Страхове в конституцията

Сегашната ни конституция е така направена, че да обслужва държавата, а не гражданина, тя по такъв начин легитимира институционалните власти, че ги превръща в непревземаеми крепости. Част от проблемите са плод на страховете, дълбоко залегнали в приетата от Великото народно събрание на 12 юли 1991 г. българска конституция. Страховете вече ги няма или са на път да бъдат изживени, но гражданският ни живот продължава да е зависим от заложените във върховния закон защити срещу тях.

Един от страховете се е отложил в прословутия член, който предписва, че “промяна във формата на държавно управление” може да бъде направена единствено от Велико народно събрание. Ясно е какво е смущавало сънищата на червените депутати - макар и теоретичната възможност за възстановяване на монархията. Тогавашните сини депутати, подписали конституцията, пък сигурно са си мислели, че по този начин слагат конституционна спирачка пред евентуално връщане към тоталитаризма. Институцията Велико народно събрание очевидно е измислена, за да даде възможност на всяка от значимите политически сили да блокира радикални промени в държавното устройство. Просто се усеща как магичните думи от зората на демокрацията - “консенсус” и “мирен преход”, витаят над този конституционен член. Но забележете - дирижиран “отгоре” консенсус. Според свещената наивност на тогавашните ни “велики” народни избраници кардиналните промени в обществото могат да стават само с надлежно разрешение и при строго съблюдаване на измислените “отгоре” правила на играта. Макар да е очевидно, че ако българският народ, “суверенът”, както се казва, иска радикална политическа промяна, той ще намери начин да я наложи - нали затова е суверен. И хитроумните членове на Гиньо Ганев и компания няма как да го спрат.

Всичко това не би било особено интересно, ако през 2003 Конституционният съд не бе дал т.нар. разширително тълкуване на тази “екзотична институция”, както наскоро я нарече Стефан Попов. Дето се вика, да си дойдем на думата - изведнъж се оказа, че едва ли не всичко спада към графата “форма на държавно управление”. Къде да бъде следствието, да има ли вицепрезидент и т.н. - нищо не може да се пипа в сегашната политическа система без Велико народно събрание. Блокиращите клапани на конституцията сработват, но не за да спасят милата ни република от алчни монархически или диктаторски лапи, а за да бетонират институционалното статукво. Така всяка оптимизация на държавното устройство, включително и особено балансът между трите власти, се оказва практически осуетена. Като говорим за “институции”, “власт” и прочее, не бива да забравяме, че това не са абстракции, а съвсем конкретни групи хора, използващи символната и наказателна власт на държавата по свое усмотрение. Например прокурорската каста, която праща полицията да превземе на абордаж божите храмове, но оставя едрата престъпност да се развива по законите на естествения подбор - “битият - бит, гръмнатият - гръмнат”.

Ясно е, че конституцията е фундаментален обществен договор, а един договор трябва да има трайност. Но и изкуствено пазената ненакърнимост на договора е опасна. Защото, когато се блокира волеизявата на гражданите, това води до безконтролност на бюрокрацията.

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK