Интервюто като жанр на застоя

Странна е засилващата се прилика между Новото време и епохата на късния Брежнев. Застоят личи в поне две неща: в парализата на представителната власт, съпроводена с обсебване на държавата от скритите мрежи на разни "групи по интереси", и в появата на едно фалшиво медийно говорене, имитиращо политическа реалност, без да има връзка с нея. Само дето в България от началото на новото хилядолетие ролята на уводните статии на "Правда" в циментирането на безсмислието е иззета от безчислените интервюта, леещи се по всички възможни канали, вестници и сайтове.

По цял свят интервюто е царят на журналистическите жанрове. В по-цивилизованите медии обаче журналистите си дават сметка, че то дава пълна свобода на интервюирания да се самопредстави и самопромоцира. И се опитват да ограничават тази свобода - с неудобни или поне интересни въпроси. Особено когато става въпрос не за поп звезди, а за политици и висши държавни служители. Не и в България обаче.

Най-отблъскващите черти на интервюто по български са неговата безсъдържателност и домашност. Не е нормално журналистът да допуска казаното от интервюирания да се свежда до:


а) уверения, че проблем (в държавата, в партията) няма;

б) признания, че все пак някакви проблеми има, но "те" ще се съберат, ще помислят, ще направят дълбок анализ и работата ще се оправи.

Когато един политик говори за мисленето в бъдеще време, това е безобразие. Заставайки пред камерата или микрофона, той вече трябва да е измислил, каквото има да се мисли, да ни предложи решение, а не да обещава партийно мъдруване в бъдеще време. Мечтая си за онзи журналист, който ще прекъсне поредното "това е сериозен въпрос, който трябва задълбочено да се обмисли" с нещо от сорта "айде, като го измислите, заповядайте пак! А сега - у лево!".

Другият отблъскващ момент в псевдополитическите интервюта е пълното им одомошаване. Интервюта "По пантофи", в които политици и управляващи се измъкват по чорапи от публичната си отговорност на хора, имащи власт да вземат решения. Дълбоко не ме интересува какъв е Филчев като човек, нито искам да знам за увлечението на Милен Велчев по баскетбола. Нека си говорят за шарани или за бродерии, но който иска, да чете тези неща съответно в "Лов и риболов" или "Шев и кройка". А не да ги гледа по националната телевизия, която уж била обществена и трябва всички да плащаме за нея. Ако наистина е обществена, тя трябва да се отнася с политиците и държавниците като такива, напомняйки им за отговорностите, които са поели, а не да ни кара да се умиляваме от добрината или наивността им. За гражданина е важно не онова, по което политикът прилича на всеки от нас, а онова, по което се различава - порцията власт, която сме му делегирали. За тази власт трябва да го питат журналистите, и то без да го оставят да се измъква. За съжаление в българските медии господства точно обратното.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK