Откъс от "Последните свидетели" на Светлана Алексиевич

Издателство " Парадокс"

Издателство " Парадокс"



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Πocлeднитe cвидeтeли" с автор Cвeтлaнa Aлeĸcиeвич, любезно предоставен от Издателство " Парадокс".


Бeлapycĸaтa пиcaтeлĸa и жypнaлиcтĸa Cвeтлaнa Aлeĸcиeвич e нocитeл нa Hoбeлoвa нaгpaдa зa литepaтypa зa 2015 г.


Oтличиeтo ѝ ce пpиcъждa зa "пoлифoничнитe ѝ твopби, ĸoитo ca пaмeтниĸ нa cтpaдaниeтo и ĸypaжa в нaшe вpeмe".




Hapичaт я "apxeoлoжĸa нa ĸoмyнизмa" и "мopaлнa пaмeт нa cpинaлaтa ce cъвeтcĸa импepия".
Cлeд oгpoмния ycпex нa "Bpeмe ceĸънд xeнд" издaтeлcтвo "Πapaдoĸc" пpeдcтaвя пъpвитe двe пpoизвeдeния
нa Cвeтлaнa Aлeĸcиeвич, cъбpaни в нacтoящия тoм.


"Boйнaтa нe e c лицe нa жeнa" (1983)


Ha фpoнтoвeтe нa Beлиĸaтa oтeчecтвeнa вoйнa в cъвeтcĸaтa apмия, в пapтизaнcĸитe oтpяди и в нeлeгaлнaтa cъпpoтивa вoювaт пoвeчe oт 1 милиoн жeни. Te ca нa възpacт мeждy 15 и 30 гoдини и ca нe caмo милocъpдни cecтpи и лeĸapи, ĸaĸтo e билo дoтoгaвa. Oвлaдявaт вcичĸи вoeнни cпeциaлнocти – лeтци, тaнĸиcти, aвтoмaтчици, cнaйпepиcти, ĸapтeчapи Жeнитe вeчe нe caмo cпacявaт – тe yбивaт! B пъpвaтa ĸнигa oт циĸълa зa Beлиĸaтa yтoпия фpoнтoвaчĸитe paзĸaзвaт зa oнaзи вoйнa, зa ĸoятo мъжeтe нe ca ни paзĸaзвaли.


Bмecтo зa пoдвизи, зa движeниe нa фpoнтoвeтe и зa вoeнaчaлници, жeнитe гoвopят зa cъвceм дpyгo Зa тoвa ĸoлĸo e cтpaшнo дa yбиeш пъpвия път или дa ce въpнeш cлeд cpaжeниeтo нa бoйнoтo пoлe. Cpeд тeлaтa – вcичĸи тoлĸoвa млaди – нa мъpтви и paнeни, paзпиляни ĸaтo ĸapтoфи. И дa жaлиш зa вcичĸи – и зa нeмцитe, и зa cвoитe, pycĸитe вoйници. Зa жeнитe oт фpoнтa вoйнaтa нe cвъpшвa c Дeня нa пoбeдaтa. Зa тяx ĸoшмapът пpoдължaвa и в миpнo вpeмe. Kpият вoeннитe cи ĸнижĸи, opдeнитe cи, paнитe – физичecĸи и дyшeвни. Зaщoтo тpябвa oтнoвo дa ce нayчaт дa ce ycмиxвaт, дa xoдят нa виcoĸи тoĸчeтa, дa ce oмъжaт. A мъжeтe лecнo зaбpaвят cвoитe бoйни дpyгapи-жeни. И c тoвa им oтнeмaт Πoбeдaтa, нe я пoдeлят c тяx.


"Πocлeднитe cвидeтeли" (1985)


Pycнaци, бeлopycи, yĸpaинци, eвpeи, тaтapи, лaтвийци, цигaни, ĸaзaxи, yзбeĸи, apмeнци, тaджиĸи Mилиoни cъвeтcĸи дeцa зaгивaт пo вpeмe нa Beлиĸaтa oтeчecтвeнo вoйнa. Зaтoвa и тe тpябвa дa гoвopят!


He caмo пoлитицитe, вoeннитe, иcтopицитe A нaй-бeзпoмoщнитe, нo и нaй-бeзпpиcтpacтнитe yчacтници..


B cвoeтo coлo зa дeтcĸи глac Aлeĸcиeвич cъбиpa cпoмeнитe зa вoйнaтa нa oнeзи, ĸoитo тoгaвa ca били 7-12 гoдишни. Bидянa пpeз дeтcĸитe oчи тя e oщe пo-yжacявaщo cтpaшнa.


"Πъpвитe yбити видяx yбит ĸoн Cлeд тoвa yбитa жeнa Toвa мe yчyди. Aз cи пpeдcтaвяx, чe нa вoйнa yбивaт caмo мъжe" – paзĸaзвa вeчe пopacнaлият Гeнa Юшĸeвич, жypнaлиcт пo пpoфecия. C гoдинитe тpoгaтeлнaтa дeтcĸa нaивнocт пpepacтвa в ocoбeнa иcтopичecĸa oтгoвopнocт, в чyвcтвo зa миcия: " ниe cмe пocлeднитe. Ha тaзи чepтa Дo тoзи ĸpaй Hиe cмe пocлeднитe cвидeтeли. Haшeтo вpeмe cвъpшвa. Hиe тpябвa дa гoвopим Haшитe дyми щe бъдaт пocлeдни"


Превод Боян Станков


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Приятно четене :)


Откъс от "Πocлeднитe cвидeтeли"


"Ще отворя прозореца нощем И ще дам листчетата на вятъра"


Зоя Мажарова – на 12 години.
Сега – пощенски работник.


През цялата война виждах ангел
Той се появи Дойде при мен в съня ми, докато ни караха в Германия. Във вагона А там ни звездица не се виждаше, ни късче небе. А той дойде. Моят ангел
А вие не се ли боите от мен? От моите думи Аз ту чувам гласове, ту ангел виждам Започна да разказвам – не всеки иска да ме слуша дълго. Боят се от мен. Рядко ме канят на гости. На празнична трапеза. Даже съседите. Аз разказвам и разказвам Може би съм остаряла? Не мога да се спра


Ще започна от самото начало През първата година от войната живях с мама и татко. Жънех и орях. Косях и вършеех. Всичко предавахме на немците – зърното, картофите, граха. Те пристигаха наесен на коне. Ходеха по дворовете и събираха... как му викаха? Забравила съм я вече тази дума – налог. Нашите полицаи също ходеха с тях, тях всичките ги познавахме. От съседното село. Така живеехме. Може да се каже, свикнахме. Хитлер, казваха ни, вече е край Москва. Край Сталинград.


Нощем идваха партизаните А те разказваха всичко другояче – Сталин за нищо на света няма да даде Москва. И Сталинград няма да даде
А ние оряхме и жънехме Неделя вечер и по празниците имахме танци. Танцувахме на улицата. Имахме акордеон.


Помня, че стана по Цветница Накършихме ние върбови клонки, отидохме на църква. Събрахме се на улицата. Чакаме акордеониста. И тогава връхлетяха немците. С големи покрити камиони, с овчарки. Кучетата всички черни, зли. Обкръжиха ни и командват – качвайте се в камионите. Блъскат с приклади. Някой плаче, някой вика Докато родителите ни дотичат, ние вече сме в камионите. Под брезента. Близо до нас имаше железопътна гара, докараха ни там. Там вече стояха готови празни вагони. Чакаха нас. Полицаят ме влачи към вагона, а аз се дърпам. Той нави плитката ми на ръката си:
‒ Не викай, глупачке. Фюрерът ви освобождава от Сталин.
‒ За какво ни е тая чужбина? – Дотогава ни бяха агитирали да ходим в Германия. Обещаваха ни красив живот.
‒ Ще помагате на немския народ да победи болшевизма.
‒ Аз искам при мама.
‒ Ще живееш в къща с керемиден покрив, ще ядеш шоколадови бонбони.
‒ Искам при мама
О-о-о-о! Ако човек си знаеше съдбата, не би доживял до сутринта.


Натовариха ни и ни подкараха. Пътувахме дълго, но колко не знам. В моя вагон всички бяха от нашата Витебска област. От различни села. Всички млади и такива като мен, малолетни. Мен ме питаха:
‒ А теб как те спипаха?
‒ На танци.


От глад и страх губех съзнание. Лежа. Затворя очи. И за пръв път тогава Там Видях ангел Ангелът е малък и крилцата му са мънички. Като на птица. А аз виждам, че той иска да ме спаси. "Как ще ме спаси – мисля си аз, – като е такъв малък?" Тогава за пръв път го видях


Жажда Нас всички ни измъчваше жажда, непрекъснато ни се пиеше. Отвътре всичко ни пресъхваше, и то така, че езикът ми изпадаше навън и не можех да го набутам обратно. Денем пътувахме с изплезени езици. С отворени усти. А нощем беше малко по-леко.
Сто години ще го помня Цял живот няма да го забравя


В ъгъла стояха кофи, където ходехме по малка нужда, докато пътувахме. И едно момиченце Тя допълзя до тия кофи, обхвана една кофа с ръце и започна да пие. Пиеше на големи глътки А после взе да повръща Повръща и пак пълзи към кофата Отново повръща
О-о-о-о! Ако човек си знаеше съдбата предварително


Запомнила съм град Магдебург Там ни остригаха нула номер и ни намазаха телата с бял разтвор. За профилактика. Тялото гореше в огън от този разтвор, от тази течност. Кожата се белеше. Да не дава Господ! Не исках да живея Вече за никого не ми беше жал – нито за себе си, нито за мама и татко. А като вдигнеш очи – те стоят наоколо. С овчарки. Очите на овчарките са страшни. Кучето никога не гледа право в очите на човек, отклонява си погледа, а тези гледаха. Гледаха ни право в очите Не исках да живея С мен пътуваше познато момиченце, не зная как, но я бяха взели заедно с майка ѝ. Може би майка ѝ е скочила след нея в камиона Не знам


Сто години ще го помня Цял живот няма да го забравя
Това момиченце стои и плаче, защото, докато ни караха на профилактиката, загубила майка си. Майка ѝ беше млада Красива майка А ние пътувахме през цялото време на тъмно – никой не ни отваряше вратата, вагоните са товарни, без прозорци. През целия си път тя не бе виждала своята майка. Цял месец. Стои тя, плаче, а някаква стара жена, също остригана нула номер, протяга ръце към нея, иска да я погали. А тя бягаше от тази жена, докато онази не я повика: "Дъще". И чак тогава, по гласа, тя се досети, че това е майка ѝ.
О-о-о-о! Ако Де да знаеш


Постоянно ходехме гладни. Не запомнях къде съм била, къде ме караха. Названия, имена От глад живеехме като насън
Помня, че мъкнех някакви сандъци в патронно-барутна фабрика. Там всичко миришеше на кибрит. Миризма на дим Дим няма, а на дим мирише
Помня, че доях кравата на някакъв бауер. Цепех дърва По дванайсет часа в денонощие


Хранеха ни с картофени обелки и фуражна ряпа, даваха ни чай със захарин. Чая ми го отнемаше момичето, с което работехме заедно. Украинско момиче. Тя беше по-голяма и по-силна, тя казваше: "Аз трябва да оцелея. Майка ми остана сама вкъщи".
Тя пееше в полето красиви украински песни. Много красиви.


Аз Аз на един път За една вечер всичко не мога да разкажа. Няма да успея. Сама няма да издържа
Къде беше това? Не помня Но вече беше в лагера Явно вече се бях озовала в Бухенвалд


Там разтоварвахме камиони с трупове и ги нареждахме на купове, редяхме ги на слоеве – слой мъртви, слой насмолени траверси. Един слой, втори слой И така от сутрин до вечер ние подготвяхме клади. Клади от Е, то е ясно От трупове А сред мъртвите се случваха и живи, те искаха да ни кажат нещо. Някакви думи. А ние не можехме да се спираме до тях, дори да ги послушаме


О-о-о-о! Живот човешки Аз не знам лесно ли му е да живее на дървото, на всичко живо, опитомено от човека. На добитъка, на птиците Но за човека зная


Исках да умра, на мен вече за никого не ми беше жал Вече се готвех – ей сега, търсех нож При мен долиташе моят ангел Това се случи неведнъж Аз не помня с какви думи ме утешаваше той, но думите бяха мили. Той дълго ме уговаряше Когато разказвах на другите за своя ангел, всички мислеха, че съм се побъркала. Вече отдавна не забелязвах около себе си познати хора, наоколо бяха само чужди хора.


Само непознати. Никой не искаше с никого да се запознава, защото утре или единият, или другият ще умре. Защо да се запознаваш? Но веднъж обикнах едно малко момиченце Машенка Тя беше русичка и тиха. Ние дружахме с нея цял месец. В лагера месец – това е цял живот, това е вечност. Тя първа дойде при мен:
‒ Да имаш молив?
‒ Не.
‒ А лист хартия?
‒ Също не. А защо са ти?
‒ Знам, че скоро ще умра, и искам да напиша писмо на мама.


В лагера това не се полагаше – нито молив, нито хартия. Но ние ѝ намерихме. Тя на всички се харесваше – такава русичка и тихичка. И гласецът ѝ тих.
‒ Как ще изпратиш писмото? – попитах я.
‒ Ще отворя прозореца нощем И ще дам листчетата на вятъра


Може да беше на осем години, а може би на десет. Как да познаеш по костиците? Там ходеха не хора, а техните скелети Скоро тя се разболя, не можеше да става и да ходи на работа. Аз я молех Първия ден даже я занесох до вратата, тя увисна на вратата, а да върви не можеше. Два дена лежа, а на третия дойдоха за нея и я отнесоха на носилка. Изходът от лагера беше един – през комина Ние всички знаехме това. Направо на небето
Сто години ще го помня Цял живот няма да го забравя


През нощта разговаряхме:
‒ При тебе долита ли ангел? – Аз исках да ѝ разкажа за своя ангел.
‒ Не. При мен идва мама. Тя винаги е с бяла блузка. Помня я тази нейна блузка с избродирани сини метличини.
Наесен Аз доживях до есента По какво чудо? Не зная Нас сутринта ни погнаха на работа в полето. Събирахме моркови, режехме зеле – аз обичах тази работа. От много отдавна не бях излизала на полето, не бях виждала нищо зелено.


В лагера небето не се вижда, земята не се вижда заради пушека. Коминът е висок, черен. Ден и нощ от него бълва дим В полето аз видях жълто цветенце, а вече бях забравила как цъфтят цветята. Погалих цветенцето И другите жени го погалиха. Ние знаехме, че тук докарват пепел от нашия крематориум, а на всяка по някой беше загинал. На кого сестра беше загинала, на кого майка... а на мен ‒ Машенка
Ако знаех, че ще оцелея, щях да я попитам за адреса на нейната майка Но аз не мислех...


Как оцелях, като съм умирала сто пъти? Не знам Моят ангел ме спаси. Уговори ме. Той и сега се появява, той обича такава нощ, когато луната силно свети в прозореца. С бяла светлина
А вас не ви ли е страх с мен? Да ме слушате
О-о-о-о

Ключови думи към статията:

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Натътрузен десебар, слуга на БСП
    Натътрузен десебар, слуга на БСП
    Рейтинг: 1210 Неутрално

    Страшно нещо е войната.

    Няма шики-мики.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах