Ритуалите на властта

 

Есента по традиция ни дава най-щедрите възможности да се стъписаме от лицемерието на властта.

В началото е откриването на новия политически сезон: добре облечени и загорели представители на кастата, назоваваща себе си политически елит, произнасят ритуални речи в Народното събрание, които се предават пряко по националната телевизия. Какви мисли и настроения напълзяват гражданина, решил да убие няколко часа, наблюдавайки този тържествен спектакъл: на първо място, досада от гръмовните патоси и клиширания език, които някак неведомо съсредоточават в себе си една същностна, непреодолима отдалеченост от реалния живот, който всекидневно ни се случва. Констатацията, че изреждащите се оратори си чешат езиците и ни вземат за балами, че се самооблащават, докато им кроим шапките, укрепва и без това жилавия ни скептицизъм. В цялата тържествена суматоха долавяме отсъствието на съпричастност, на споделеност - и това отсъствие се разраства и умножава образите си с всеки следващ празник.


Изтлява като фойерверките в небето на 6 септември. Денят на българското Съединение, предхождащите го и последващи визити на президент и премиер, умилителните сценки с хляб и сол и самодейно театро ни катапултират направо в заблатените Живкови времена и брадатите вицове оттогава, укрепват статуквото на взаимно надлъгване между държавници и граждани. В какво лъжат едните и в какво другите? Политическите мъже си присвояват добрата част от действителността, така да се каже - удостояват електората с присъствието си по празници, слизат от лимузините, качват се на трибуните и говорят. Все едно дали четат реч, написана от друг, или скучно ораторстват, думите им са монологични и формалните ръкостискания след това, разбиращото кимане, са продължение на монолога. За хората, които участват в тържеството отвъд преградните въжета, е отредена другата страна на действителността, за което, струва ми се, и те самите носят вина. Не е тайна, че седмици преди нечия височайша визита централните улици трескаво се асфалтират, лепят се плочки по площада, мие се и се чисти на публичните места и въпросът е защо ни липсват мотивация и енергия да го направим заради самите себе си, а се стараем да го направим заради властващите? Искаме да им се харесаме, защото сме доволни от начина, по който се управлява страната, или искаме да се приобщим, да се сближим за преброени часове с добрата и инак недостъпна част от действителността? Няма ли някаква грешка в манталитета на хора, сломени и ожесточени от безработица и безперспективност, всекидневно разхленчени и разпсувани, които посрещат министър-председателя си с хляб и сол и му целуват ръка?

В източните провинции на Германия например недоволните си служат с яйца и домати и така изразяват несъгласието си с дадена политика - тук сме несъгласни принципно и някак безотговорно, омаловажаваме и смаляваме с вицове и попръжни на маса тези, които са ни омаловажили в управленските занимания и задкулисни игри.

В отишлия си септември поводите да се втренчим в българската политическа класа се оказаха тъкмо празниците и публичните ритуали, които ги отбелязваха.

След 6-и дойде 9-и - твърде оспоримата дата, позволила да се разгърне масова истерия и неправдоподобна риторика. Взаимоизключващите се тези и жестове на политическите сили, разколебаването между носталгия и амнезия, отчайващото взаимно ожесточение и превръщането на публичното пространство в шизофренна говорилня ни лишават от досег до какъвто и да било обективен прочит на историята, а то значи и от нормалност в настоящето.

Тъкмо липсата на тази нормалност протръби най-гръмогласно на 15 септември, първия учебен ден. Докладът за образованието, подготвен и оповестен по-рано от министъра на финансите Милен Велчев, изпълни ролята на “подгряваща група” в какофоничното надвикване и наддаване на концепции. Мнозина от колегите на Велчев, министри от настоящото правителство, предприеха ритуални воаяжи из различни кътчета на подопечната им родина, за да озарят с височайше присъствие подрастващите, да кажат на всеослушание колко насъщно се налага в училищата да има компютри и прочие. Опозицията също не остана по-назад, предлагайки леви - за общодостъпност, и десни - за елитарност, мисли по въпроса.

Ето така се стигна и до 22 септември, Деня на независимостта, който бе белязан с фойерверки и дискотека във Велико Търново и почти разтърсен от слуха, че министър-председателят е в Карбала. Не бе подминат и 23-ти, бивш, но отбелязан по своеобразен начин и сега в парламента празник. Изброяването на сгъстената програма от официални празници, в която не отбелязвам совалките между “Аполония” и “Пирин фолк”, освещаването на чешмички и въртенето на чевермета с ловно-рибарски дружинки и прочие аху-иху, говори, че от развързания предизборен чувал съвместните ритуали се падат като подарък на електората, на стоящите търпеливо отвъд преградните въжета. За управляващите добрата действителност пък остават политическите сделки, сложните пазарлъци за постове, фондове, влияния и преразпределяне на остатъчно държавно имущество. И всичко това е съвместено в настоящето ни по неведом начин и контрастите са толкова ослепителни, че май не съзираме как се разпада държавността.

Всеки следващ парад и заря ни отдалечават от конкретността на собствения ни живот, направо ни отчуждават от него. Затова и се превръщаме в апатични зрители на скандалните грабежи и махленските скандали на родните ни хрантутници, а някой Тошо, някоя Весела, Х или У си разиграват коня по българския мегдан, уверени, че отвъд преградните въжета всичко им е позволено.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK