Политиката като "Стани богат"

Ако политиката е игра, бих искала тази игра да се казва “Стани богат”. Ами че тя и сега се казва така, ще кажете, който е влязъл в политиката, все това е ставал, богат.

Само че тук става дума за друго, за истинската игра “Стани богат”, чрез която всяка вечер Ники Кънчев и мераклиите да станат богати влизат в домовете ни. И особено за онези няколко вечери, в които играчите бяха политици и се състезаваха благотворително. То си беше една добре измислена, добре проведена, но покрай това и полезна PR акция, но не за това е сега думата. А за оня критичен момент, в който играчите успяваха да получат чек за пет хиляди лева и стигаха до въпрос за десет хиляди. Моментът на риска. Точно изчисленият риск за две хиляди лева. Защото, ако отговорят - получават чек за десет хиляди лева. Но ако се провалят - падат чак до три хиляди вместо спечелените до този момент пет. И тъй като това си беше все пак PR акция, и тъй като все пак ставаше дума за благородна благотворителна кауза, и тъй като политиците не са бедни хора по гореспоменатата причина, те поемаха риска лично. Ако успеят - добре, ако не успеят - добавят разликата от две хиляди лева от собствения си джоб.

Тогава ми хрумна - не може ли да е така и в политиката?


Провеждат се избори (това е състезанието “Най-бързият печели” във вариант “Получилият най-много проценти печели") и победителят започва да играе, тоест да управлява. Задават му се въпроси (в политиката - проблеми) и той избира верния отговор (в политиката - решения). Оттук нататък действат правилата. Ники Кънчев знае верните отговори и казва: ти продължаваш, ти - не.

Ето тук всъщност е хрумката - ролята на Ники Кънчев в играта политика трябва да се изпълнява от опозицията. Опозицията е тази, която не само че не е освободена от задължението да търси и намира верните отговори, но е и задължена да ги огласява, да коригира, да търси отговорност. Не е лесно. Защото освен всичко останало се налага да бъдеш толкова обективен, че да признаваш победите на управляващия играч, да не го заблуждаваш, да не го непременно подвеждаш, да не му на всяка цена пречиш. Къде-къде по-лесно е да оспорваш всеки отговор, да не признаваш жокери, да настройваш публиката срещу него. Още по-лесно е да не му обръщаш внимание, защото си зает с вътрешните си проблеми и си решил да използваш времето да си събереш силите за собствената си игра, докато играещият се провали.

Същото важи и за играещите - не в играта, а в политиката. Може да са били много бързи, сръчни и схватливи, за да седнат на стола, но оттук нататък им се налага да покажат, че знаят и могат. И да си ползват умно жокерите в случаите, в които се съмняват. Да се консултират с подходящия партньор, в подходящия момент, по подходящия въпрос. Да ценят чуждото знаене и можене, да изпитват доверие, да рискуват разумно. Да гледат опозицията в очите и да отгатват това ли е правилната посока, или са поели към задънена улица. А когато съвсем не са наясно, но в името на играенето поемат риска, да покриват загубите от собствения си джоб - със собствената си оставка, с ремонт на кабинета, с мандата. За да дойде новият играч. Който непременно си е направил извод от играта на предишния. Защото предишният вече е станал опозиция и продължава да е част от играта. При това в някои страни я играе толкова отговорно, например в Обединеното кралство, че си е заслужил правото да го наричат опозиция на Нейно величество.

Ако политиката е игра, иска ми се да е като “Стани богат”. А не “Руска рулетка” - не знаеш отговора, но действаш, пък каквото стане, важното е да има шоу.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK