Цар, имоти и комунисти

Напоследък зачестиха атаките на "историческа" основа срещу премиера Симеон Сакскобургготски . Сред най-очебийните изяви бяха декларациите на едно лице, което е, на първо място, щатен кадър на комунистическата Държавна сигурност, на второ място, е член на Висшия съвет на БСП и, едва на трето място, е историк. Според този господин Борис ІІІ си имал нещо като имиджмейкъри, които предварително били изградили образа му на царя-жертва, принуден да отстъпи пред натиска на Хитлер и да остави България да бъде фактически окупирана от Германия, вместо да последва примера на датския крал и да гръмне "символична пушка" срещу нахлуващия Вермахт. Наистина на 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт, учреден от Германия, Япония и Италия, но маститият историк пропусна да спомене, че още през декември 1940 г. Хитлер изтъква в прав текст на Борис ІІІ, че единствено от българите зависи дали германските войски ще навлязат в България като съюзници или като окупатори. Истинско чудо е, че българският цар съумява да удържи на този брутален натиск още цели два месеца.

В същия дух като преднамерено предизвикателство се оценява и фаталната грешка от 13 декември 1941 г., когато една недотам демократична България бърза да подвие опашка и да оповести "символична" война на САЩ. Това до голяма степен предопределя окупацията на България от комунистическа Русия през септември 1944 г., тъй като за разлика от Първата световна война американците губят интерес към съдбата на един народ, позволил си така лекомислено да тръгне на война срещу тях. Споменатият господин с историческо образование приписва обаче цялата работа отново на Борис ІІІ, макар и тогавашният премиер Богдан Филов недвусмислено да е записал в дневника си, че царят одобрил това решение "очевидно неохотно и беше доста нервен и загрижен". Всъщност Борис ІІІ от самото начало не е вярвал във "всемогъществото" на националсоциалистическа Германия и си е давал много добре сметка, че победата ще бъде на страната на най-мощната държава в света, каквато са Съединените американски щати още от края на ХІХ в.

С подобна фриволност към историческите факти се отличават и спекулациите около царските имоти. Упорито се забравя, че навремето си Търновската конституция, приета от Учредителното събрание през април 1879 г., се е оценявала от повечето отговорни фактори в тогавашна Европа като полурепубликанска. Според чл. 4 България "е монархия наследствена", но "и конституционна, с народно представителство". На пръв поглед на монарха се дават широки правомощия - личността му е "свещена и неприкосновена", той е "върховен началник на всички военни сили" в страната, съдебната власт действа от негово име, на него принадлежи и изпълнителната власт, той назначава Министерския съвет, има право на вето върху законите, приемани от Народното събрание и т.н. Според чл. 18 от Търновската конституция обаче "наредбите и разпорежданията, които излазят от Княза, имат сила в такъв случай, когато те са подписани от надлежните министри, които приемат на себе всичката за них отговорност". С други думи, владетелят не може да предприеме нищо без съгласието на Министерския съвет и това се отнася и за оставката на правителството. А по конституция министрите са отговорни пред Народното събрание.


Не по-малко съществено е и това, че макар и тронът да се предава от баща на син, всеки нов владетел е длъжен да положи клетва на вярност към конституцията пред Великото народно събрание, избрано специално за целта. Следователно Великото народно събрание има последната дума, за да утвърди новия монарх на трона. Друг е проблемът, че в сравнително кратката история на Третото българско царство този принцип не е бил спазван - през 1918 г. Борис ІІІ става цар след абдикацията на баща си Фердинанд, но избори за Велико народно събрание не се провеждат. Вероятната причина е била нежеланието на българската общественост да потвърди териториалните промени, натрапени от Ньойския договор, тъй като по конституция това също е влизало в правомощията на Великото народно събрание. Подобен е и случаят след смъртта на цар Борис ІІІ на 28 август 1943 г. - военновременната ситуация не е давала възможност за свикване на Велико народно събрание. Разбира се, това не оневинява ни най-малко тогавашните български управници, които видимо не са искали да рискуват с едни избори, пък макар и при липсата на демократични условия.

Всъщност голямата вина на Борис ІІІ се изразява в това, че след като отстранява извършителите на преврата от 19 май 1934 г., с който се забраняват политическите партии и се натрапват редица ограничения върху основните права и свободи, той не се осмелява да възвърне напълно Търновската конституция, страхувайки се от нови сътресения и преврати. Недемократичният характер на безпартийния режим, при който политическите сили продължават дейността си, но нямат достъп до властта в качеството си на партии, изиграва своята роля и за ускореното охлаждане на връзките със западните демокрации начело със САЩ.

Налагайки формулата на един държавен глава, който е едновременно наследствен и избираем, Търновската конституция е твърде прецизна и за полагащото се възнаграждение на монарха. Първоначално се посочва строго фиксирана сума от 600 000 франка годишно. По-късно, след въвеждането на българския лев като национална парична единица и след нормалните инфлационни процеси, се уточнява, че "Народното събрание с особен закон определява на Царя и на неговия двор цивилна листа". При това изрично се изтъква, че "това количество не може да бъде нито уголемено без съгласието на Народното събрание, нито намалено без съизволението" на владетеля.

В действителност става дума за нещо като заплата на държавния глава, като при отпускането на сумата се имат предвид не само личните му нужди, но и разноските за представителни цели. Фердинанд, избран за княз от Великото народно събрание през юли 1887 г. срещу волята на Русия, започва да купува имотите си именно с тези средства. В онези години българите са подхвърлени на брутален натиск от страна на руския самодържец Александър ІІІ, чиято крайна цел е да ги накара сами да го изберат за свой владетел. При тази ситуация е напълно закономерен и естествен стремежът на тогавашния министър-председател Стефан Стамболов да затвърди позициите на монарха, като наложи трайни династични традиции. Тази политика влиза от своя страна в съзвучие с личните домогвания на Фердинанд, включително и с безрезултатните му амбиции да създаде и един вид аристокрация. Така или иначе той се сдобива с имотите си в пълно съответствие със законите на страната. А това означава, че ги купува със средствата, предоставяни му от Народното събрание като цивилна листа. Известни са случаи, при които Фердинанд е трябвало да води дела срещу селяни, несъгласни с цените за закупуването на определен имот. В някои от случаите царят е губил съдебния спор, което показва, че третата власт е прилагала закона, без да се влияе от статута на страните.

Целият шум около греховете на Фердинанд и Борис ІІІ и около имотите, наследени от Симеон Сакскобургготски, видимо цели да отклони погледа на българската общественост от главното, което не се крие във факта, че сегашният ни премиер бил на път да стане най-богатият човек в страната, а в това, че той се обвърза с кагебистко-кадесарската мафия и върна комунистите на власт през задната врата.

- - -

* Авторът е доктор на историческите науки, преподавател в НБУ по нова обща история


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK