо ли е в името на изкуството да се престъпят морални норми?


- За мен талантът е талант, когато се реализира - когато достигне това, което правиш за другите. За някои неща, които ощетяват теб, можеш да правиш компромиси. Но като гражданска позиция на творец, който се опитва да осмисля живота, да събужда човещината, да прави средата по-добра, не приемам компромис.


Мисля, че за самата Леа, както и за нашата героиня, България винаги е стояла на първо място. Страх я е било например да не я обявят за невъзвращенка. При участията си в чужбина тя е била следена и под натиск през цялото време, което означава, че се е противопоставяла по някакъв начин.


Последните й срещи с ДС през 50-те години са съвсем малко. В нашата интерпретация тя е искала да бъде начисто със себе си, когато встъпва в брак с Еди. Това е човек, който е търсил начин и е успял да се измъкне и да се противопостави. Колкото и сложно да е било за красива, талантлива и магнетична жена с характер.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 1278 Неутрално

    " Ако идеш нявга в Тринидат
    ще видиш палми как цъфтят
    там е вечен благодат,
    там, на остров Тринидат.

    Там пият ром и лимон,
    може и със сифон,
    тъй не боли глава,
    там, на остров Тринидат

    Жените там са мургав тип,
    устенцата-машинка с цип,
    само гледат и мълчат,
    там, на остров Тринидат."

    Поклон, Леа!

  2. 2 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 9484 Неутрално

    Бил съм като съвсем млад на два нейни концерта с Еди Казасян в НДК . Седеше/стоеше на високо столче - "бар-плот" стол и пееше с неподражаем глас. Смътно си спомням подробности, но усещането за нещо уникално е останало.

  3. 3 Профил на Cara Mia
    Cara Mia
    Рейтинг: 1416 Неутрално

    Аз си спомням Леа Иванова на едно матине,на което татко ме заведе в ресторант България и точно ми се е запаметила ЧИко от Порто Рико в главата.След това Леа изчезна,а татко го разпитва тогавашното МВР.

  4. 4 Профил на Каишков - Либерален мислител
    Каишков - Либерален мислител
    Рейтинг: 975 Неутрално

    събирателен образ на твореца в мрачния климат на Студената война.
    Стояхме в унгарския ресторант и гледахме кой влиза и кой излиза отсреща
    =========================================
    В мрачните години на Студената война смелия режисьор и група творци на щедра държавна заплата явно са били силно репресирани в Унгарския ресторант в София. Тежки, мрачни и много рисковани години, по цял ден да седиш в ресторант и да гледаш кой влиза и излиза от ВИТИЗ.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах