Дебатът върху състоянието на българското общество*

Две мащабни изследвания на обществения климат в България, проведени през 2002 г., очевидно ще оставят траен отпечатък в четящата сериозни материали публика. Дискусията по разликите между резултатите от едното, осъществявано от Фондация "Отворено общество" - София (ФОО), и от другото, провеждано от Центъра за социални практики (и финансирано по проект отново от "Отворено общество"), би трябвало да е от значение за всеки, който иска да се ориентира какво става, защо става, какво може да се очаква да стане и какво не може.

----------------------

Двете изследвания са стигнали до аналогични изводи по няколко важни направления: преоформянето, в масовото съзнание на периода преди 1989 г. като "норма", по която има силна носталгия; чувството за застой и безпътица в обществото; липсата на конкретна връзка между интеграцията в евро-атлантическите структури и всекидневния живот на хората; липсата на обществена енергия; мащабното отдръпване на доверието от всички политически партии и личности. Оттук нататък обаче започват различията в изводите на нашето изследване и това на ФОО. Някои от тях са в интерпретациите на данните, други са по същество и опират до фундаменталните въпроси за развитието на страната.


Интерпретационни разлики

В малкия български град - гръбнака на електората и източник на доминиращи теми и настроения в общественото съзнание - тъгата по "времето на Живков" е повече от носталгия към нещо, което хората не смятат, че може да се върне. По-сложно е. Тревожно е, първо, че хората вече не смятат това за неприемливо поведение. Второто - по-обезпокоително - е това, че в малкия град рецептите, които се дават за "оправяне на нещата", са почерпени от същия онзи социализъм: "Да се отворят отново заводите и държавата да намери работа на хората." Това е принципно отхвърляне на пазарното стопанство и искане за заместването му с държавно-регулирана икономика. А щом в обществото има такова искане, то и неговото бъдещо удовлетворяване в политическа и предизборна платформа не е невероятно.

Свързан с този е друг мащабен проблем: въпросът с работата и работенето. Нашето проучване (подкрепено от последните данни на официалната статистика за незаети работни места) откри следната картина. Според малцинството инициативни индивиди е изключително трудно човек да наеме работна ръка поради "мързел". Според мнозинството наистина има легитимни аргументи против работенето "няма да им работя за 150 лева"; или "аз съм висшист и няма да им бъда чистач на офисите". Възродената идея, че държавата е длъжна да дава работа на всеки, в много случаи се развива до положението, че държавата е длъжна да се "грижи" за всеки, като раздава значителни помощи.

В случая с отдръпването на доверието от "политическата класа" всъщност става дума за една доста по-голяма картина. Проблематиката с политическата "класа" е подмножество на това как в масовото съзнание е започнала да изглежда социалната структура на обществото. Хората са убедени, че нацията се състои от "народ" и от "елит". Народът се схваща като невинна жертва на "реформите". Елитът се възприема като онази група, която очевидно е печеливша от реформите и не е платила цената на страданието. И оттук - елитът се схваща като забогатял за сметка на народа. Резултатът е както липса на доверие към политиците, така и разрастване на егалитарни и андрешковски настроения, съпътствани от растяща омраза към успелите, интерпретирани като някакъв вид експлоататори.

Недоверието към политиците е нещо преодолимо. По-големият проблем, отнасящ се до делението народ - елит, носи в себе си същински риск за продължаващото развитие на страната по посоката на "Европа". Просоциалистическата обществена атмосфера на малкия град отразява явление, за което за пръв път си дадохме сметка в работата по това изследване. А именно: всъщност в малкия град прословутото "плащане на цената за реформите" не започва в началото на 90-те години. До реалния старт на раздържавяването, 1997-1998 г., там животът, характерен за времето на Живков, не е силно променен. Повечето хора имат някаква държавна работа, т.е. нисък, но постоянен и гарантиран доход, който не натоварва с прекомерна заетост и дава възможности за дребни присвоявания на ресурси и работа "на частно" без регистрация. Този характерен социалистически бит е разрушен внезапно от разгръщането на реалните реформи и затова в масовото съзнание Иван Костов е демонизиран: "затвори заводите и взе работата на хората". Късният реален старт на промените обяснява донякъде и тъгата по Живков: в спомените на хората старият начин на живот продължава, докато внезапно е променен от Костов. Няма реален, вкоренен във всекидневния живот спомен за време "между" Живков и Костов. И щом си намразил Костов, започваш да искаш другия, за който веднага се сещаш: Живков.

На този фон липсата на реална вкорененост във всекидневието на идеята за интеграция в ЕС и НАТО, констатирана и от нашите колеги, придобива по-релефен пълнеж. След като идеалът за норма е социализмът; и след като българският модернизатор Иван Костов е мразен с такава изумителна интензивност, не е много ясно как реално хората ще бъдат привързани към идеята да променят още по-радикално начина си на живот и да го направят все по-малко социалистически, и все по-костовски. А именно това е реалната програма на превръщането на България в европейска страна - член на ЕС.

На този фон открихме обаче и среди - островчета, където подобна програма се изпълнява. Това са групи от елита (не онзи, изедническият, който си представят хората, а реалният, едва структуриращ се), които схващат света като западни хора и вършат нещата по западен начин. Това са и единствените групи в страната, които ясно идентифицират "националните митове" като мощни спирачки пред овладяването на западните начини (техники) за правене на нещата. Как можеш да станеш "научаващо общество", ако вярваш в митологията за голямата природна интелигентност на българина, за високото качество на българското образование? Как можеш да се научиш да работиш като германец, ако вярваш в митологията за българското трудолюбие? Как можеш да вземеш живота си - и на нацията - в свои ръце, ако вярваш, че всичко се решава някъде другаде и от други, или че всичко е късмет? Как можеш да плуваш в пазарните води, ако вярваш, че при социализма България е била високоразвита страна, а след него се е върнала към дървеното рало? Как можеш да мислиш себе си като европеец, ако вярваш, че европейците искат да ни вземат ядрената енергетика, за да ни направят свои ратаи?

В обществото има и сериозен комуникационен луфт по темата "развитието на България към Европа". Към констатирания от колегите проблем на политиците да обясняват за какво става дума, следва да се добави и другата страна: как обществото говори на онези, които възприема като държавни и/или елитни хора. А голяма част от българите постъпват, както при социализма. Просто принципът "тия ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя" се е префасонирал в "тия ме лъжат, че работят за мое добро, аз ги лъжа за каквото мога". Това разминаване - ефект от разделянето на обществото на народ (добрите) и елит (лошите) - е поне част от обяснението за това защо данните от социологически изследвания са толкова често подвеждащи от 1999-2000 г. насам.

Разлики по същество

Изследването на ЦСП и изследването на ФОО стигат, всяко по своя път, и до поредица от заключения, които радикално се различават помежду си и в някои случаи са диаметрално противоположни по смисъл. Нищо в нашето изследване например не ни дава основания да се съгласим с изводите на колегите, че социалистическото общество се е състояло от вертикални отношения, чието разпадане води до сегашната структура - по хоризонтала. Вертикалът - стълбата, по която можеш да се катериш, за да стигнеш до върха на някаква пирамида, при социализма беше един: Партията. Ако не си неин член (и то примерен), катериш до някакво ниво в каквато и да е област, след което те спират. Днес вертикалите в страната са много по-ниски - те тепърва се зараждат и не всички са се разгърнали до пълната си височина, но пък са много повече от един. Не искаш държавен вертикал - има частни. Не искаш държавна администрация - има други. От върховете на тези многочислени нови вертикали е съставен и онзи реално зараждащ се елит, чиито членове дефинирахме предварително не като изедници, а като хора, "които имат решаващ глас в определянето на правилата на работа и поведение в своята сфера".

Онова, което се разпадна като начин на живот, са отношенията от типа покровител -покровителстван. Тук обаче няма вертикал, а персонални отношения между двама души - търсещия и даващия покровителство. Остатъците от тези някога доминиращи отношения станаха известни под името клиентелизъм. И при социализма хората живяха в социална тъкан, съставена преимуществено от хоризонтални (колегиални, приятелски, роднински, съседски) и групово-патриархални отношения и в този смисъл съществуването им не е ново явление.

Едва ли можем да се съгласим и с извода на колегите относно това, че новите хоризонтални структури са предимно регионални и много по-малко професионални. Дори беглият прочит на вестниците от последните две години може да илюстрира възхода - по значение, видимост и влияние - на вече съществуващи и на новосъздаващи се професионални асоциации, гилдии и съюзи. Структурирането на тези острови на асоциираност е едно от най-интересните и може би едно от най-значителните нови явления в българското общество.

Не сме в състояние да подкрепим и заключението на колегите, че наблюдаваме рязко ограничаване на мобилността в обществото поради обедняване, декласиране и затваряне във все по-малки и неподвижни среди. Напротив, всички до един терени от 35-те населени места, които изследвахме, демонстрират едно интензивно и нарастващо ниво на мобилност. Текат постоянни и сезонни миграционни потоци вътре в страната (от периферията към големите градове и София, от вътрешността към морските курорти), както и прехвърлящи границите на страната (не само към съседни страни, но към страни от ЕС и по-нататък). В страната протичат два паралелни процеса: от една страна, сравнително малко на брой региони са толкова обезнадеждени и оставени без ресурс, че прекратяват всякаква, включително елементарна физическа мобилност (от селото до града). От друга, в повечето региони - и особено в проспериращите - мобилността постоянно се увеличава. Бедните места, където волята за справяне не е изчезнала, са едни от най-ярките примери за нарастваща сезонна мобилност както из страната, така и извън нея. На основата на тези наблюдения, както и след проверката им на национално представително ниво стигнахме до следния извод: в страната има голямо количество отворени (мобилни) индивиди, но те живеят в среда, оформена и регулирана от затворени институции. Институциите не помагат на отворените индивиди да тласкат развитието напред, а им пречат, като по този начин се явяват съюзници на затворените практики, идеологии и среди, които дърпат назад. Ако това заключение е правилно, то следва, че за да се тласне общественото развитие напред, трябва да се направи радикална реформа на институциите. Ако колегите са прави, то следва, че за да има развитие, трябва да се подобри значително финансовото положение на средния човек.

Нашият голям извод в края на изследването е: "Не можем да гарантираме, че ние, българите, имаме капацитета само със собствени сили да станем съвременно западно общество и да се изтеглим за косите към състоянието на модерност и постмодерност. Но като страна се оказваме способни да поемаме външни насоки и препоръки и - поне донякъде - да ги прилагаме. Да променяме начина, по който правим нещата." Ние твърдим, че за да се модернизира българското общество, не е необходимо нито да чакаме поколения, за да се променят представите на хората за това как се правят нещата, нито да полагаме извънредни и героични усилия да откриваме велосипеда самостоятелно. Нужните ни техники, умения, институции и навици можем да си ги внесем оттам, където работят, като ги пригодим, за да дават подобен резултат и тук.

Колегите от ФОО са на противното мнение. Като разглеждат въпроса откъм аспекта гражданско общество, стигат до заключението, че "внос на гражданско общество от развития свят и възпроизвеждането му чрез потапянето в неговите структури не работи в България". Внос на гражданско общество означава в крайна сметка внос на определени институции, практики и манталитети - на начини за правене на определени неща. Внос са свободните медии, парламентарните избори, избирателната система, производствените стандарти, екологичните норми и така нататък. Ние не сме знаещо общество. Ние сме общество, което трябва да се учи.

Оспорваме и философската основа за извода на колегите, че във всекидневния живот на хората преходът още не е завършил и че положението е още далеч от "нормалния живот на европейския свят". Тук има смесване на понятия. Преход в България наистина имаше. Това беше периодът, в който обществото бе заето да спори по това дали да се гради някакъв по-цивилизован вариант на (проруски) социализъм, или да се прави (прозападен) капитализъм. В България той свърши тогава, когато в обществото се постигна съгласие за правенето на прозападен капитализъм.

В областта на всекидневния работен живот обаче няма такова нещо като преход. На хората им се иска да мислят, че след период на напъване и несигурност идва почивка. Ние като изследователи знаем, че няма крайна спирка, наречена нормален живот, при която нещата се уталожват. Европейските хора за разлика от българските са наясно, че напрежението на волята и на уменията е завинаги. Липсата на гаранции е завинаги. Несигурността е завинаги. Това е цената на свободата и на просперитета. Пазарът се променя всяка секунда и изпадаш от него, ако загубиш бързина и гъвкавост. Условията няма да се променят. Ще се променя капацитетът за научаване на неща и овладяване на умения от страна на онези, които искат да подобрят живота си. Това е озападняването, което стои като предизвикателство пред редовия българин.

Очевидно е, че доста от различията ни с колегите от ФОО произлизат от различните модели на общество (минало, настоящо и бъдещо), които са заложени в двете изследвания. Фасцинацията например с онова, което колегите са избрали да назоват "традиционните етични принципи", доста сериозно ги е подвела: "...меракът за заграбване е отстъпил пред чувството за приличие, а срамът, заложен в традиционните отношения на общността, все още е мощен регулатор на отношенията в България". Тук има сериозна философска и фактическа бъркотия. Успехът в пазарната среда не се основава на нарушаването на традиционни принципи на морала (например да не се краде).

Преди години хората, които искаха да крадат, оформяха това като банки и си раздаваха парите на вложителите. Сега се правят други фасади, но разлика по същество няма. Този вид благоприлично крадене е наследено от поколенията време, прекарано при социализма. На това се крепеше до голяма степен онзи негласен обществен договор, който държа Тодор Живков на повърхността три десетилетия. "Крадяхме от държавата и бяхме добре", простодушно споделят наши респонденти от малкия град. Това са "етичните принципи", които са останали и до днес в някаква форма. И никакви традиционни групи не успяваха да регулират чрез срам подобно поведение.

Има наистина проблем с традиционната общност - със селския начин на правене на нещата, който доминира българския манталитет и при социализма, и днес. Традиционният манталитет обаче не е ресурс, а мощна спирачка пред свободата, инициативността и отговорността (включително морална), които са фундаменталните условия за просперитет в неселска и несоциалистическа среда. Върху това се наслагва и друга спирачка, наследена от социализма - неспособността на повечето българи да работят на принципа "всеки печели". Свикнали да се кооперират на принципа "двама правят задруга, за да ощетят трети" (социалистическата държава), днес хората трудно си представят как могат да свършат нещо заедно, ако не минат някого другиго. И оттук - склонността на масовото съзнание да си представя света като "игра с нулев резултат" - ако аз искам да имам нещо, задължително трябва да го взема от някой друг.

Всеки човек избира какъв да бъде. Ако абдикира от това си право - други правят избора вместо него, но той носи последствията. Обществата също избират какви да бъдат.

*Заглавието е на редакцията.

вътрешни акценти:

Хората са убедени, че нацията се състои от народ и от елит. Народът се схваща като невинна жертва на "реформите". Елитът се схваща като забогатял за сметка на народа.

Късният реален старт на промените обяснява донякъде и тъгата по Живков: в спомените на хората старият начин на живот продължава, докато внезапно е променен от Костов. Няма реален, вкоренен във всекидневния живот спомен за време между Живков и Костов

В страната има голямо количество отворени (мобилни) индивиди, но те живеят в среда, оформена и регулирана от затворени институции. Институциите не помагат на отворените индивиди да тласкат развитието напред, а им пречат.

Ние не сме знаещо общество. Ние сме общество, което трябва да се учи.

Европейските хора за разлика от българските са наясно, че напрежението на волята и на уменията е завинаги. Липсата на гаранции е завинаги. Несигурността е завинаги. Това е цената на свободата и на просперитета.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK