Постмодернист ли е ЕС?

Накратко за това дали Европейският съюз е постмодерност, за ЕС като романтически хоризонт, за балканската достатъчност и българската самодостатъчност, за възможността да виждаме и мислим другите Българии, другите български Великдени, за задължението ни да напишем отворено писмо на нашия фламандски приятел Реймон Детре.

Трескаво се търсят през посткомунистическото десетилетие нови и нови решения на проблемите на националното, за мястото на националната държава в обединена/обединяваща се Европа. Националното може да се провижда (макар и в една обратна перспектива) през идеите за включване в голямото пространство - тогава някак националните тегоби на бедните и слабите от само себе си отпадат. Макар че - според някои от митологическите схеми - това “включване” не винаги е в посока на богатите...

Една от интелигентските утопии бе, че Европейският съюз е постмодерност и че той успешно е реализирал идеята за разтварянето в себе си на нациите и националното. Непоносимото за мнозина бреме на източноевропейската/националната идентичност така се оказва магически изличена. Аз не съм вече  маркиран, аз съм просто европеец, спасен съм поединично! ЕС обаче се оказва ранен модернист, той последователно тестува “новите” нации с уроците и нормите на някаква ранна модерност. И както няма да се уморя да повтарям: изисква присъединителните усилия да се правят от общност, национална.


Друга полуинтелигентска  утопична визия бленува ЕС като романтичен хоризонт за общо, съвместно, на нашата нация и на другите европейци, блажено битие. Някак от само себе си устойчивото развитие и високото качество на живота ще бъде постигнато със самия акт на припознаването ни като европейци. Една голяма част от заигралите се политици през последните 13 години култивираха тези илюзии за себе си и за другите. С конкретизирането на  предприсъединителния преговорен  процес това сякаш стана невъзможно.

Една европейска антиутопия вижда  българската съдба в топлото лоно на балканската достатъчност. Паракултурното балканско заедничко битие - ние сме си тук, важното е да сме братя, ще си обменяме енергиите и така ще накараме другите да се съобразяват с нас, тече на различни равнища и също работи срещу необходимостта да сме общност в този битов дискурс.

И една вечна нагласа: за гордата българска себедостатъчност. Тя обаче губи позиции, клаустрофобичността  й се усеща все по-силно  в хода на забуксувалия български преход към отворено пазарно общество.

Има обаче една новоявена визия, не така шумно дебатирана като другите, трескаво съперничащи се. При неизбежното и желано от мнозинството (все пак) отваряне навън стана възможно и отварянето навътре. Макар разказът за Българския Великден да бе окончателно официализиран и от новите управляващи, макар да бе представен като единствено възможен и в миналото, и днес, видяха се и други Българии, чути бяха разказите и за другите български Великдени - не така гръмки и победоносни. (Писал съм апологетически редове за знаменитата книга на Тончо Жечев и не се отмятам от тях. Днес обаче повествованието за участта на архимандрит Йосиф Соколски не ми звучи само с комичните си интонации. Научих се да виждам - и след прочита на книгата на Иван Еленков “Католическата църква от източен обряд в България”, и особено след посещението на папа Йоан Павел ІІ - валидността на другите български пътища. Та тази общност - следовниците на Йосиф Соколски е тук, винаги е била, заедно с нас, и фундаменталистките себеусещания на мнозинството вече са невъзможни. А открихме отново и толкова други Българии; станаха видими толкова още етнически, религиозни и културни общности.)

Ето при всички тези колебания, предполагаше се, голямата статия на Реймон Детре “Европейският козел отпущения” от в. “Култура” (бр.28, 21 юли 2000 г.). Четената  в Кралския фламандски театър в Брюксел лекция на фламандския учен  говори за новия евроцентризъм, за елементите на новата евроконструкция, за взаимоотношенията център-периферия и за историческите паралели, за средноевропейската идентичност, за неточния исторически избор Балканите да бъдат обявени за “новите варвари”, като необходимо на Европа нейно зло алтер его. Финалът на този текст звучи така: ”Нека престанем с големите си приказки за европейска идентичност, докато няколко века мир, толерантно съжителство и истински плурализъм превалират над многото векове нетърпимост, потисничество и насилие. По-разумно е да осъзнаем, че нетърпимостта и потисничеството са много по-характерни за Европа от толерантността и демокрацията, че нашата илюзорна европейска идентичност не дава никаква гаранция срещу споменатите по-горе “инциденти”. Европейските ценности не са никакви исторически завоевания, а принципи, въз основа на които мъчително и не винаги съвсем почтено се опитваме да изградим едно хуманно общество. Няма гаранции за бъдещето. В Европа всичко  тепърва трябва да се докаже.”

Тези думи ние не можем да изречем с такава сила. Никак не е редно и да имаме самочувствието да го направим. Но публичната лекция на Реймонд Детре отваря широко диалогично пространство точно за нас и не биваше да замлъква в мълчанието на стъписаните. Това не е храна за някакви евентуални  евроскептицизъм и еврофобии, а крайно полемична основа за пълноценно балканско участие в евродебатите. Наистина  трябваше да напишем благодарствено отворено писмо на нашия фламандски приятел Реймон Детре.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK