Памет за Асен Игнатов

Случи се тъкмо на рождения ми ден. Намерили го паднал на стълбището в къщата му в Хюрт край Кьолн. Сега не ми остава нищо друго освен утехата на Хораций, че много неща могат да се възродят от това, което е вече умряло. И надеждата, че един смислен, един осмислен живот не свършва със смъртта, че смисълът продължава и оттатък, в недостъпните за нас, живите, пространства. Има, п оложително има нещо отвъд инфаркта, който така внезапно го повали. За Асен Игнатов мога да кажа онова, което казах за нашия общ приятел Тончо Жечев: Той не умря, както считат лекарите, от сърце - той умря от сърдечност. Тъжно ми става като си помисля колко недоизказани думи, колко недомислени мисли, колко недочувствани чувства, колко недоизживени изживявания, колко недопито вино ни разделя. Някога, много, много някога, толкова някога, че на никога ми прилича, писах за друг един близък, като самия живот близък и скъп човек - убития от комунистическите злодеи писател Георги Марков: Само умът можеше да го почувства и само сърцето - да го разбере. Казаното бих отнесъл без капка колебание и към Асен Игнатов. Защото неговата философия бе така литературна, както бе философска литературата на Георги Марков. Двамата бяха толкова еднородни духовно, а се разминаха в живота. Добре, че не се срещнаха в смъртта. Защото Асен като нищо можеше да го постигне злата участ на Георги Марков - неговите книги, неговите есета, културно-политическите му коментари за българската програма на Deutsche Welle, за културната програма „Контакти“, която водех в „Свободна Европа“, за западния печат и за Федералния институт за източноевропейски и международни научни изследвания бяха точно толкова непримирими към деспотизма на Партията на варварите, колкото и репортажите на Георги Марков.

Той беше всичко друго освен академичен философ. Макар и дълбоко убеден, че човек е продукт не на някакви дарвинистични биомодели и механични взаимодействия, а творение Божие, Игнатов съзнаваше, че не първичността на духа или материята вълнуват човешката душа - вълнението има друго местожителство. Вълнува болката, вълнува тревожността от безсилието на словото пред действителността, вълнува драмата, породена от обречеността на нашите усилия, вълнува тревожността от псевдохристиянския, от лъжехристиянския характер на технократичната ни цивилизация, вълнува вълнението. Тъкмо към тези екзистенциални тревожности, тъкмо към съкровеността на това вълнение вървеше перото на философа. Игнатов гледаше на философията като на човекознание, за него най-потребното, макар и най-трудно достижимо, познание бе себепознанието.

Най-мъдрият, най-философският български философ в цялата ни национална история умира, а нацията нехае. Нехаят радио и телевизия, вестници нехаят. Не, не само защото преживя зрялата си творческа възраст в Кьолн - националната ни духовност винаги е оцелявала в емиграция - вътрешна или външна. И това обстоятелство не би трябвало да прозвучи като комплимент към нацията ни - тъкмо обратното. Една нация, която последователно, целенасочено, методично прогонва физическите носители на културата в изгнание, прогонва последователно, целенасочено, методично културата от собствената си плът. Показателен е фактът, че Асен Игнатов е несравнимо по-познат и известен, по-високо оценен в чужбина, отколкото в родината си. Нашего брата е петимен да погубва, да дискриминира, да подценява талантите си - не да ги възвеличава. И още един факт е показателен в този зловещ смисъл: както Би Би Си не оцени подобаващо Георги Марков, както “Гласът на Америка” не оцени подобаващо Атанас Славов, както “Свободна Европа” не оцени подобаващо малкото истински творци в цялата си полувековна история, така и Радио Германия не оцени подобаващо Асен Игнатов. Става дума за един национален, за един чисто български синдром - в другите национални редакции на споменатите радиостанции авторите се радваха на авторски авторитет. А българските секции на Би Би Си, на “Гласът на Америка”, на “Свободна Европа” и особено на Радио Германия бяха типични малки Българии, мили родни картинки, където тесногръдието и пошлостта на убоги чиновници господстваше над всяко авторство. И ако злодействата на комунистическия тоталитаризъм прогониха Асен Игнатов от България, бездуховността и ведомствената бакалщина го прогониха от българската редакция на Радио Германия. Духовно убежище и от цинизма на родните палачи, и от бездуховността на “Дойче Веле” и компания му дадоха Католическият университет в Ловен, работата му като политолог и съветолог във Федералния институт, страниците на най-реномираните (западно)германски, белгийски и френски вестници и списания.


В единствената си пиеса писах, че животът ни е предоставен, за да се живее - точно така, както смъртта е смърт, за да се умира. Човек не бива да променя, да обърква, да сбърква и разбърква този естествен, този природен ред на нещата, не бива, не бива животът да умира, а да живее смъртта. Мяра според мяра значи - живот за живот и смърт за смърт.

Прав е, прав е поетът: ние умираме по малко със смъртта на всеки наш приятел. А когато приятелят ни е особено близък - и малко, и много. А може би смъртта не е така зла и страшна - може би зли и страшни са само нашите представи за нея. Но колкото и логично да звучи тази утеха на Епиктет, тя има един ужасен дефект: безпомощна е пред настъплението на болката. Защото болката, породена от смъртта на наш приятел, е фактически болка по собствения ни живот. Който също е длъжник на смъртта. Това не бива да ни плаши - страхът е лош пътеводител. Който се бои от смъртта - учи Йохан Готфрид Зойме в своите “Апокрифи” - вече е загубил живота. Струва ми се, че е еднакво противоестествено както да бягаш от смъртта, така и към смъртта да бягаш; както да се страхуваш от нея, така и в нея да търсиш решение на земните си проблеми. Пък и знае ли се дали ние, останалите на повърхността на земята, сме по-големите късметлии. Особено след като тази земя е пренаселена с живи мъртъвци, докато толкова древни и млади покойници живеят по-убедително, по-несъмнено и от най-живите ни съвременници. Така че един философ (и особено един християнски философ) знае, съзнава колко условна, колко несъществена, колко мнима е границата между физическия живот и физическата смърт. Обладан от това съзнание, той владее с еднаква виртуозност и изкуството да живее пълноценно, и изкуството подобаващо да се раздели с живота. Той умира с непретенциозната мъдрост и простота на Шекспиров герой - като че ли е репетирал многократно за сетния си час и отхвърляйки на път към отвъдното всяка земна суета. За Асен Игнатов нямаше съмнение, че една осмислена смърт е корона на живота.

В една епитафия турският поет и сатирик Орхан Вели пише:

“Какво е смъртта! Всички ще умрем.

Само да не беше разлъката...”

Но тя е.

*Есето на писателя Димитър Бочев се публикува със значителни съкращения

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK