Лов на педофили

Едно от широко отразените в пресата събития от края на миналата седмица бе “залавянето” на двама “бойлавъри” или, както преведоха на по-общодостъпен език журналистите, “обикновени педофили”. Още от първите публикации обаче се разкриха няколко не съвсем лицеприятни страни на журналистическото поле. Предварително отказвам да нарека извършения труд “разследване” именно заради непълнотата и съмнителната му аналитичност.

Какво видяхме за три дена? Първо, че на минимална база данни може да се построи страшна и отвратителна гледка, напомняща ми по таблоидната си репрезентативност на случая с канибала от Рененсбург. От изданието на телевизионното шоу “Господари на ефира”, което отдавна върви по пътя на Кеворковата “Всяка неделя” с един псевдосоциален сензационен mocking journalism, доста добре видяхме, че по-скоро става дума за подстрекателство към, отколкото за разкриване на престъпление. Както и в случая с базуката, внесена безпрепятствено в сградата на външно министерство, би могло да става дума за експеримент, който да доказва една теза. Или по-скоро за хипербола? Тогава за политическите импликации на една уж шега стана дума по-скоро под сурдинка.

Не сме ли насилствено принудени чрез стила на статиите и телевизионните материали да приемем случая за предварително решен? При все привкуса за недостатъчност на доказателствата? Дори за попадане не на точните хора? Ще припомня случая отпреди десет дни, когато “търговец на органи” се оказа


човек, случайно попаднал в турски чатове

на връзка със самопредлагащи се за донори бедняци и съобразил, че адресите им могат да струват пари. Т.е. това не беше истински престъпник, част от престъпна структура (дори и първолаците знаят колко сериозен човешки и финансов ресурс е необходим за нелегалната търговия на органи). Човекът живееше в мизерията на някакво шуменско село и припознаването му като брънка в търговията с органи беше очевидно търсене на теле под вол. Акция, полезна както за медиите, така и за “органите” (полицейските).

От срещата със самоопределилите се като бойлавъри - понятие, с което у нас обществеността се сблъсква тъкмо чрез този казус и съответно не е подготвено да разбере за какъв тип общност, с какви размери по света, с каква идеология и ритуали става дума, дали изобщо има такава общност - журналистите не извлякоха много, а зрителите бяха засипани с повече метафорични етикети (например “Къща на удоволствията” - все едно че се говори за всеизвестно престъпно място), отколкото със свидетелства.

Подозрението, че и сега журналистиката бърза сама да произведе събитие, вместо да отрази и анализира, се засилва от смесването на очевидно разнородни и несвързани факти. Кеворкян видя връзка между софийската “група”, засега с неясни очертания, но може би състояща се все пак от двама души, създали, както разбираме, през есента на миналата година свой сайт, и блудството с двегодишно момиченце от ромски произход. Между автор на дипломна работа върху нови хомосексуални културни общности, защитена в Софийския университет и явно отдавна достъпна в интернет, и

суров битов насилник от гетото

Само месец след подписването на т.нар. кодекс на журналистическата етика, шумно аплодиран от тогавашния председател на парламента Герджиков, няколко вестника цитират точните имена на заподозрян в престъпление досега неосъждан гражданин. При това преди да е започнало официалното полицейско обследване. Ами ако се окаже, че става дума за влязъл с научна цел във връзка с престъпни елементи университетски мухльо, жаден за славата на изследовател на девиантното поведение? Остава въпросът не е ли твърде ярко самоопровергаващо престъпването на прясно подписания кодекс.

Знам, че по планьорките в българските вестници, радиа и телевизии похвалите редовно обират онези хрътки, които са се добрали първи до името на застреляния или заподозрения в убийството. Това е критерият за отлично свършена журналистическа работа. Не установяването на причините на едно явление и по-пълният му анализ, а излъчването в ефир на предварителна и в крайна сметка

потенциално невярна информация

На 21 март на различни места по света празнуват Деня на поезията. У нас утвърдената дата е по-скоро 1 октомври, макар че я отчитат комай само членовете на няколкото съсловни писателски организации. Сякаш предусещайки празника, един столичен вестник ни информира и за поезията на заклеймения “перверзник” В.П. Дори цитира заглавието на негова книга (“Малките”) и цяло стихотворение (носещо като несъмнено доказателство името “Вазелин”). В.П. наистина има публикации в литературните издания и дори в “Сега”, името му не е неизвестно на редакциите на столичните културни издания. От друга страна, нима това е основание да бъдеш определен като поет? Както е леко дебилно да определиш като журналист човек, публикувал няколко есета за филми.

Би било смешно, ако всичко това не се развиваше като поредната кампания в българските медии. И ако тази кампанийност не беше породена от съчетаване на базирания на сензацията журналистически интерес с интереса на шефовете на службите, които, от една страна, трябва да отчетат дейност пред международните си партньори, а от друга, да работят при условията на предизборна борба, в която често съвсем открито участват. И ако не ни беше скалпирало за пореден път баналното откритие, че всички, допрели се до света на криминалното - журналисти, изследователи на масовата култура, полицаи - водени от своя интерес усвояват някаква част от него, стават неразделни с него.

* Авторът е преподавател по теория на литературата в Нов български университет - София

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK