Нищо не пада от небето

mtodorov@ru.acad.bg

Уважаеми г-н Лазаров,

Разрешете ми този път да не се съглася с Вас (с мнението, изразено от Лазарин Лазаров в бр. 23 на в."Дневник" от 1 февруари 2005 г. - "Да не заместваме инж. Ганев с д-р Ганев - бел.ред.). Първо, ще отбележа, че макар и да съм доцент, не съм кандидат за професор, защото оценявам, че не съм готов.


Въпреки това моите мотиви за необходимостта от решителна промяна в системата за присвояване на научни степени и звания в България вероятно ще бъдат оценени като опит да уредя собственото си положение и да се промъкна между капките. Но няма как - ще трябва да преглътна това подозрение в кариеризъм.

Ние, българите, винаги избиваме комплекси за малоценност и, изглежда, липсата на значима аристокрация в миналото, окичена с титли (графове, барони, лордове и т.н.), ни кара сега да фетишизираме званията "доцент" и "професор" до нивото на национални титли и да измерваме постиженията си не по обективни приноси, а по броя на тези професори и доценти.

Поддържането на тази формална система, превръщането на получаването на научни звания в САМОЦЕЛ, а не в естествен резултат от една плодотворна работа е един от най-големите проблеми, пред които сме изправени. Никога едно дете няма да се научи да плува, ако не бъде пуснато във водата! Никога няма да се проявят отговорността и моралът, които се предпоставят като необходимост за либерализация на процедурите, ако всичко стои захлупено под похлупака на нашата силно централизирана система.

Крокодилски са сълзите за спад на качеството, този спад и сега е налице. Нека да не се заблуждаваме, че точно стремежът за качество е водещ в работата на ВАК. Ако качеството на един университет се измерва не с броя на неговите професори, както е сега, а с реалния му принос в науката, който обективно може да се измери, тогава защо е необходимо да искаме държавата да му признава професорите. Не държавата, а научната общност признава един човек за професор. Ако самото висше училище не е поставено в такива условия, че да се стреми към високи постижения, с никакви централизирани и усложнени процедури няма да се постигне желаната цел.

Цялата ни система за висше образование и наука е в административни окови, които прехвърлят отговорността към държавата. Разбираемо е - просто нямаме изградени контролни механизми за следене на резултатите от работата ни и, както и Вие отбелязвате, липсва ни самодисциплина и отговорност. Но последните неща не идват от небето - те се възпитават и могат да се възпитават само в една нова среда, а не в средата на закони, наистина носещи белезите на една тоталитарна кадрова политика.

* Авторът е ректор на Русенския университет


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK