Международното наказателно правосъдие: в търсене на разумния компромис

На 1 юли 2003 година се навърши една година от влизането в сила на Римския статут, с който беше създаден Международния наказателен съд (МНС). Този международен договор учреди първата постоянно действащата международна съдебна институция, която може да съди физически лица за извършените от тях тежки престъпления срещу международната общност. В кръга на тези престъпления попадат деяния като геноцид, военните престъпления, престъпленията против човечеството и престъплението агресия. Съдът бе учреден след повече от 75 години усилия за търсене на механизъм, който да гарантира безпристрастност на подобна институция и едновременно с това да се осигури справедливост за жертвите на посочените престъпления, като накаже техните извършители.

Римският статут кодифицира материята на международното наказателно право и наред с това оказва силно влияе върху правните системи на държавите, подписали и ратифицирали договора, защото изисква от тях да унифицират разпоредбите за престъпленията, преследвани от съда и да създадат механизъм за сътрудничество със Съда.

Създаването на Международния наказателен съд не е първият опит за съдене на извършители на сериозни престъпления против международната общност през XX век. Непосредствено след Втората световна война са създадени два трибунала за съдене на военнопрестъпници - Нюрнбергският и Токийският. За разлика от МНС обаче те съдят определени лица за деяния, които не са били обявени за престъпления към момента на тяхното извършване. Друг пример са трибуналите, създадени по повод на конкретни случаи (ad hoc). Примери за това са Трибуналът за бивша Югославия и Трибуналът за Руанда, създадени с резолюции на ООН. Тези трибунали обаче имат ограничена по време, територия и предмет юрисдикция. За разлика от тях, МНС е постоянно действащ съд, който е независим от международни организации или отделни държави. На практика това бе първата международна институция, създадена през XXI век.


Римският статут възприема по-голямата част от утвърдените принципи на международното наказателно и хуманитарно право. Един от основните принципи на Статута сочи, че МНС следва да се възприема като допълваща юрисдикция, която не изземва правомощията на националния съд. Следователно за посочените вече престъпления отговорност от извършителите им се търси винаги първо от националния съд. Съответната компетентна държава предава конкретното лице на МНС само в случаите, когато не може или не желае да го осъди. Римският статут предвижда точни критерии за преценка на всяка от двете хипотези. В този смисъл следва да се подчертае, че МНС не е втора инстанция, която може да се сезира едва след произнасяне на националните съдилища по конкретен случай и изчерпване на вътрешноправните средства за защита (както например функционира Съдът по правата на човека в Страсбург). МНС не е и институция, която има за цел да изземе или измести юрисдикцията на съответната държава. На практика Международният наказателен съд представлява допълнителна гаранция за това, че извършителите на едни от най-жестоките престъпления няма да останат ненаказани тогава, когато в съответната държава няма изработен механизъм за тяхното наказване, или държавата, чиито граждани са те, не желае да осъди съответните лица.

МНС има териториална юрисдикция по отношение на извършителите на предвидените в Римския статут престъпления. Той е компетентен да разследва и разгледа конкретен казус в два случая: ако извършителят е гражданин на държава, страна по Римския статут, или ако престъплението е извършено на територията на такава държава. Не е възприета идеята за универсална юрисдикция, защото по този начин от действието на Съда ще бъдат пряко обвързани и държави, които не подкрепят учредяването на подобна международна институция.

Един от спорните въпроси е свързан с влиянието на МНС върху националния суверенитет на държавите, страни по Римския статут. Именно в това отношение се проявяват противоречия между държавите. За повечето от тях присъединяването към Римския статут е сериозно решение заради опасението, че юрисдикцията на МНС може да накърни техния суверенитет. Държавите трудно се съгласяват да приемат действието на наказателни закони, различни от техните собствени. Причината е, че те възприемат националната си юрисдикция като признак на суверенитета си и националните съдилища се отнасят с недоверие към приложението на чужди наказателни закони. Безспорно е, че като страни по Римския статут държавите се съгласяват на частичен отказ от суверенитета си при точно определени условия. Това най-ясно личи във връзка със задължението за предаване на собствени граждани. Повечето държави не допускат предаването на собствени граждани за съдене от друга държава, защото се приема, че всяко лице ще бъде съдено най-справедливо по законите на своята държава. В рамките на собствената си правна система всяка държава търси начини да преодолее тази забрана. Частичният отказ от суверенитет се изразява и в допускане прокурорът на МНС да извършва разследване на територията на държавите, страни по Статута и в изискването за пълно сътрудничество на Съда. Редица гаранции са предвидени, за да не се допусне злоупотреба с неговата юрисдикция. Голяма част от тях се намират в самия Статут и се определят чрез принципите на действие на Съда, защита правата на заподозрените и подсъдими лица, защита на свидетелите. Гаранция за качественото и справедливо правораздаване на съда е и подбора на съдиите и прокурора на МНС.

С оглед на принципа за допълващата юрисдикция на МНС се изисква всяка държава да измени националното си законодателство, така че да е в състояние да осъди извършителя на конкретно престъпление по Римския статут. Това означава, че в националния наказателен закон следва да са регламентирани и четирите престъпления, преследвани от съда. Наред с това, тъй като МНС не разполага със собствени полицейски органи или затвори, той се нуждае от сътрудничеството на държавите, страни по Статута. В този смисъл всяка от държавите следва да предвиди в националното си законодателство конкретен механизъм за сътрудничество със Съда.

Извън всяко съмнение е фактът, че МНС няма капацитета да поеме огромния брой дела по престъпления от неговата юрисдикция и затова той ще се занимае само с най-тежките и драстични престъпления в случаите, когато компетентният национален съд не поеме делото.

Напълно обяснимо е, че идеята за създаването на МНС има както привърженици, така и противници, което е напълно естествено с оглед на сериозната промяна, която настъпва в международното наказателно правораздаване. Към момента Римският статут се ползва с доверието на 90 държави, които са го ратифицирали, и това му осигурява широка географска подкрепа. Значими фактори в международен аспект като САЩ и Китай открито се противопоставят на създаването на Съда, защото не са съгласни техни граждани да бъдат предадени на международна съдебна институция, чиято юрисдикция те не желаят да приемат.

Позицията на България е в подкрепа на създаването на МНС още от момента на изработване на текста на Римския статут. България е сред първите 60 държави, чиито ратификации довеждат до влизането в сила на Статута. Последователната позиция на нашата държава, която се прояви и в присъединяването към общата европейска позиция за Международния съд в последната една година, е правилна с оглед на сериозния ангажимент, който България поема, ратифицирайки Римския статут. Последователността в позицията по важни международни въпроси е кредит за всяка държава и в конкретния случай подкрепата за МНС от страна на България бе посрещната с уважение и разбиране както от привържениците, така и от противниците на Съда.

В заключение следва да се отбележи, че предметът на настоящата статия трудно може да бъде изчерпан в рамките на кратък коментар. Всеки един от засегнатите въпроси може да бъде обект на сериозно изследване. Спорът за или против МНС в никакъв случай не се решава със създаването на първата международна постоянно действаща съдебна институция. В още по-малка степен се решава по-глобалният въпрос за международното наказателно правосъдие въобще. Безспорно периодът от една година не е достатъчен, за да даде ясна представа за това доколко МНС ще бъде ефективен. Все пак ефективността е очакван резултат с оглед на сериозните усилия на международната общност да създаде солидни гаранции за безпристрастността на съда и високото ниво на професионализъм на съдиите и прокурора. Определяща за бъдещето на съда ще бъде неговата правораздавателна дейност и в този смисъл показателни ще бъдат първите дела, които той ще обяви за допустими и ще разгледа. Именно това ще бъде от значение за развитието на международното наказателно правосъдие, както и за запазването или загубата на настоящата силна международна подкрепа.

- - -

*Диана Ковачева е юрист, изпълнителен директор Асоциация "Прозрачност без граници"


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK