Великото народно събрание и неговата кратка история

Защо пък Велико? Това изява на комплекс за малоценност ли е? Кой го е измислил? За какво? А бе голям майтап! Това са като че ли основните въпроси и единственият отговор на сериозната тема за българския конституционен парламент.

Незнанието по тази тема се дължи на нещо простичко - в последните 50-60 години нашата научна и образователна система страда основно от марксистки възглед за миналото, където всичко присъщо на модерната буржоазна държава бе осмивано и подигравано. Не е пресилено да се каже, че модерната българска история след 1879 г. не е позната на широката научна общественост. Ето защо и темата за българския конституционализъм страда от неяснота.

Великото народно събрание възниква по идея на руски юристи, които имат половинчата теза за двукамарна система, която в момент на необходимост да стига до сбор на двете камара и/или избиране на депутати за парламент, който единствен да има права за конституционни поправки. Тази тема предизвиква дискусия в Учредителното събрание през 1879 г., която основно акцентира на необходимостта от две камари - сенат и Народно събрание. Блестящата реч на Тодор Икономов в Учредителното събрание, както и докладът на специалната конституционна парламентарна комисия от 1879 г. съдържат базови аргументи за устройство както на ежедневна законодателна власт, така и за онази учредителна власт, която единствена може да прави конституционни промени или да създаде нова конституция. Най-общо те са: двукамарна система за стабилност на законодателството; гаранции за приемственост в изработването на законите; подготвеност и компетентност от онези, които ще изработват и приемат законите; гарантиране на конституционна стабилност. Тези аргументи на българските консерватори не са чути от либералното мнозинство в Учредителното събрание, което решава да не приема двукамарната система, а да следва руските предложения. Така в Търновската конституция се появява Великото народно събрание като институция, която просто ще представлява удвоен по броя на депутатите парламент, който на всичко отгоре ще се избира пряко. На този двоен парламент се дава правото да избира български монарх, регенти в случай на абдикация или смърт на монарха, да променя територията на държавата, да променя или създава нова конституция.


Първото велико народно събрание заседава един ден - 17 април 1879 г., и избира за пръв монарх на Княжество България принц Александър Батенберг под името княз Александър І. Волята на депутатите е твърде ограничена, тъй като съществува правило в международните отношения на ХІХ век, че възникването на нови държави, както и избирането на държавните им глави е консенсус между Великите сили, а не воля на съответните народи, изразена чрез парламентите им.

Второто ВНС също заседава един ден - 1 юли 1881 г., но неговата история е малко по-дълга. Тук няма намеса на Великите сили, а е любопитно, прецедентно решение на настъпила политическа и институционална криза. През декември 1880 г. тогавашният министър-председател на България Петко Каравелов се обръща с искане към мнозинството в Парламента да му се предостави право в периода между сесиите да издава закони, които в следващата сесия Народното събрание да приема или отхвърля. Както е споменавано в историческата книжнина, Каравелов иска и получава и изпълнителна, и законодателна власт. Това е конкретният повод на опозицията да потърси в княз Александър І свой политически лидер, който да реализира цялостна програма за държавни реформи. На 27 април 1881 г. правителството е сменено по механизъм, предвиден в Търновската конституция, и са насрочени избори за ВНС. Българският монарх заявява, почти във вид на предизборна платформа, искане за режим на княжески пълномощия, които да му бъдат дадени от Великото народно събрание. И то на 1 юли 1881 г. суспендира конституция и гласува тези пълномощия. Така институцията на Великото народно събрание извършва по същество един държавен преврат, в смисъла на злоупотреба на овластения с властта. То надминава своите пълномощия, за да утвърди един режим, който е първият случай на авторитарно управление в модерна България.

Третото Велико народно събрание е свикано на 19 октомври 1886 г. и заседава до 2 август 1887 г. То е не по-малко любопитно от предишното. На 9 август 1886 г. е извършен военен преврат срещу българския монарх. Той е дело на български офицери, по всяка вероятност с благословията на руския император Александър ІІІ. Страната изпада в криза. Князът е върнат обратно в България чрез контрапреврат, но по настояване на руския император абдикира на 26 август 1886 г. България се управлява от назначено от Александър І регентство. Тази институция, макар и описана като колективен орган в Търновската конституция, се ръководи от Стефан Стамболов, чиято запомняща се кариера започва именно оттук. Регентството спазва конституционните изисквания и свиква ВНС, за да бъде избран нов княз. Кризата се разраства от руските аспирации. Регентът Стамболов, министър-председателят Радославов, външният министър Начович управляват цялата криза единствено и само в рамките на конституцията и международните договорености от Берлинския конгрес през 1878 г. Това предизвиква изключителното уважение на английската дипломация, но и острата реакция на руската, която се възмущава откъде накъде българите ще отстояват конституционен ред, правова държава и парламентаризъм, вместо да се подчиняват. Стига се до искане от Русия да не се признаят изборите за ВНС, проведени на 30 септември 1886 г. Българите отказват. На пристанищата на Варна и Бургас се появяват руски военни кораби. Българският отговор е откриване на Великото народно събрание. Институцията става гарант за държавна независимост.

Но с това не се свършва. През пролетта на 1887 г. парламентарна комисия се спира на принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота за княз. Русия, вече прекратила дипломатически отношения с България, е против. Останалите велики сили изчакват. Третото Велико народно събрание взима решение и избира немския принц за княз, а той на 2 август 1887 г. полага клетва. Така Великото народно събрание реализира българската независимост.

Следващото ІV ВНС е свикано за промяна в конституцията. Така едва за първи път то влиза във функцията на конституционен текстописец. Промените са в няколко посоки: 1. Промяна на текста за вярата на престолонаследника. Това се налага поради необходимостта да се уреди династическият въпрос на българския престол. Спорният момент е свързан с династическия въпрос и задължението престолонаследникът да е от източноправославната вяра. Промяната е и той, както родителите си, да може да бъде в католическото изповедание. 2. Намалява се наполовина броят на народните представители. Нормата един на 10 000, става един на 20 000. 3. Мандатът на парламента от 3 години се увеличава на 5 години. 4. Броят на министерствата, които са описани в Търновската конституция и може да се променят единствено от ВНС, от 6 става на 8.

През 1893 г. в продължение на две седмици ВНС извършва промените в конституцията. По това време министър-председател на страната е Стефан Стамболов и неговата партия разполага с огромно мнозинство както в VІ-то ОНС, така и в ІV-то ВНС. Или както се изразяваме днес - имало е силна, ясна и стабилна политическа воля за конституционна промяна.

Следващото и последно от тази поредица конституционни парламенти е V-то ВНС. То се провежда от 9 юни до 9 юли 1911 г. Неговата задача произтича от сменения статут на Княжество България. На 22 септември 1908 г. е обявена независимостта на България. Това е гигантско усилие на българската дипломация от онова време, завършило с успех. Така Търновската конституция се нуждае от редакция поради независимостта на страната. Тази редакция е използвана, за да: определи мандата на парламента на 4 години; да предостави правото на монарха и правителството да сключват договори, които след подписването да внасят за ратифициране в парламента (тази норма е свързана с наближаващите балкански войни за подялбата на териториалното наследство на Османската империя); да определи окончателната структура на правителството.

Следващото ВНС, свикано през 1946 г. с идеята за изцяло нова конституция, е част от въвеждането на тоталитарна държава от съветски тип в България. То е дело на народната демокрация - българският вариант на комунизъм. Страната е обявена за република не по пътя на промяна на конституцията, а чрез референдум, чиято коректност ще остане под съмнение завинаги. Появата на номерация на това ВНС под номер 6 е просто исторически произвол. Този парламент работи и като конституционен, и като ежедневен законодателен орган и в крайна сметка е приета първата комунистическа конституция. Броени дни след това е извършена ликвидацията на частна собственост в страната.

За последното ВНС, това от 1990-1991 г., имам и личен спомен. В края на декември 1989 г. присъствувах на среща на млади дейци на науката в СУ “Св. Климент Охридски”. По това време пишех окончателния текст на дисертацията си, посветена на историята на държавните институции в България след 1879 г. На срещата щеше да се разисква въпросът за същността и бъдещето на българските институции. Там г-жа Снежана Ботушарова от името на юридически клуб разви тезата, че през 1990 г. трябва да се проведе Учредително събрание, което да приеме нова конституция. Тя очерта и неговият график - избори през март 1990 г., дейност до септември 1990 г. и нови парламентарни избори за редовен парламент през октомври 1990 г. И днес мисля, че това бе един добър вариант за новото конституционно устройство на България. Но един колега - Димитър Луджев, разпалено защити тезата, че както комунистите са въвели тоталитарната държава чрез ВНС, така и сега тя трябва да бъде разградена отново чрез ВНС. За мен това бе неубедително, но впоследтвие тази теза се наложи на заседанията на Кръглата маса през зимата на 1990 г.

Така се появи VІІ-то ВНС, чиято номерация е изцяло смехотворна. Въобще има мерак да се слагат съвсем произволно числа пред поредния парламент, като че ли за да се убедим в някаква стабилност, идваща от времето. А историческата съдба на ВНС показва, че тази институция е решавала политически, национални кризи, но и същевременно е работела като нормален конституционен парламент.

- - -

* Текстът беше представен пред Конвента за промени в българската конституция, учреден като проект на фондация "Отворено общество"

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK