Голямата пушилка, наречена досиета

"Да, благодаря, вие току-що произведохте новина." (Новината е, че в правителството на Симеон Сакскобургготски има министър, който бил агент на бившата ДС с псевдоним Колев, по някое време бил и Колиба.)

"Нека да изясним, уведомен ли беше премиерът? Да, разбрах, благодаря, значи министър-председателят е бил уведомен от комисията по досиетата на Методи Андреев за този свой министър. Кажете поне едно име, само едно." "Е, нека не споменаваме имена."

Голямо произвеждане на новини пада, та пушек се вдига по темата за досиетата от седмица насам. И така гъсто се стеле пушекът, че отдалеч се подушва аромат на усърдно подгряваните манджи, сготвени два месеца преди изборите през 2001 г. Тогава комисията по разкриване на досиетата, оглавявана от Методи Андреев, тъкмо беше започнала да изважда на порции списъците с имената на бивши и бъдещи депутати и министри - нещатни сътрудници на бившата ДС, но за онези с прословутите "картончета" съобщаваше само бройката.


Новата вълна "досиета" се завихри, след като бившият премиер Иван Костов попита Симеон Сакскобургготски защо министерствата и ведомствата не изпълняват разпоредбите на Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ), приет през 2002 г., който ги задължава да разсекретят архивите с изтекъл срок на защита, намиращи се при тях. Към тези архиви спадат и документите на бившата Държавна сигурност - те се пазят в МВР, Националната разузнавателна служба (бившето Първо главно управление на ДС) и Министерството на отбраната.

Според ЗЗКИ до една година от влизането на закона в сила разсекретените архиви трябваше да бъдат предадени на Централния държавен архив, който е публичната институция за пазене на документалното наследство. И Сакскобургготски от трибуната захвана надълго и нашироко да се обяснява, в смисъл че правителството правело всичко възможно да изпълнява закона, но все още имало какво да се прави. Накрая изненадващо за мнозина допълни в обичайния си приспивен тон - за малко не изпуснахме новината, че да, г-н Костов е прав, документите на ДС трябвало да станат "по-достъпни за изследователи и лица, които искат да знаят истината за близкото минало".

И се започна... А въпросът можеше и трябваше отдавна да бъде решен и забравен. Защо не стана? Причината трябва да се напомня, за да не ни правят на глупаци вече 15 години: в левицата открай време не искат да вадят на бял свят архива на ДС по обясними причини, а СДС поиска, но го направи, меко казано, половинчато. Доказват го действията му, след като спечели властта с абсолютно мнозинство през 1997.

Вместо да се възползва от решението на парламента от 1993 г., с което беше обявено, че документите на бившата ДС не са държавна тайна (прието впрочем съвсем случайно с един глас), Иван Костов възложи на Христо Бисеров да пише закон за досиетата. Така Костов погуби златния си шанс - и своя, и на бъдещи правителства: парламентарното решение от 1993 г. беше впоследствие обезсилено от последвалите законодателни инициативи, третиращи същата материя, тъй като всеки закон е нормативен акт от по-висок ранг. А междувременно Конституционният съд оряза здраво и творението му - Закона за достъп до архивите на Държавна сигурност.

Несъвършенствата на първия наш закон от този род бяха предопределени от съмнителната мотивация на създателите му, но и от фактическото състояние на архивите. Още през януари 1990 г. със заповед на тогавашния вътрешен министър Атанас Семерджиев бяха унищожени около 45 на сто от работните дела на агентите. Оставени бяха само прословутите картончета, поради което Конституционният съд обяви, че е в противоречие с конституцията да се огласяват имена само въз основа на тях. Малко по-късно изчезнаха и документи по "неутрализирането" на писателя емигрант Георги Марков, за което ген. Владо Тодоров дори изтърпя осеммесечна съдебна присъда.

Наред с това първата комисия за разкриване на досиетата беше съставена само от представители на изпълнителната власт, при това, забележете, шефове на спецслужби - според свръхексцентричното хрумване на сините специалисти. Конституционният съд сякаш само това чакаше, за да се самоизвади от групата на подлежащите на разкриване, като от кумова срама направи отстъпка и за президента. КС бил друг вид власт и не можело изпълнителната да му се меси, мотивираха се върховните надзиратели на конституцията, прегазвайки смело равенството пред законите, залегнало в същата тази конституция, която те уж са призвани да охраняват.

СДС не само замълча, но по-късно направи и необясним реверанс пред екзекуторите на закона, като не ги включи отново в него през април 2001 г., когато направи промените и допълненията. Новият механизъм за формиране на комисията "Андреев", която вече се избираше от парламента и включваше и четирима представители на върховната съдебна власт, даваше възможност да бъдат отново вкарани конституционните съдии в графата за задължително разкриване - беше елиминирано старото им основание да се самоизвадят.

СДС обаче не го направи. Ако сините тактици са смятали, че с жеста си осигуряват по-бързо и безпроблемно влизане на закона в сила (а той им беше спешно необходим, за да ударят новите претенденти за властта, които вече бяха на прага), значи пак са се лъгали: техният закон за досиетата вече беше достатъчно осакатен, а забраната за огласяване на картончетата не можеше да бъде преодоляна с никаква законодателна хватка. Тя действа и днес.

Ето защо не си струва да леем още сълзи за оня закон. Разбира се, нека му отдадем дължимото: той даде възможност на 20 хиляди българи да видят досиетата си и накара новите управляващи да прочистят депутатските си листи. Комисията "Андреев" обаче можеше само половинчато да върши работа, толкова й позволи законът. Тя нямаше право да изпрати на Симеон Сакскобургготски името на агента в правителството и не го е направила, колкото и да се силят медиите да "произведат" обратната новина. Премиерът, както и да се казваше той, пък нямаше право да го обяви, дори и да го научи, колкото и да го призовава Иван Костов. А дори и да го беше уволнил, нямаше право да каже защо, колкото и да настояват медиите. И за капак - премиерът изобщо не е длъжен да пита комисията дали има агенти, защото в закона е казано, че "може да поиска информация"! Такава е историята на българското отваряне на досиетата.

Но все пак шанс да научим истината има. Той е в сегашния Закон за защита на класифицираната информация, в чиито разпоредби прозира вещата ръка на натовските консултанти. Но дали от поредната общонационална олелия ще произлезе реален достъп до документите на ДС, или ще си останем с дежурната предизборна шумотевица, зависи от волята на НДСВ, СДС, ОДС да направят в закона малка корекция, която да ограничи възможностите за спекулиране с националната сигурност.

Зависи не на последно място и от способността на премиера да принуди министрите си да изпълняват закона, както и от енергията на Държавната комисия по сигурността на информацията да не допусне спецслужбите да й изиграят зад гърба някой номер с нерегламентирано унищожаване на документи (надали случайно шефката на ДКСИ Цвета Маркова настоява спешно да се предвидят санкции за ръководителите на служби и институции, които не изпълняват закона - това според нея би ускорило прехвърлянето на документите в публичния държавен архив).

Дали това ще се случи? Съмнително. Защото ако онази част от новосъздадената класа на бизнеса, чийто генезис е свързан именно с бившите служби, усети заплаха за позициите, които вече е заела, нищо чудно да си останем отново с пушилката...


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK