Тъжният край на Весела България

В историята на българската култура той нахлува и си остава като Борю Зевзека. Иначе името му е Борис Николов Руменов. Роден е на 27 декември 1884 в София, където израства и завършва Първа мъжка гимназия. Учи литература в университета, ала мечтае за сцената. Затова около 1905 г. поема към Виена, където постъпва в театрална школа. Завършва драматургия и актьорско майсторство, но в Загреб, стажува в театъра на Фиуме (днешна Риека). След това носталгията го връща на родна земя, където дебютира с успех в Народния театър. Критиката му предрича бляскаво сценично бъдеще. Провидението обаче е решило друго.

В София вече излиза хумористичното списание “Барабан” (1908-1921), а кръжащите около него творци са си извоювали прозвището “барабанисти”. И Борис Руменов става един от тях - в началото като редови автор (под псевдонима Борю Зевзека), а от брой 32 и като главен редактор. “Редакцията” се помещава в някоя от централните софийски кръчми, където вересията е сиво всекидневие.

По-важното е, че върху страниците на изданието властват смехът, духовната разкрепостеност, свободата. Магнетизмът на новия лидер на “барабанистката партия” привлича свежа кръв: Чудомир (сътрудничещ и като хуморист, и като художник), карикатуриста Райко Алексиев, майстора на шаржа Александър Божинов, литераторите Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Димитър Подвързачов, Сава Злъчкин... Успехът на “Барабан” е шумен и “ударен” като изпълнение с инструмента, чието име носи.


От 1912 до 1918 Зевзека воюва. Не на шега. И не в една, а в три войни. Ордените му за храброст са цяла шепа. Но безценният “трофей”, който той донася от фронта, е пиесата “Балканската комедия”, която се играе с огромен успех по време на Първата световна война (често на самата бойна линия). Руменов основава войнишка трупа, привлича артисти, сред които са Стефан Македонски, Кирил Петров, Итко Стоянов, писателят Крум Кюлявков. Така се ражда Полевият военен театър.

След демобилизацията през 1919 г. Борис Руменов възстановява “Барабан”, който обаче не е същият - няма издание, изгубило толкова много свои сътрудници на бойното поле.

Едновременно с работата си върху списанието Зевзека разкрива хумористични страници във всекидневниците “Дневник” и “Утро”. По-късно, през 20-те и 30-те, той събира част от своите хумористични разкази и фейлетони в сборниците “Чуйте нещо весело”, “Весели разкази”, “Дон Кихот Таласъмски”..

През 20-те Борю се увлича по киното - изпълнява главна роля в комедията на Борис Грежов “Весела България” (1928). Играе в компанията на Мими Балканска (“душата и краката на “Кооперативния театър”), на съпругата си Цветана Руменова, на други “видни столични фигури”, сред които се откроява фигурата на Захарчук - легендарния командир на софийската пожарна команда. Любовта към Седмото изкуство превръща Зевзека дори в кръстник (макар и задочен). И то не на кого да е, а на Крачун и Малчо. Той е член на журито, което дарява с тези “чисто български и звучни имена” датските комици Карл Шенстрьом и Харалд Мадсен.

През 30-те Зевзека привидно мирясва, но си остава същият бохем - обичащ живота, отдаващ се на радостите и веселието, ненавиждащ егоизма и черногледството. Той отново е в центъра на писателските и журналистическите кръгове, във всички среди има приятели. Другарува с ярки личности като Елин Пелин, Александър Балабанов, Теодор Траянов, Кръстю Сарафов, Сирак Скитник, Константин Щъркелов, Борис Денев, Димитър Гюдженов, Дечко Узунов, Димитър Пешев (българския Оскар Шиндлер)...

По време на Втората световна война Борю (като всеки честен човек) не се възторгва нито от “подвизите” на Хитлер, нито от “гениалността” на Сталин (последното се оказва фатално). Защото идва 9 септември 1944 - дата светла за едни, мрачна за други, трагична за Борю. Месец след нея, на 10 октомври през нощта, в къщата на Руменови (ул. “Добри Войников”) нахлуват двама въоръжени с шмайзери мъже. И отвеждат със себе си Зевзека. Единият и до днес остава неизвестен, другият е младият тогава поет Станислав Вихров. Повече никой не вижда Борис Руменов жив. Трупът му, надупчен от куршуми, е открит край Перловската река, в центъра на София.

Цветана Руменова се опитва да реабилитира (поне морално) своя съпруг, да “измие петното”, да възстанови доброто му име. За целта тя мобилизира дузина интелектуалци с надеждата, че думата им ще бъде чута “където трябва”. Сред тях са актьорът Владимир Трандафилов, Димо Казасов, Ламар, Славчо Васев... В крайна сметка през 1967 г. г-жа Руменова придобива с големи мъки свидетелство за Борювата съдимост, където в графата “осъждан” е записано - “не”. Но когато през 1983 г. подава до Столичния съвет за култура молба за поставянето на паметна плоча пред дома, в който е живял съпругът й, получава смразяващ отговор: “Уведомяваме Ви, че същият е известен най-вече като буржоазен журналист и хумористичен писател. След 9.ІХ.1944 той е осъден на смърт и разстрелян, а впоследствие реабилитиран.”

Водени от желанието си да “оневинят” Борю в очите на “народната власт”, много хора доказват какво той не е бил (най-вече, че не е бил фашист и враг на народа, че не е членувал в “буржоазна партия”). Малцина са онези, които казват какво той е бил. А Борис Руменов е бил много неща - българин, патриот, възрожденец по дух, гражданин (при това винаги безпартиен), творец... Ала най-вече е бил личност. Личност, която е правела впечатление, биела е на очи. Тъкмо това не са му простили комунистите! Личностите са излишни в безликите общества. Ако случайно покълнат, трябва да бъдат унищожени. Ето защо звучат нелепо, абсурдно “обясненията” за неговата екзекуция - че това било някаква “пияна работа”, “изненада”, “грешка”. На света няма нищо случайно, а грешките много често се оказват “верни”. Този печален извод, разбира се, едва ли би могъл да успокои духа на покойния.

Днес в академичния “Речник на българската литература” името на Борис Руменов не фигурира. В още по-академичната “История на българската литература” - също. “Нема такъв автор!” - навярно би възкликнал Зевзека. Всъщност краят на Зевзека не е тъжен, а логичен. Цял живот той се е подвизавал във Весела България. И когато тя е станала тъжна, просто си е тръгнал. Упътен към Вечността.

Коментари (1)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Nedialko Bakalski
    Nedialko Bakalski
    Рейтинг: 8 Гневно

    Моето поколение се роди, живя и вече остаря в " Невесела България ". Тук живи зевзеци не се допускат. Царува сивото, грозното, некадърното.
    Напоследък няма бодлива тел, и граничари с автомати, затова някои от нас успяха да видят как е и как е било зад завесата, а също и как е строен социализъмът в другите страни от лагера.
    Тук се хващам само за думата "некадърното", спомената по-горе.
    Тези от нас, които имаха възможност да посетят някои от нашите посестрими от бившия социалистически лагер, поголовно констатираха следното: У нас, освен сивота, грозота,
    пошлост, демагогия.... е царувала голямата некадърност на управлявалите строителството на зрелия социализъм.
    А точно тук, у нас се шири най-много носталгия по всичко онова.
    Ето това е загадка, която не мога да разгадая. Някой може ли ?





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK