Ами ако е жена?

Повод за репликата ми е публикуваният в “Дневник” текст на Николай Ангелов “Какъв лидер на СДС искам”. Текстът искрено ме разсмя и не бих реагирала, ако отвъд абсурдността си той не поставяше един много съществен проблем, за който в България тепърва ще се говори. И който, уви, не е смешен.

Но да започна с комичното. Николай Ангелов експериментира върху темата за консенсусна фигура за лидер на СДС, около която трябвало да се обединят Надежда Михайлова и Иван Костов. Като пропусна факта, че за Ангелов не е нужно този лидер да има опит в политиката и да е разпознаваемо лице, да има биографичен разказ, свързан със синята партия, ще кажа, че той се опитва да конструира някаква ренесансова всестранно развита личност. Още малко и ще обясни какви точно трябва да са пропорциите на тялото и да поиска да се изпълни златното сечение. Защото лидерът, за който говори, трябвало да бъде мъж между 40 и 50 години, с “добра пропорция на умствените и физическите качества”, да е женен (като жена му да не стои в сянка), да е доктор на науките, в същото време да е действащ бизнесмен, да ходи и на лекции със студенти и по “паланките” да пие, да бъде достоен партньор на европейските политици и експерт в родината си...

Изумителното е, че г-н Ангелов очевидно смята, че всеки може да води една партия. Разбирам, че напоследък има силен уклон СДС да престане да бъде лидерска партия, но това не означава, че е без значение кой ще я оглави. Освен ако господинът не се е заблудил и не смята, че в случая става дума за компютърна игра или за роля за филм. Макар че и там обикновено само статистите могат да се попълват отвън, а кастингът за главни роли се прави сред подходящите актьори с доказан опит.


Лоша практика е да се забравя, че СДС при всички колизии, които търпи в момента, е партия, управлявала 4 години, че зад нея стои сериозен капитал, защото СДС промени България и наложи своя евроатлантически проект, че в момента партията има кметове в голяма част от областните градове, а и като опозиция често пъти налага дневния ред на обществото. А не е някаква новосформирана организацийка, на която всички можем да даваме съвети, стига нещо да ни хрумне.

Отвъд комичното и небалансираната преценка, която издава текстът, остава категоричното наблюдение на Ангелов, че лидерът на СДС “непременно трябва да бъде мъж”, защото жените гледат на политиката като на ревю, нямат силна ръка и ги тресат много емоции. Този откровено сексистки възглед (в текста има и други тревожни симптоми като този, че делегатите от провинцията идват на конференцията, за да търчат из софийските магазини, което ни отвежда към неизживения предразсъдък от времето на социализма за разрива между столица и провинция) поставя много съществения въпрос, който преди време математикът Михаил Константинов формулира като конфликт между балканската и европейската политика. Преди няколко месеца Константинов бодро обяви, че СДС има проблеми, защото Надежда Михайлова се опитва да налага европейски стил, докато в България, понеже сме били на Балканите, СДС имал нужда от по-груба политика, от политика на тропане по масата.

Ще подмина факта, че за СДС е истински шанс желанието на Надежда Михайлова да налага правила и да се опитва да европеизира партията. Ще кажа само, че в началото на ХХІ век в Европа и САЩ усилено се говори, че жените могат да донесат нов политически модел, който със сигурност не е лишен от решителност и поемане на отговорност (М. Олбрайт, А. Меркел, А. Линд, А. Паласио съвсем не са единствените, които емблематизират женския стил в световната политика), но който залага на емоциите, чувствителността на жените, на тяхната отвореност и диалогичност, на толерантността, усета им за тревогите на деня, дребните проблеми, майчинските инстинкти. Да не говорим, че проучванията сочат, че жените в политиката взимат по-бързи, по-гъвкави и по-адекватни решения, а и са по-малко податливи на корупция.

В България обаче политиката твърдо се мисли като запазена територия на силния пол. Преобладаващо е пренебрежителното говорене за жените в политиката, непрекъснатото подмятане, че жената не може да е пълноценен политик, защото е майка и съпруга, защото мястото й е в кухнята... Не случайно когато пишат за жените в политиката, много от медиите в България пишат не за това какво е направила и постигнала дадената жена политик, а за това как се облича, как изглежда, гадаят евентуалните й връзки и пр. Нима едни от най-тежките и натрапчиво повтаряни обвинения към Надежда Михайлова не са, че изглежда добре и че се облича добре?

В заключение ще кажа, че въпреки хаоса в държавата България не се нуждае от политика на силната ръка и не подобава на интелектуалци да пледират за подобен стил. Защото от него до диктатурата, както добре знаем, крачката винаги е много малка. България обаче със сигурност се нуждае от политика, която е “близо до хората”, която се опитва да решава ежедневните им проблеми, а не чертае единствено абстрактни стратегии. И това е достойна кауза на всяка партия, която иска да е във властта и на всеки лидер, който иска да служи на хората.

*Авторът е преподавател в СУ "Св. Климент Охридски" и столичен общински съветник от СДС


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK