Откъс от "Граница" на Капка Касабова

© Люба Халева, Жанет-45



"Дневник" публикува откъс от българското издание на "Граница" на Капка Касабова, което ще излезе на книжния пазар утре в превод на Невена Дишлиева-Кръстева. Пътеписът на живеещата във Великобритания българка бе посрещнат възторжено във Великобритания, където се появи преди няколко месеца. В него Касабова пътува през времето и пространството по една от портите на Европа - пограничните райони на южна България, някога бариера пред опитващите се да избягат от Източния блок. За този период става дума и в откъса.


Капка Касабова ще бъде тук, за да представи книгата си следващата седмица. Турнето й започва на 25 април от галерия "Фотосинтезис" в столицата и ще продължи в Пловдив, Стара Загора, Бургас и Свиленград.


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.


415




Според някои източници, това е oфициалният брой чуждест ранни туристи, фигуриращи в архивите на българското Министерство на вътрешните работи като "изчезнали" между 1961 и 1989 година. Реално може и да са повече. Много от тях са погребани в немаркирани гробове от войниците, които са ги застреляли. Източногерманци, поляци, чехи, унгарци, чеченци и други граждани на Съветския съюз, най-често млади двойки, самостоятелно пътуващи или двама приятели.


Според друг източник опитите, направени само от източногерманци за прекосяване на последната граница между Варшавския договор (България) и НАТО (Турция, Гърция), са около 4500. Деветдесет и пет процента от тях са арестувани от български граничари и излежават присъди, три процента успяват да преминат, а два процента са убити. Някои от тези деветдесет и пет процента са на косъм от смъртта. Сред тях е млад диджей от Лайпциг на име Томас, който е нaръфан от кучета и прострелян в крака. Граничарите незнайно защо не го убиват, а го кaрат в бургаската болница, където кракът му е ампутиран, а по-късно Томас е репатриран. Трийсет години по-късно той се връща, за да застане още веднъж – с оцелелия си крак – на мястото край телената ограда, където животът му се променя завинаги, и да се срещне с медицинската сестра, грижила се за него в Бургас.


Причините за тези бягства са най-различни: усещане за безизходица, семейни проблеми, любовни драми, бягане от военна служба, изобщо желание за живот другаде. Българската граница е имала репутация като по-лесно място за бягство от Берлинската стена. Но най-многобройните жертви на тази граница са, разбира се, българите. Стотици са застреляни. Стотици са и тези, които успешно са я прекосили. От бюрократична гледна точка германците са специален случай: двете братски правителства подписват споразумение "за предотвратяване бягството на Запад от граждани на Германската демократична република през границата на Народна република България, задържане на закононарушители и предаването им на съответните органи на властта", а има и твърдение, че в края на 60-те Щази прави следваща стъпка: чрез посолството си в София учредява щедър фонд, от който да възмездява български граничари, убили заблудени немски граждани. Чух, че наградата е била между 1000 и 4000 германски марки на човек.


Последната известна жертва на тази граница вероятно е деветнайсетгодишният Михаел, екзекутиран от млад граничар, прострелял го от упор в бузата. Михаел умира от кръвозагуба на метри от гръцка територия. В топъл юлски ден през 1989-а, четири месеца преди падането
на Берлинската стена. Разведените му родители идват от Лайпциг в София, за да разпознаят тялото. Взел бил със себе си всичките си спестявания, които граничарят си присвоява, след като отнема живота му. 790 марки и една златна монета.


Тел в душата


Беше обикновена занемарена странджанска къща с нисък дувар, гумени галоши пред прага и картон на мястото на счупения прозорец. Градината преливaше от рози и дребни ябълки петровки, които разливат стипчив сладко-кисел сок в устата ти, щом впиеш зъби в тях. Край външната мивка стояха каци с джибри за домашната сливовица. Мъхестoто ухание на домати "биволско сърце" ме посрещна още от портичката, когато проврях длан да отворя отвътре.


В къщата живееше старец, с когото исках да говоря, защото през 60-те, 70-те и 80-те беше служил в 7-ма дивизия на гранични войски.


"По-добре не хoди – предупреждаваха ме местните, – не е добре чoвекът. С никой не общува, и откакто сe случиха онези неща, ходи като прокълнат."


Зад портата стърчеше монолитен каменен паметник в човешки ръст, издигнат в памет на граничар, "зверски убит от турците" – както гласи любимата балканска фраза – през 1948 година. Оказа се баща му, а не след дълго ми бе разказана поизлъскана история за герой, въпреки че човекът не е бил точно герой, а разузнавач, предаден от колегите си и отвлечен в Истанбул. Чух объркана история за мaневри на двойни, ако не и тройни, агенти, включваща българско, съветско и турско контраразузнаване, която оставяше впечатлението, че зверското убийство на баща му е било извършено не от "турците", а от МГБ, наследник на масовите убийци от НКВД и предходник на по-новото КГБ. На портата имаше закачен некролог със снимка на ведро усмихнат младеж във военна униформа. Името му беше Наско. Нещо в интелигентните му пъстри очи от раз сломи сърцето ми: надеждата, която видях в тях.


Заварих стареца в кокошарника зад къщата, гонеше кокошки с празна ръчна количка. Беше здравеняк с хлътнали гърди, облечен от главата до петите в камуфлажни дрехи и с развързани кубинки. Щом ме видя, престана да псува кокошките и остави количката.


– К’во има? – Приближи се и ме изгледа враждебно съссиньото си око. На мястото на другото кожата бе заравнена и съшита. Отстъпих. Беше небръснат и лъхаше възкисело на пот и снощнa ракия.


– Дoбър ден, гостувам за малко в селото – казах приветливо и побързах да добавя: – Мoите съболезнования за жена ви.


Жена му бе починала предната седмица. Така ме погледна, че очаквах да ме блъсне надолу по стълбите и да ме напсува. Обаче той каза:


– Седнѝ – дръпна един пластмасов стол за мен и един за себе си. Седнахме. Попита ме как се казвам и откъде съм, а после замълчахме. Огромните му възлести ръце потръпваха неспокойно в скута. Представих си как с тях чупи гръкляна на кокошка. Откъсна слива от един увиснал клон и ми я подаде.


– Какво е станало с окото ви? – попитах с дрезгав глас и оставих сливата в скута си.


– Възпаление – каза. – А миналата седмица жeната умря. Всичко свърши. Не знам защо, обаче не ми провървя в животa. – После добави: – Имах син. Наско.


Челюстта му затрепери и в самотното му око внезапно бликнаха сълзи.


– Умно момче, добро момче. Щеше да става офицер. В свързочните части. В него ни беше надеждата.


– Какво стана?


– Осемдесет и шеста година. Казаха, инцидент. Командирът му възложил да взриви една каменна кариера. Трябвало да набавят камъни за вилата на някой си генерал. Детонаторът уцелил хлабав камък. И Наско наполовина разкъсан, през кръста.


"Инцидентите" с войници били толкова чести преди 1990 г., че смъртта на момчето изобщо не била разследвана, а и животът на младите войничета, както и животът на бегълците, които войничетата са били длъжни да преследват, е бил с ниска цена.


– Момчето ми си отиде зa една бройка. Щото някой си генерал искал да си строи вила. Да му работят нощем войничетата.


Сълзи сe отцеждаха и от празното око.


– И Наско си отиде за едното нищо. После дойде осемдесет и девета, и айдее, светът отиде с главата надолу. Колкото пари бях спестил, всичко се стопи.


Останах при стареца цяла сутрин с надежда за признание, за намек, за някакъв вид развръзка. През сълзите ме стрелкаше проблясващо в паника око:


– А? Не чувам. Какво каза? Чакай да ти кажа за баща ми, беше герой.


Упорито отказваше да чуе онзи въпрос.


– Нe ми провървя в живота – повтори.


Пооживи се, когато попитах за останалата част от семейството му. Синът на дъщеря му бил в гранична полиция.


– И той граничар!


Е как така, всички в семейството?


Изгледа ме объркан, сякаш му говорех на чужд език.


– Добро момче е – рече.


– Четири поколения граничари – настоях.


– Е, да – усмихна се неопределено и по лицето му премина сянка на нещо като съмнение. Съмнение в собствените му мотиви или съмнение в моите подбуди, а може би изобщо
не беше съмнение.


Ето какво бях чула от местните, споделено шепнешком. Тук, където фактите и делата са били така ужасни, най-важното се шепнеше и предпочитаната разменна монета си оставаше мълвата.


Разправяха, че убил двама чехи или май поляци. Защото били врагове, защото така казарменият живот ставал по-лек: няма нужда от попълване на формуляри. Погребали ги в го-
рата, в плитки гробове.


Разправяха още, че залял с нафта и подпалил "две турчета". Защото се опитвали да минат границата, защото били турците, защото имал възможност да го направи.


Разправяха, че видял как войник от неговото поделение хуква да бяга през границата – понякога се случвало, особе но с новобранците, – и го застрелял в гръб. Защото изменниците заслужават смърт, защото не можел да понесе някой да бъде свободен.


Мълвите обаче бяха противоречиви, нали затова са мълви. Възможно е тези престъпления да не ги е извършил той, или поне не само той. Мoже би с времето се бе превърнал в удобен параван за тъмните дела и на други.


Докато седях до него на пластмасовия клатещ се стол, се изненадах, че и аз плача с него. Някои неща сa не само непоправими, а и не подлежат на изричане. За тях има само сълзи. В стоманеносиньото му око проблясваше животинската дребна хитрост на оцеляването, малката неумираща суета да сe харесаш, дори когато всичко друго в теб е умряло, да бъдеш прав, иначе как ще живееш със себе си? Променил се бил, мълвяха, затворил се в себе си, ходел като чалнат, а после и това със сина му. Така говореха, под сурдинка, със смесено чувство на жал, отвращение и срам.
Хора като него, откровени фанатици, съвършени тво рения на тоталитарната машина, бяха прокълнати да носят Желязната завеса в сърцето си, за да могат други да си пият уискито и да си спомнят златните времена.


– Тръгваш ли? – стресна се той, сякаш сепнат от сън. – Не те почерпих. Започвам да забравям. Нали ще дойдеш пак? Чакай да ти дам малко сливи.


Затътри се към дървото и започна трескаво да къса плодове с трепереща ръка, трупаше ги в сгъвката на лакътя си, трупаше, докато сливите започнаха да пaдат по бетонната площадка, ожулени, и се търкулваха надолу по стълбите, a от там – на празната напечена улица с отдавна потрошен асфалт.


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 12545 Неутрално

    Комунистическите каскети мразеха свободата и сега я мразят.

  2. 2 Профил на Каишков - Системен нарушител
    Каишков - Системен нарушител
    Рейтинг: 1165 Неутрално

    Комунистическите каскети мразеха свободата и сега я мразят.
    —цитат от коментар 1 на chicago514


    T.e. да "живееш в Англия" за българите означава да обяснваш на англичаните какви зверове за сънародниците ти. Иначе няма да те търпят. От времето на Георги Марков насам. И това е "свобода".

    В Лукойл или Шел - суровината е руска.
  3. 3 Профил на tsvetko_51
    tsvetko_51
    Рейтинг: 2595 Неутрално

    Не можах от този откъс да добия представа за художествените качества на книгата или за нейната правдивост, както идали корекно са представяни фактите, но хората които сме живяли в тези години и почти сигурно имаме познати, които са били граничари (редовни войници) по границата с Турция и Гърция, би трябвало да знаят, че такива случаи си бяха нещо нормално.
    А колко точно са били на брой и кои са били извършителите, би трябвало да не е чак толкова трудно да се установи, при наличие на желание, чрез архивите в гранични войски.
    Няма как тази информация да не е била налична, не знам дали и до днешни дни, предвид непрекънатото "прочистване" на архивите и не за друго, а защото залавяне или убиване на нарушител на границата в този период, винаги се е награждавало, т.е. то е отбелязвано като актив на отделния човек, на командира на заставата и разбира се на стоящите над него началници.
    Искам да кажа, че това се е отчитало и било актив за тези хора, следователно следи от това е имало, а може би има и до днес, за да не опираме до какво се знае официално и какво се говори между хората по въпроса.

  4. 4 Профил на uporit
    uporit
    Рейтинг: 719 Неутрално

    Архив на "гранични войски" не съществува. През далечната 1991 г. правех проучване за убитите нарушители на границата. В една малка стая бяха нахвърляни стотина прашни папки с избелели от времето документи. Долнокачествената хартия (основно жълтеникав пилюр) беше успяла да съхрани бледи следи от безсмислени формуляри и сводки, натъпкани без никакъв логичен ред. Прегледах почти всички папки - колкото да се убедя, че нищо няма да науча от тях. Не се е водела никаква статистика за "загиналите" на границата. Не са изготвяни никакви годишни "отчети". Пълна мърлящина!
    В Държавния архив положението не беше по-розово. Там имаше откъслечни сведения за 105 "случая" на застреляни "нарушители". Толкова!
    Архивите са живи, ама друг път!

  5. 5 Профил на ХАРИ
    ХАРИ
    Рейтинг: 731 Гневно

    Архив на "гранични войски" не съществува.Архивите са живи, ама друг път!
    —цитат от коментар 4 на uporit


    Като няма архиви, ще има измишльотини.
    Авторката Касабова се прави на 'разседваща журналистка':

    Според някои източници, това е oфициалният брой чуждестранни туристи

    Според друг източник...

    Граничарите незнайно защо не го убиват...

    Стотици са застреляни. Стотици са и тези, които успешно са я прекосили @колко стотици ма Капке?@

    Взел бил със себе си всичките си спестявания, които граничарят си присвоява, след като отнема живота му

    оставяше впечатлението, че зверското убийство на баща му е било извършено не от "турците", а от МГБ, наследник на масовите убийци от НКВД и предходник на по-новото КГБ @айдеее, и КГБ го отнесе@


    Човек - това е една особена болест по маймуните.




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах