Прав ли беше Буш за Ирак

Миналата есен в Багдад срещнах една старица, която ме попита защо американците не искат да преизберат Буш. И продължи: ако Буш дойде тук, ще го изберем за доживотен президент! Това бе нетърпящ възражения възглас, зад който прозираше мъката на една майка, изгубила трима синове във войните и в занданите на Саддам. Разбира се, впоследствие Буш бе преизбран в Америка, а иракчаните избраха свои представители за пръв път след половинвековна диктатура, през която преживяха войни, етническо прочистване, масови гробове, рязане на ушите на онези, които не желаеха да воюват за Саддам, и на езиците на критиците на режима... Спечели моята старица, загубиха силите на гнета, тероризма и диктатурата.

При управлението на Саддам Хюсейн

изборите не означаваха нищо


нито за външния свят, нито за иракчаните. Урните бяха единствено повод да се демонстрират верноподанически настроения към един вожд, посветил се изцяло на собствената си мегаломания, и към една партия, поставена изцяло в услуга на вожда. В онези избори нямаше опция “не” - несъгласните излагаха на смъртоносен риск не само себе си, но и братята и братовчедите си и изобщо цялата си фамилия. Нямаше никакъв смисъл от отиването до урните за гласуване - тайните служби винаги гласуваха за отсъстващите и дори за починалите. По такъв начин и мъртвите даваха гласа си за Вожда. Така изборите бяха по-скоро повод за потвърждаване верността към режима при резултати, доближаващи се до 100% одобрение за Саддам.

Уинстън Чърчил бе казал, че Америка обикновено прави всички възможни грешки, преди да направи верния избор. “Дали в края на краищата Буш бе прав?” бе заглавието на статия в британския вестник “Индипендънт”. В нея журналистът се пита наред с цяла кохорта противници на освободителната война в Ирак “дали свалянето на Саддам Хюсейн не предостави все пак исторически шанс за силите на демокрацията в Близкия изток”. Преди това и “Гардиън” писа: “Вярно е, че войната бе част от една едностранчива, провокативна, опасна и незаконна политика, но въпреки това тя доведе до положителни резултати, които иначе не биха могли да бъдат реализирани, или поне не толкова бързо”. От друга страна, американският вестник “Крисчън сайънс монитър”, който бе против войната, констатира: “Може би Буш бе прав!”, “Нюзуик” постави на корицата си заглавието “Онова, което Буш осъзна”, а Дейвид Брукс похвали заместник-министъра на отбраната Уолфовиц за ролята му в събитията в Близкия изток, и то в “Ню Йорк таймс”, който отдавна се противопоставя на Буш.

Сбърка ли Буш, когато окачестви Саддам Хюсейн като убиец и тиранин, който в течение на няколко десетилетия подложи народа си на репресии, включващи убийства, затвор и заточение? Нима сбърка и когато казваше, че иракският народ няма да може да реализира стремежа си към свобода и благоденствие без свалянето на баасисткия режим? Буш бе прав не само в анализа на политическите течения в района, но и в разбирането си за американските национални интереси. Той също така разбра, че недалновидната политика на САЩ в Близкия изток през последните 60 години е довела до

укрепване на тиранията и диктаторските режими

което на свой ред бе в основата на възникването на непознати досега форми на тероризъм. С други думи, Буш разбра, че демократичните общества не могат да позволят възникването на религиозно-идеологическа почва за смъртоносните паразити на религиозния и идеологическия тероризъм.

Изборът на Ирак за център за осъществяването на демократичния скок в Близкия изток се дължи на стратегическата важност на тази държава, която се характеризира не само с огромните си икономически възможности, включително и с петролните си залежи, но и с човешкия си научно-технически потенциал и с демократичните си традиции и свободолюбив дух. Иракчаните са известни с това, че усвояват с желание съвременното знание в сферата на политиката, икономиката и културата въпреки насилието и терора при управлението на Саддам.

Наблюдателите смятат, че онова, което се случи в Ирак на 30 януари тази година, е нещо повече от символично потвърждение на решимостта на иракчаните да вземат в свои ръце съдбата си и сами да определят своето бъдеще. Тези избори бяха и повод за изява на една богата палитра от политически формации, която обърка онези, които залагаха на гражданска война в страната, която ще противопостави различните етно-религиозни групи. Изборите доказаха, че политиката, а не религията или етническата принадлежност е основният ключ към разбирането на възникналия след свалянето на Саддам Хюсейн режим.

Първият извод при оценката на изборите е голямата стратегическа важност на привързаността на иракчаните към демократичния плурализъм. Въпреки заплахите на Заркауи и на отрядите на бившия режим, че ще се разправят с всеки, който участва в изборите, над 8 млн. иракчани отидоха до урните, за да дадат своя глас за над 110-те партии и движения, покриващи целия политически спектър - светски и религиозни, леви и десни. Стана ясно, че са налице четири политически блока.

Първият и може би най-големият е съставен от партии, групировки и дейци, поставящи иракската идентичност в центъра на своята идеология и считащи Ирак за средоточие на различните течения. Привържениците на този блок смятат патриотизма за основата, върху която ще се градят политическите институции, икономическия напредък и културното развитие. Сред тях има шиити, сунити и кюрди, а възгледите им варират от либерализма до десни или леви схващания. Онова, което ги обединява обаче, е национална стратегия, чужда на националистическата омраза и на политическото противопоставяне.

Вторият е ислямският блок. Това не означава, че всички негови привърженици и групи се стремят към създаването на ислямска държава по ирански образец. Всъщност няма реална подкрепа за подобен модел. Дори двете големи религиозни партии, получили мнозинство на изборите с единната бюлетина на Обединената коалиция, декларираха, че

отхвърлят иранския опит

поради неговата непригодност за Ирак. Тази формация заяви привързаността си към идеята за федерален и демократичен Ирак, в който ислямът ще е един от, а не единственият източник на конституцията. Според привържениците на коалицията ислямът ще е общият критерий, обединяващ иракчаните независимо от техните етнически и расови принадлежности. Те са убедени, че ислямската религия е в състояние да се обновява в отговор на предизвикателствата на новия свят, без при това да бъде въвлечена в цивилизационен сблъсък.

Третият блок обединява привърженици на различни западни политически тенденции. Към него се причисляват както новите либерали, така и закостенелите сталинисти. Независимо от големите различия между тях както в сферата на външната политика, така и на икономиката, онова, което ги обединява, е стремежът към създаване на светски институции с оглед ограничаване ролята на религиозните учреждения в политическия живот на страната, както и усилията за заменянето на племенно-етническата идентичност с идейна принадлежност, основаваща се на патриотизма и класовото съзнание.

И накрая, четвъртият блок, който е и най-малък по своето влияние, е панарабското движение, което се ползва с подкрепата на арабите сунити. Според неговите привърженици арабизмът съставя гръбнака на иракската идентичност. Сред панарабистите са и екстремистите, които са привърженици на джихадисткия арабизъм и ислямисткия радикализъм.

Най-позитивният резултат от подобна дифузия е преобладаването на умерени политици в рамките на всеки от четирите блока. Обстоятелството, което засилва влиянието на умерената идеология върху иракската политика, е решимостта на иракския народ да не допусне налагането на нов вид деспотизъм под един или друг лозунг. А това означава, че въпреки че и в бъдеще ще се запазват политическите разногласия, те няма да се превърнат в основната ос, около която ще се развива иракската политика след Саддам. Друг извод е, че в бъдеще политическата борба ще визира преди всичко политически, а не идеологически проблеми. Очаква се шиитите, сунитите, кюрдите и другите религиозни и етнически малцинства да се конфронтират около въпросите на външната политика, икономиката и ролята на държавата в социалната сфера, правата на жените.

Не бива да забравяме, че едни избори не са достатъчни за утвърждаване на демокрацията. Ирак трябва да проведе още най-малко четири други, а е възможно да са необходими десет честни и свободни избори, за да можем да кажем, че е избегнал опасността от нова тирания. Ясно е едно - Ирак след изборите вече не е онази държава, която познаваше досега светът от създаването й през 20-те години на миналия век. Ирак няма да копира преобладаващия в арабския свят модел на еднопартийно управление, в рамките на което тайните служби и свързаните с партийната върхушка мафии са си поставили като единствена цел запазването на контрола си върху властта с цената на репресии и изкореняване и на най-малките признаци за опозиционност.

Трябва да отбележим, че след като нанесоха удар на тероризма вътре в страната с масовото участие на иракчаните, изборите надхвърлиха рамките на Ирак и оказаха влияние и върху

“арабската зона на мрака”

отличаваща се с политически консерватизъм и с капитулирането на обществата пред управляващите семейства и с фактическата замяна на републиканския строй с наследствени режими (при това само няколко десетилетия след като националните им елити бяха отхвърлили наследствените монархии). Виждаме това в събитията в Ливан, където властите отстъпиха пред натиска на демонстрантите, който беше наречен “Революцията на кедъра” по аналогия с оранжевата революция в Украйна. Сходно значение имат демонстрациите в Египет под лозунга “Стига толкова!”, принудили президента Мубарак да свика парламента и да промени конституцията (разрешавайки повече от един кандидат за изборите за държавен глава). Както е известно, досега управляващата партия излъчваше кандидат-президента, утвърждаван на референдум с “да” или “не”, което на практика гарантираше стопроцентни “победи”. Обнадеждават и саудитските избори. Навсякъде в арабския свят наблюдаваме възхода на демокрацията. Така че Буш бе прав за Ирак. За учудване на мнозина демокрацията в тази страна вече направи своя старт.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK