Проф. Вера Мутафчиева: Аксиомите ни ограбват откъм адекватно разбиране за света на човеците*

В: В интервюто си за сп. "Разум" Маргарет Тачър каза, че "стремежът към равенство - с изключение, разбира се, на равенство пред закона - по необходимост влиза в конфликт със стремежа към свобода", както и че "егалитарната политика легитимира насилието от страна на държавата". Вие използвате дори по-силни думи: "Едва ли има фикция, причинила повече кръвопролития от проповедите за равенство, защото тя експлоатира природната завист у човека." Можем ли ние, българите, да се отървем от магията на идеала за социално равенство?

- Задачата ми изглежда проста, нали принадлежим към бозайниците. Къде в останалите видове и родове всред тях наблюдаваме така ярки различия между екземпляр и екземпляр, каквито съществуват между хората от една и съща раса, етнос, професия, социален статус и прочее белези, които би следвало да ги не унифицират чак, но поне да ги доближат по възможности и резултати. Сякаш суверенната природа си е поставила целта да няма двамина еднакви човеци.

Но безусловна е и вечната трагикомична надежда: как да открием модел за равенство между хората? Не е необходим висок интелект, за да се откажеш от такъв помисъл: доказва абсурдността му историята, дори и прякото наблюдение над периода, който сме изживели. Не е ли нелепо човеците да са се увличали от борби за равен старт, справедливо материално и социално съществуване? Както е видно, говоря баналности - към това всякак ме тласка споменаването на равенство, справедливост, братство и подобни, износени от употреба категории. В замяна бих предложила прост извод: нямаме право да коригираме изначалния природен закон - нееднаквостта между хората, от която пряко произтича неравенството. Щом то, нарушаването на този закон, само задълбочава неравенството.


Колкото до идеята егалитаризъм, тя едва ли ще умре, черпейки сокове от най-жизнената човешка сърцевина: завистта. Та ако дадено общество се озове в криза, все се намира кой да го въодушеви в своя полза (тоест да бъде въведен нов тип неравенство) под правехтия лозунг. Излиза, че сме равни само по своята завист. Не мога да я взема за типична българска черта, иначе трябва да приемем, че другаде живеят хора благородни, добронамерени, щедри - не сме наблюдавали такава красота. Разликата е в поведенческите модели, в общовалидните норми и механизмите, които ги охраняват, налагат. (...)

Възможно ли е някой да вярва, че ако бъде удовлетворена собствената му преценка за справедлив ред, той би бил справедлив за мнозинството? Пък най-често се спекулира точно с тази фикция, доказала не само своята несъстоятелност, но и невъзможност. Малко ли е, че човечеството след разни кръвопролития е успяло във възможното - постигнало е равенство пред закона за гражданите (не в абсолютен смисъл, понеже негражданите във всеки социум ги нарушават както могат); всеобщото, равно и тайно гласуване (пак негражданите се научават да търгуват гласовете си); свободата на съвестта и словото (за които понасяш тихи санкции, но по принцип на света неплатено няма). Това е, така е - трябва да заключим, макар наскоро да бе чествана 2500-ата годишнина от рождението на демокрацията.(...)

В: Според проучване на световното обществено мнение българите са шампиони по песимизъм. Наистина ли историята е била несправедлива към нас, ние ли сме най-злощастният народ на тази земя? И ако не е така, то защо толкова много наши сънародници живеят тъкмо с това убеждение?

- Не давам ухо на анкети и тестове, построени върху уж представителни извадки. Върви проверявай на кое социолозите казват така. Всъщност, става дума за впечатления, убедена съм. Например: били сме световни шампиони по песимизъм. Току виж повярваме, дето светът сън няма, вторачен в проблемите на българското състояние на духа. Че го е и проучил, уточнил и класирал. Ясно, не дори фалшификат, а подигравка.

Вярно, че у нас досадно се оплакваме - типично изобщо за Балканите. На Запад от тях също досадно се хвалят. Ето защо в обществата със свободен пазар е опасно да те вземат за неудачник. Веднага ще ти обърнат гръб, щото от тебе полза нямат, че може и да им потърсиш подкрепа, заем. Прочее, хвали се, дано не узнаят, че едва се крепиш! У балканците важи обратното: ние се боим от уроки, което означава пак завист. Щом околните допуснат, че си охолен, здрав, честит, прошка не чакай. В замяна, убедиш ли ги чрез хленч, че са те налегнали беди, надявай се на съчувствие, тоест на кротко злорадство - за очакване е да не ти напакостят. (...)

Спомням си живо задължителните автобиографии на множество колеги и началници: "Произхождам от бедно селско семейство." Така гласеше първото изречение, сякаш иде реч за потомци на един и същи род. Да бих имала обаче тяхната реституция след избухване на демокрацията! Те се оказаха потомствени кулаци и немалко чифликчии, че го и изтъкват с гордост. Всяко време изисква герои по свой вкус. За Новото да не говорим - такъв калабалък царедворци не познава времето на Фердинанд и на Борис; тогава що-годе интелигентните българи са подчертавали отстранението си от двора и династията.

В: На много места във вашите текстове се появяват щрихи от образа на българина. Скептичен, трудолюбив, чужд на всяка крайност, кръвно привързан към съзидателния бит, склонен да не обича никого и нищо… Добил ли е за вас вече плътност портретът на българина?

- Напротив. Често си спомням едно самонаблюдение на възрастната ми вече майка: "На младини всичко ми се струваше ясно. С годините то става все по-слабо разбираемо." Присъединявам се към нейния извод: самонадеяно и повърхностно е да назовеш характерните черти на коя да е човешка общност, да различиш първичните от производните. Извън това всичко в природата сякаш се развива не със стремежа да се унифицира, а като се диференцира, та с растяща несигурност бихме сочили типични български образи или групи. (...)Само в социалистическия реализъм и по-точно в отрицателните оценки на литературната критика срещахме опасната (за автора) формула "нетипичен герой". Сиреч такъв, за когото няма място нито в правилното соцобщество, нито в литературата. Днес глобалната динамика така се ускорява и сгъстява, човешката популация така се множи, докато перспективите пред нея биват застрашително непредвидими, че ми се чини нагло някой си (аз де) да изказвам лично мнение по въпроси, нуждаещи се от дълбочинно изследване, а не от птичи поглед. Чак ми е неудобно, препрочитайки отделни мои твърдения отпреди десетилетия за "българина" (като че ли той е един, поне единен). Вярвала съм си, дано това ме извинява - младите спонтанно си вярват.

В: Нашата история се е сложила така, че чисти модели в нея няма. Съвременната политология обаче е изградила специфична парадигма на прехода, според която днес ние живеем в преходен период, обхванал и другите страни от бившия социалистически лагер. Очевидно е, че той няма пряк аналог в нашата история, но все пак прилича ли на нещо друго поне в атмосферата, надеждите, страховете…

- Мисля си, че чистите модели биват преднамерено опростителство, натъкмено от историци из т.нар. водещи нации, а политологията ги приема на доверие, за да оперира също опростено. Миналото на човечеството е далеко по-разточително многообразно, а с времето става и по-дълго. Докато разни схеми, модели се стремят да го смачкат в обобщения и сведат до аксиоми. Те не ни помагат, те ни ограбват откъм адекватно разбиране за света на човеците и неизброимите разновидности, в които той се е осъществявал. Изказах се май старомодно, но ме провокира словосъчетанието "парадигма на прехода", дето следвала да постави днес бившите соцстрани в преходен период. Сиреч пак сме особени такива, неправилни, неистински. Амбиции от времето на Маркс и Ленин - обществено-икономически формации.

Нека не сочим всички преходи навсякъде и всякакви. Що е историята, ако не вечно преминаване от едно състояние в друго. Колкото до въпроса ви дали сегашният наш преход има аналог в миналото, лично съм запомнила друг, и то къде по-принципен от този. Обективно вярно е, че нищо в обществото не се е променило, ако не се промени формата на собственост. А през 1944 - 1948 г. тя премина от частна в държавна. Гражданинът пък от собственик - в нещо по-друго и все по-друго през следващите етапи на социализма, докато в крайния го назоваха стопанин (?). Това ли не е било полувековен преход? Тогава ли не сме изпитвали надежди и страхове?

Види се, исторически риск е да се намесиш брутално в органичното развитие на обществото (еволюцията му), пък двайсетият век беше арена на сътресения, на апокалиптични войни, предпоставени от насилствено налагани модели на собственост. Винаги - в полза на нацията; оттам са произтичали надеждите. И пак оттам - страховете, чак отчаянието, понеже става дума за трусове в естествено изграждалото се обществено битие. Все пак ги понесохме, намирахме модус не само да се пригодим към натрапената схема, но и да я принудим да внася корекции в приложението си. Колко обрати в "икономическия механизъм" преживяхме само! Тези степени представляваха стъпки на заден ход въпреки фундаменталните комунистически постулати. Докато се стигна дотам, че самите компартии снизходиха до идеята за политически плурализъм, а в икономиката - до свободен пазар.

Това, усещаме го всички - още не е краят на прехода. Но съм уверена, че осъществим ли пълнотата му, вече ще се е наложил нов преход. Нищо лошо, ако бъде безкръвно.

- - -

*Препечатваме част от интервюто на политолога Светослав Малинов с проф. Вера Мутафчиева, любезно предоставено от сп. "Разум" и публикувано във втория му брой, който предстои да излезе до края на седмицата. Заглавието е на в. "Дневник".


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK