Бедност и политика

Известно е, че отдавна в българската действителност се води една игра (по-скоро - битка) "Стани богат" - без правила и без рефер. Изглежда, все повече българи разбират, че е важно не да няма богати, а да няма бедни. Но борци против бедността няма. Огромното мнозинство от политиците раздават обещания как ще помогнат на бедните, но действия с реален ефект не виждаме.

Междувременно феноменът "бедност" се превърна в ключов проблем на българското общество. Той прие драстични размери и вече засяга в една или друга степен недопустимо масови (при това непрекъснато разширяващи се) социални слоеве. Икономическите, политическите и морално-психичните му последици застрашават както модернизацията на страната, така и формирането на съвременно гражданско общество и съзнание. Ресурсът на поносимост отдавна е изчерпан и реалният напредък в решаването на този проблем не може да бъде отлаган "за по-добри времена". На всичко отгоре демагогията и безотговорните обещания по темата за бедността се превръщат в опасно оръжие на все по-агресивни и безогледни популисти и политически авантюристи.

Това обаче не означава, че всяко поставяне на проблема "бедност" в политическия дневен ред е синоним на популизъм. Всичко зависи от подхода за разглеждането и решаването му, от целите, които си поставят политиците, и, разбира се, от техния морал.


Според специализирания доклад на Световната банка бедните у нас са над един милион души. Вероятно тази цифра е силно снижена поради самото значение на използваните критерии (минимум отделяни за потребление средства) в българския контекст. Положението продължава да се влошава - само за първото тримесечие на 2002 г. издръжката на живота се е увеличила с нови 5%, а спрямо март 2001 г. това увеличение е 11% изключително за сметка на периода след септември 2001 г. Най-пряката последица от тази тенденция е разширяване на кръга на бедността и влошаване положение на бедните.

За да се избегнат прибързани оценки и съзнателни политически манипулации, е необходимо да се диференцират различните проявления и типичните социални носители на феномена "бедност". Наистина има хора, за които този социален статус е въпрос на избор на степента на усилия, които са готови да положат. Съвсем не са малко тези, които съзнателно мамят обществото, получават си помощите и работят на черно. Има и попаднали във временна житейска криза. Но също така е вярно, че не всеки беден е виновен за положението си. Огромното мнозинство от пенсионерите в напреднала възраст, инвалидите, хронично болните, многодетните семейства, хората, трайно лишени от работа и помощи - това са най-драматично мизерстващите слоеве от българския народ. За разлика от други групи, те не могат да протестират, да се бунтуват, да чупят и бият, с една дума, да се защитят макар и не винаги в рамките на закона. Те са най-пренебрегваните, защото са най-беззащитни и безпомощни. Това е епицентърът на "тайфуна бедност" и същевременно - една от най-позорните язви на съвременното българско общество.

Но ако другите елити могат да си позволят "разсеяност" или успокоение на съвестта с епизодични актове на благотворителност (която сама по себе си трябва да се поощрява), политическата класа е принудена по самото си положение да прави нещо. Най-често срещаме два подхода. Първият изразява една псевдоекспертна дистанцираност, която всъщност прикрива социална безчувственост, граничеща с арогантност. Как иначе можем да определим твърдението на министри от кабинета "Сакскобургготски", че ако има отклонение от предизборните им социални ангажименти, то е само в положителна посока?! Илф и Петров биха се изумили, ако можеха да видят как управлението на НДСВ/ДПС/БСП превъплъщава в дела крилатата им фраза "Спасяването на давещите се - дело на самите давещи се". "Приносът" на днешните управляващи към разрастването на бедността е забележителен - чрез "незабавния и несимволичен" скок на данъците и таксите, на цените на парното, тока, водата, наемите, лекарствата, редица услуги. Останалото са обещания - за 2003 г. и по-нататък.

Другият подход изразява характерната за нашата левица традиция на користно политизиране и грубо идеологизиране на проблема "бедност". Както е добре известно (но упорито премълчавано днес), най-големият гвоздей в ковчега на бедните бе забит от управлението на БСП през 1995-1997 г. По данни от цитирания доклад на Световната банка от 1995 г. до днес бедността у нас е нараснала два пъти изключително заради катастрофата на соцуправлението и предизвиканите от него хиперинфлация, банкови фалити, разорение на дребния бизнес. Странно защо у нас обаче продължава да се налага тезата, че защитата на бедните е запазен периметър на левицата. Това съвсем не е вярно, и то не само защото тя изобщо не го прави - нито когато е на власт, нито когато е в опозиция. По целия напреднал свят, борбата с масовата бедност е въпрос не на "ляво" и "дясно", а на степен на цивилизованост и отговорност на управлението.

В нашата действителност едната и другата крайност намират удивителна хармония в щедрите обещания за бързо (например за 800 дни) справяне с бедността. Резултатът не се нуждае от коментар. Българският политически елит (а и не само този елит) все още не иска да проумее, че решаването на проблема "бедност" е цивилизационен тест за качеството на политиката и за морала на обществото. Потребността от модернизация на страната не означава непременно отлагане на решенията на този проблем за неопределено бъдеще. Управлението на ОДС, което направи много за стабилизирането на страната, плати скъпо за този урок.

Логично е да си зададем въпроса какво ще стане, ако скоро не се намери политическа сила, която да предприеме реални стъпки за "несимволично" подобряване положението на бедните, и особено на мизерстващите хора. Най-очевидни са три последици. Първо, продължаваща социална деградация, която ще ни води в обратната на ЕС посока и никаква статистика за броя на отворените и затворени глави в преговорите няма да ни помогне. Второ, политическа маргинализация. Мизерията е непреодолима пречка за формирането на отговорна гражданска позиция и за взимането на рационални политически решения. Тогава днешният политически експеримент може да ни се види като детска игра. Трето, по-нататъшна разруха на морала и необратимо надмощие на демагогията и социалното лицемерие.

Българските обществени елити може би днес си мислят, че това не ги засяга пряко. Само че едно деградирало, управлявано от авантюристи и аморално общество не гарантира сигурност и просперитет на никого. Ето защо елитите, упражнявайки своето влияние върху политиците за практическо решаване на проблема "бедност", работят и за своя полза.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK