Двете култури на/от социалистическата епоха

 

През 60-те години на миналия век бе твърде популярна парадигмата на противопоставянето на две култури в рамките на едно общество, противопоставяне, основаващо се на радикалния ход на така наричаната тогава “научна революция”. Най-ясно обозначи конфликта Чарлз Пърси Сноу в станалата знаменита негова лекция “Двете култури и научната революция”. Тезата е за нарастващото в тези години разстояние между традиционната хуманитарна култура и свързаните с хода на научно-техническия прогрес нагласи, визии, а дори и манталитет, формиращи вече една нова, друг тип култура. В съветска Русия пак през 60-те години това противопоставяне бе добило израз в шумния и за литературата спор между “физици” и “лирици” (този спор се пренасяше и в полето на белетристиката - между два типа персонажи с противоположна чувствителност). Този дебат за двете култури така и не бе решен, някак увисна в семиосферата, може би днешната интернет култура го “снема” диалектически.

Разбира се, множество общества са били описвани като обществени формирования, в които съжителстват или яростно се борят два типа култура (да си спомним само гениалните интерпретации на Михаил Бахтин). Това може да бъде противопоставянето между традиционната народна култура и затворената нормирана култура на някаква доминираща управляваща общност, но може да бъде продуктивен или контрапродуктивен конфликт на култури със стоящи в основата им разнородни визии за света и човешкото битие въобще, култури, които предполагат всъщност невъзможност за съвместяване, едно паралелно съществуване в едно и също пространство.


Предлагам за дебат тезата ми за болезненото съжителство на двете култури от социалистическата епоха: културата на стоическата нормалност и културата на истерическата комунистическа приповдигнатост.

Един основен недостатък на множество съчинения на западни автори, писали за десетилетията на “социалистическо строителство”, на предшестващата “окончателната победа” на комунизма ера, е, че в тях най-често цялото общество се вижда като колективистично сплотено, като радикално манипулируемо, тоест човекът е представен като лоялен поданик на социалистическата система. (Вероятно е повлияла и възможността тоталитарните системи на фашизма, националсоциализма и на комунизма да бъдат сравнени и в този план. Но известно е, че националсоциалистическият ентусиазъм има съвсем друго процентно изражение в сравнение с искрената отдаденост на социалистическото строителство в СССР и особено в страните на така наречените народни демокрации, сред тях и България.) Такова описание е по-симетрично, по-лесно, но и пределно обидно за живелите и преживелите това битие. И тук не става въпрос за морала и героическото поведение на дисидентите, не става въпрос и за големите ексцесии на комунистическата система от по-ранни периоди - лагерите, формите на безумен социален геноцид спрямо съсловия и малцинствени групи (разгрома на селячеството като традиционен трудов бит, у нас - принудителното заселване на каракачаните и вълните на прогонване и преименуване на българските турци). Думата ми е за всъщност радикалната несъвместимост и непоносимост от сякаш спокойните периоди на “зрелия” социализъм, когато ексцесите са уж осъдени от самата господстваща комунистическа партия, когато насилието не е така видимо демонстративно.

Една от най-вулгарните, най-обидни за нормалния човек, живял през социалистическата епоха, тези е, че всеки стремящ се към пълноценна реализация е трябвало задължително да стане член на комунистическата партия, да изпълнява стриктно ритуалите на приобщеността, лоялността и жертвоготовността. Преобърната, тази теза звучи така: който не е бил вътре в комунистическата партия, просто не е имал качествата да бъде водеща фигура в своята професия. И тук отново не говоря за единичните случаи: за свръхталантливите и за свръхморалните. Говоря за драмите на личния избор на всеки един от нас, тогава живелите. Горната теза пренебрегва тези драми, не ги знае, превръща ги в невалидни дилеми.

А истината е, че огромно множество от хора живееше точно според неписаните норми на една култура на стоическата нормалност - въпреки комунистическите бесовщини, над тях или под тях, както искате. Стотици са свидетелствата за този тип поведение, сред тях ще спомена само най-авторитетните - малката книжка на Вацлав Хавел “Силата на безсилните” и “Задочни репортажи от България” на Георги Марков. Поведение на стоическата нормалност означаваше да се опитваш отново и отново да се държиш така, сякаш комунистите ги няма, не са взели завинаги властта. Това беше удържане на един традиционен градски или селски бит - или поне някакви елементи от него, отстояване на ценности от буржоазната епоха, опит да се мисли краткосрочният исторически период, поместен и разтеглен в големия цикъл, да се живее в европейската културна норма - макар и да си забравен и неразбран от хората в свободната част на Европа. С едно изречение, това бяха наивните спонтанни, но дълготрайни опити за един живот-не-в-лъжата, проявявани в най-всекидневните равнища на бита, в семейната среда, доколкото и когато е възможно. Стоическо бе това битие, защото винаги бе и някаква форма на съзнателно направен избор, знание, че така се отказваш от облагите на комунистическата принадлежност. Ти не само не си в уюта на социалистическия колектив, но и знаеш, предчувстваш, предусещаш, че в личното ти развитие има граници, че в един момент неизбежно ще бъдеш разконспириран като неизповядващ идеите, като необладан от ентусиазма. Стоическият живот в нормалността не предполага героическа поза, най-често няма публичност. То е дълготърпение, стратегия на малките стъпки, акцентиране върху частното. То е затаен идеал, някакъв тип социална интровертност.

Много са възможностите за описание на социалистическата култура, но за това противопоставяне аз избирам особеното отношение към времето, към неговия ритъм. Веднага усещаме приповдигнатостта, възбудимостта, юрнатостта в посоките на комунистическото съвършенство. Някакви цели непрекъснато се обявяват за съдбовни; съществуват непрекъснато срокове, поместени в кратки периоди планове. Истерично се преживяват празници, годишнини, в тяхна чест трябва да се полагат върховни усилия. Всеки е длъжен да прави публично равносметка, да представя личното си битие като завихрено. Някакви организационни форуми стават повод за съдбовни идентификации, за съборни съпреживявания. Най-обикновени действия в стопанския бит, елементарните форми на новото модернизиране се посочват като невиждани досега достижения. В художествената култура одическата клетвеност непрекъснато трябва пряко да свързва личния аз с колективната множественост. Всичко това е наистина коренно противоположно на бавния ритъм на стоическото битие в нормалността.

Понякога шизофренно в съзнанието на отделния човек се бореха тези две противоположни културни парадигми, разкъсваха неговото ежедневие. И все пак противопоставянето беше достатъчно отчетливо, то ясно маркираше всеки един от нас в едната или в другата посока. Това бяха различни светове с различни храмове, които бяха принудени да живеят върху един и същ терен. Единият бе неофициален, неназован. Но днес ги виждаме съвсем ясно, обръщайки се назад, в отминалия век.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK