Комунизмът и нуждата от памет

Като селски отбор по крикет, който ненадейно е изпаднал в маоистка самокритика, литературно-журналистическа Англия се впусна в необичаен континентален спор. Каква, питат нашите играчи на крикет, е позицията на средното съсловие към ГУЛАГ? Как сме гледали на Съветския съюз - като на държавен комунизъм или като на деформирана работническа държава?

Първо нека уточним за какво иде реч. Става дума за нашата колективна памет за ХХ век. Между западното отношение към нацизма и комунизма има дълга дистанция, която Фердинанд Маунт нарича асиметрия на прошката. Преди няколко години вечерях в ресторант в Копенхаген, който се казваше КГБ. Когато попитах сервитьорката, облечена в тъмнозелена униформа на КГБ, какъв чин носи, тя отговори: "Но аз съм Сталин!". Мъчно е да си представим подобно място, наречено "Гестапо", нали? И нека не посягаме с лека ръка на имена като Колима, Воркута и "Бутирки".

Асиметрията на прошката е особено крайна, когато говорим за Мао, при когото според "Черната книга на комунизма" са загинали 65 милиона от 95-те милиона жертви на комунизма. Все още е допустимо да си окачите известния портрет на Мао от Анди Уорхол. Вярно, портретът е ироничен, но пък би ли си закачил някой уорхолска картина на Хитлер?


Това ни отвежда към втората част от дебата, а именно моралната равнозначност. Беше ли комунизмът по-лош от нацизма? Френските и германските интелектуалци спореха за това с години. Най-добрият отговор беше даден от стария хроникьор на съветския терор, Робърт Конкуест, който просто каза, че според него холокостът се е усетил по-зле. Разумно погледнато, трудно е да пресметнем защо точно унищожаването на цяла раса е по-лошо от унищожаването на цяла класа, но холокостът бе почувстван като нещо по-лошо. Разликата следователно трябва да се направи с усилие. Комунизмът първоначално бе благороден, еманципаторски идеал за по-добър свят, еднакво отворен за всички човешки същества. Нацизмът никога не е бил. Но тогава пътят към ада е - а тъкмо в този случай беше - постлан с добри намерения.

Отгоре на всичко въпросът опира и до хора, които познаваме. Някои от най-добрите ми приятели са бивши комунисти. Наистина. Всъщност мнозина от моите приятели са бивши комунисти, ако приемем по-широкото им, идеалистично разбиране на комунизма. Те са бивши партийни членове, превърнали се в дисиденти, като например полският философ Лешек Колаковски или пък хора от поколението на 1968 навсякъде из Европа. Ние познаваме тези хора. Знаем мотивите им. Знаем моралната им същност. За разлика от това, докато прекарвам много време в Германия, не мога да мисля за някой приятел, който е бивш нацист - това е, това бе поддръжник на нацизма на възраст, да речем, над 16. Благородният стар бивш комунист - да. Благородният стар бивш нацист? Да, ама не.

Спорът в крайна сметка е за това какво едно цяло поколение - иначе казано, всеки политически активен между 1965 и 1975 г. - направи или си мислеше за комунизма или социализма през 60-те и 70-те години. Все още има хора, които настояват, че сталинизмът, а не комунизмът е виновен за случилото се, и че, първо, при троцкистите или при един по-дълго живял Ленин той щеше да изглежда доста по-добре, както и че с комунизма все още е можело да се случи нещо добро след смъртта на Сталин. Първото, разбира се, е недоказуемо (макар че Робърт Конкруест ми е казвал, че при троцкистите вероятно СССР би се разпаднал по-бързо, но дали пък те са имали точно това като план?). Относно второто сигурно бихте казали: ами ето, това почти се случи в социализма на Дубчек. Но това, което триумфира през 1989 г. в Прага, не беше "социализмът с човешко лице", макар на Дубчек да бе отредено достойно символично място.

Надеждата, че може да има "социализъм с човешко лице", беше илюзия, която подхранваше желанието на Горбачов да накара източно-европейските "реформатори" да поемат собствен път през 1989 г. Но въпреки всичко това беше илюзия. Едно е да се каже, че в началото комунизмът е бил възвишен идеал. Да се казва, че е била възможна система на хуманен комунизъм вече е нещо друго. Бих подкрепил мнението на Лешек Колаковски, че демократичният комунизъм е нещо като пържени снежни топки.

Дебатът трябва да е за вярата и илюзиите - не само за Съветския съюз или Източна Германия, но и за Китай, Куба или Виетнам. И не е нужно да се ограничава до това кой е бил ляв или крайно ляв. Защото випуск '68 днес е на власт. И няколко опита за припомняме няма да ощетят една партия, прекарала толкова много години в отвръщане от собственото си минало.

С незначителни съкращения

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK