Провинциален глобализъм и глобален провинциализъм

Чудо няма как да се случи. Това беше ясно от самото начало на драмата с двамата български заложници в Ирак. Най-мрачният сценарий беше и най-реалистичният. Единият от шофьорите вече е мъртъв. Същата съдба най-вероятно ще сполети и другия.

Жалко наистина. Поставен обаче не в емоционалния, а в реалния му контекст, случаят изглежда така: като част от международната общност България преживява и тепърва ще преживява подобни изпитания. Защото и ТАЗИ е цената на глобализацията. Няма вече "това е далече от България, която е малка страна", както казваше Симеон Сакскобургготски след атентатите в САЩ. Ние сме направили избор, взели сме, с други думи, страна. Част сме от коалицията в Ирак. Пълноправен член сме на НАТО. Съвсем ясно сме се идентифицирали със западния свят. Всичко това беше и е единственият ни правилен избор.

Който още не е разбрал - България не може да съществува в херметическа капсула, изолирана от процесите на планетата Земя, включително озоновата дупка и разместването на Южния и Северния полюс. Това означава, че не може да има само южнокорейски или единствено филипински заложници. Ще има и български. Не е възможно да не загиват и българи в атентати в някой край на света. Вече загинаха четирима от бомбата на мадридската гара през март. Нека да го кажем направо - някога и тук в опашка за семейни помощи или на Централна автогара може да се вреже камикадзе. Не дай, Боже, но може. И ако още не си даваме сметка за това е, меко казано, тъпо. А ако хем си го знаем, хем се правим на изненадани всеки път, когато подобно нещо се случи с наши сънародници, е повече от лицемерно.


Българинът обича суматохите и суматохите обичат българина, казваше Радичков. И наистина - обикновено всяко българско действие и всяко българско говорене се превръщат в обикновена суматоха. Либийски съд осъжда медицинските ни сестри на съд и: "Ау, вай, стана тя, каквато стана, държавата е виновна." След нападения срещу българския контингент в Карбала загиват шест войници и пак - сълзи, приказки, знайни и незнайни експерти обясняват как е можело да се избегне трагедията и как държавата пак е оплела конците. Общини и доброволни дружини събират помощи за вдовиците, сирачета се изповядват във "Всяка неделя", а външният министър Соломон Паси ходи с Корана под мишница от телевизия на телевизия и от Брюксел на Брюксел. Дори Слави забравя за Абрашев и следи, облечен в черен костюм, "Ал Джазира", включвайки в ефир хлипащи роднини да обясняват, че "това не е нашата война, а нашите момчета гинат за чужда кауза". И отново: държавата та държавата, политиците та политиците. Така и не остава време за нормален разговор, защото първата жертва на българските суматохи е именно смислеността. По тази причина и последният трагичен инцидент е на път да се удави в медийна истерия, панихидни клишета и патриотарски глупости.

Като стана дума за суматоха и истерия: преди десет години в "Литературен форум" излезе статията на Вера Мутафчиева "Кърджалийско време". В нея се разказваше какво се случва в Османската империя към края на XVIII век, когато централизмът повяхва, държавата банкрутира и хаосът от само себе си ражда нова социална структура. Накратко: за да държи в подчинение "широките народни маси", султанът (Саддам) се опира на местните велможи. На тях той разчита на приходи от областите, за да поддържа властта си и да води войните си с други държави. Приоритетите на местните велможи са малко по-други: те събират пари за центъра, но започват да заделят и за себе си. С течение на времето все повече разбогатяват, а централната власт губи дирята на процесите в периферията. Постепенно местните управници набират достатъчно финансов ресурс, т.е. имат вече много за губене, ако от центъра ги разжалват, та започват да си въоръжават собствени отряди по кланова линия. Юнаците се множат и от ден на ден се захващат да разширяват все повече територията си. Приижда и конкуренция от други области. Хаосът започва да се възпроизвежда. Нямат вече значение нито султанът, нито областният управител или - както е в нашия случай - дали Саддам са го арестували, а приближените му са в затвора "Абу Гариб". Бандите продължават да си работят, за да крепят хаоса, а не режима, защото хаосът е тяхната хранителна среда (а представете си какво става, когато половин милион души в Ирак след разтурянето на армия, полиция и сили за сигурност загубят статута си на богопомазани.)

Затова да живееш, да налагаш ред или да пътуваш с два тира по "кърджалийско време" е крайно неприятно, да не кажем - много опасно. Който решава да го направи - поема съответния риск и съответната отговорност. Такъв риск и отговорност са поели и двамата български шофьори. Ето как би могло да е станало, както обясни на 12 юли пред столичен вестник колегата им Димитър С., пътувал по същия маршрут:

"По договор разтоварваме колите от автовозите в едно депо, терминал, на трийсетина километра след влизането в Ирак. Натам тази отсечка я пазят така, както "Цариградското" в София, като идва някой президент. Няма риск. Риска са си го направили колегите. Защото, като влизаш в терминала, и те наобиколят търговците на едро. Значи този, за когото возим колите, предлага - ето ти сто долара на кола, ама ми ги закарай на сто километра оттук. Защото, като разтоварим, той трябва да си намери местен автовоз, арабин, който пак да товари, да вози. Затова пак се плаща, излиза много повече. Затова онзи дава сто долара на кола, а който иска, си слага главата в торбата."

Кой е виновен тогава? Виновно е тъкмо изконното българско усещане, че "това мене не ме касае", "да взема аз парите, пък после ще му мисля" и "това на мене ще ми се размине". Не, някои неща не се разминават. Правилата просто трябва да се спазват. А когато не се спазват с тънката мисъл, че ще се мине между капките, държавата не носи вина. Външно министерство неведнъж е предупреждавало за потенциалните опасности в Ирак. Да не говорим, че най-малкото от гледане на телевизия човек би стигнал до простичкото заключение, че там не бива да се ходи точно сега на гурбет. Би ли имало изненада, ако някой изпие шише със сода каустик, въпреки че на етикета му ясно пише да не го прави? А трябваше ли да носи държавният секретар на САЩ персонална отговорност за това, че две студентки си носеха марихуана за ваканцията в Оман, въпреки че им беше добре известно какви са последствията, ако ги хванат?

Дано не изглежда коравосърдечно, но в основата на заложническата трагедия все пак стоят неинформираност, лична безотговорност и известна доза алчност. И в интерес на истината българската държава в случая се държа адекватно, стига да изключим безвкусното театралничене на Соломон Паси и крайно неподходящите му акции да моли за помощ фондацията на сина на Кадафи (?!) и да размахва Корана по "Ал Джазира". Колкото и "експерти" по похитителство и заложничество да се изсипаха в телевизионните студии, за да обясняват какво трябвало да правят институциите, следва да е изначално ясно: българската държава не може да преговаря с терористи (камо ли по искания като това да се освободят всички затворници от иракските затвори, които са от компетенциите на други държави - в случая на САЩ и иракското правителство). Нещо повече - българската държава този път показа, че няма намерение и да прави компромиси с официалната си политика, очевидно давайки си ясна сметка в какъв омагьосан кръг от безумни искания и пазарлъци би влязла оттук нататък. Единственото, за което институциите могат да бъдат упрекнати, е за все още натрапващото се усещане, че се действа кампанийно, без предварително начертана стратегия и ясна процедура какво да се прави при подобни случаи.

Апропо: в дните, докато двамата българи в Мосул бяха държани от групировката "Единобожие и джихад", у нас паднаха проливни дъждове. И само от просташко каране, липса на пътни знаци и разнебитени шосета станаха десетки катастрофи. И при тях загинаха българи (дори повече). И пак става дума за лична (без)отговорност. И тъкмо тук държавата трябваше да бъде най-много "бита" от дежурните оплаквачи на "българщината", ако родното публично постранство не беше запушено от долнопробни разсъждения по "геополитически теми" и безсмислени медийни лигавщини, а имаше възможност да се говори спокойно и по същество. Това е същественият проблем. Провинциален глобализъм ли да го наречем или глобален провинциализъм - все тая.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK