Есе за езика

Есе за езика

© Юлия Лазарова



Прииска ми се ден преди 24 май да напиша текст, в който да няма яхти, доктори, министри и самоопразнили се от смисъл партийни абревиатури. Текст, в който не се говори за скрити интереси, провалена приватизация, неясни докладни записки. И видях колко нелеко за изпълнение е такова желание.


Изпитах неловкото чувство, че ако загърбя горните неща, загърбвам "актуалностите на деня", с които се храни днешната българска публичност. После се замислих за изкривеното си колумнистко съзнание и т.н. Всичко идва оттам, че


езикът, в който пребиваваме всекидневно, е попил толкова вестникарско мастило




и е получил такова наднормено екранно облъчване, че ако три дни не четем вестник или не гледаме телевизия, сигурно ще изпаднем в абстиненция и ще изгубим способност и слово за общуване (казано иначе - ума и дума).


Това си мисля ден преди 24 май - този странен, чудноват и прекрасен празник. Той не е свързан с боядисване на яйца, месене на козунак, колене на агне, голяма трапеза. На този ден не идват чужди президенти, не празнуваме двойни и двойствени освободители, няма тържествена заря-проверка. И това е част от хубавината му.


Какво честваме на този ден? Светите равноапостоли Кирил и Методий, буквите, българската писменост, училището, българските книжовници и писатели, българската книга... Всичко това вкупом и нещо много лично, каквото може да бъде само езикът. Затова празникът е личен и интимен. Никой не е изключен от него, защото всички мислим и живеем в този език. Понякога,


без да си даваме сметка за неговото всекидневно чудо.


През май 1651 г. в "Свети град" (Рим) излиза първата печатна книга на новобългарски език - "Абагар" на Филип Станиславов. Името на тази книга идва от легендата за писмото на едеския цар Абгар, с което моли Исус да го избави от шестгодишната болест и поради силната си вяра получава чудодейно изцеление само чрез силата на божието слово. Самият "Абагар", отпечатан на пет големи листа от италианска тънка и груба хартия, е едновременно книга и амулет, муска. А в послесловието й Филип Станиславов пише, че тази книга се харизва на българския народ да се носи "наместо свети мощи". Светите мощи на целебния език.


Триста години по-късно, когато през 1944-1945 г. дядо ми трябвало да се бие нейде из унгарските блата, винаги си


носел в джоба на шинела няколко писма от къщи,


едното с първите криво написани думи на баща ми. Вярваше, че благодарение на този амулет оцелял.


Когато днес, през май 2003 г., трябва да кажа няколко думи за езика, за да избягам от стеснението си да приказвам празнично, се сещам тъкмо за тези два примера.


Дори да сме най-големите скептици и ироници, докато пишем и четем, дори без да си даваме сметка, упражняваме чудото на езика, на този език. Честито чудо!


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK