Александър Божков пита ... Валери Найденов

     Роден е през 1947 година в София. Родителите му са известни журналисти. През 1963 г. баща му заминава кореспондент на БТА в Ню Йорк, където Валери завършва гимназия и дори малко следва. Завръща се в България и отбива военната си служба като парашутист разузнавач в Мусачево. После завършва английска филология в Софийския университет. Докато следва, припечелва пари с писане във вестниците, преводи  и хамалска работа на гара Илиянци. След завършването постъпва за малко в телевизията, после за по-дълго  във вестник “Антени”. Вестникът е издание на МВР, но през седемдесетте години това е единственото място, в което се публикуват остро критични материали, поради което тогава  е изключително популярен. Докато в един момент му затварят устата с решение на секретариата на  ЦК на БКП.

Работи три години в “Отечествен фронт”, след което отива кореспондент на БТА в Москва, където в това време започват промените. Шестте години в СССР според него са най-интересните в живота му, а го правят и известен в България, защото тогава всички у нас искат да четат за перестройката. След завръщането си продължава в БТА, но когато  Стефан Продев е избран за главен редактор на “Работническо дело”, го поканва за заместник главен редактор. Работи там осем месеца и  се гордее, че е участвал активно в превръщането на старото казионно “Дело” в модерната тогава  “Дума”.

Междувременно участва в създаването на в. “168 часа”, където главен редактор е Петьо Блъсков. Премества се да работи там и през март-април 1991 създава новия всекидневник “24 часа”.


---------------

В: Кажете ми повече за идеята и концепцията на "24 часа". До каква степен беше планиран да изглежда така и до каква степен сам се създаде такъв?

- Трябва да започна по-отдалеч, защото “24 часа” не беше някаква ловка концепция, а другата гледна точка за вестник.  Принципно нов ракурс или по-скоро добре забравен стар. И, разбира се, не възникна изведнъж. До 1990 година българските вестници не разделяха фактите от мненията, смесваха новината с коментара, първите им страници разказваха за повелите на партията, а истинските новини бяха свити мизерно някъде вътре и отзад. Хората четяха вестника отзад напред. Целта беше да ги накараме да четат отпред назад. Да започват от първа страница. Днес изглежда просто, но тогава малко хора можеха да си го представят. 

През 1989 г. написах една адски дълга и дълбоко концептуална статия, която сравняваше в. “Работническо дело” с в. “Хералд трибюн”. В нея развих тезата, че западните вестници се пишат в права перспектива, а българските - в обратна перспектива, която е типична за средновековния мироглед. Нали знаете средновековните икони, където на по-преден план всичко е дребно, а на заден план всичко е едро. Това е обратната перспектива. Колкото по-близо е нещо до човека, толкова то е по-маловажно, защото плътта е тленна и грешна. Та тогава развих тезата, че българският печат трябва да обърне перспективата, ако иска да се модернизира.

Стефан Продев пусна тази статия във в. “Култура” веднага след 10 ноември, преди това просто не можеше да излезе. Тя направи огромно впечатление, някои специалисти по журналистика я цитират и до днес.  По-късно, когато Продев бе избран за главен на “Дело”, ме викна и ми предложи да стана заместник: “Ела да покажеш на практика това, което си писал в оная статия."

Отидох и го показах. “Дело” бе задръстен партиен орган, но само за няколко дена се прероди в новинарския “Дума”. Един публицист писа, че това е все едно за една нощ допотопният “Кремиковци” да се превърне в свръхмодерен завод на Ай Би Ем. Тогава нашият основен съперник беше ”Демокрация”, естествено имаше предимството на първия антикомунистически вестник, имаше мощен опозиционен патос, но се списваше по стария шаблон на обратната перспектива. И  миришеше на партиен орган. Син, но орган. “Дума” направо му разказа играта.

В: Един партиен орган не може ли да бъде модерен?

- За съжаление не може да бъде напълно модерен и напълно професионален. Опитваш се да сглобиш чисто новинарска първа страница, но изведнъж му лепнат отгоре един лозунг с червени букви, пльосват коментар в стил “Дерзайте, другари!” и обективизмът отива на кино. Пускаш едното мнение, но не пускаш другото. Това бе основната причина да напусна “Дума”,  исках да покажа как се прави професионален и обективен вестник.

Преди да тръгне “24 часа”, хартията поскъпна. Вестниците струваха 10 стотинки, а станаха по 1 лев. Хората се стъписаха. Тогава с колегите от пресгрупата решихме да направим съвсем малко вестниче, само 4 страници в размер А3, но да го продаваме по 50 стотинки. Даже май 48. Целта бе на два пъти по-малка територия да вкараме два пъти повече новини от конкурентните вестници. Това наложи доста различна стилистика. Нямаше снимки, само едни малки портретчета на половин колонка. Информациите се изстискваха от всичко излишно, падаше яко редактиране.  За да се пести място, заглавието беше същевременно и първи ред на текста. Но тъй като често новината не е в подлога на изречението, а в допълнението, налагаше се понякога да се обърне словоредът. На някои млади репортери това им хареса и започнаха досадно да прекаляват с инверсията. Половината ни репортери бяха едва двайсетгодишни.

Най-младите бяха стажанти в спрелия всекидневник “Диалог”, студенти без заплата. Имаше и по-опитни. Например Венелина Гочева скоро се беше върнала от кореспондентския пост в  Търново. Някои дойдоха от “Дума”, други от “Демокрация”. Щом попаднеха в “24 часа”, веднага забравяха дали са сини или червени. Като изключим “Труд”, ръководствата на всички днешни всекидневници минаха през тогавашния “24 часа”. За добро или за лошо всички са малко мои възпитаници.

Започнахме с 80 000 тираж, който се продаде веднага. След месец РЕП се опита да ни отреже, отказа да взема повече от 27 хиляди, но ние заложихме на възникващите частници и само за пет-шест месеца минахме 300 хиляди.

В: И все пак как възникна концепцията?

Аз нахвърлях структурата и рубриките, а Емил Петков от пресгрупата направи един много елегантен за времето си дизайн. После всичко беше всекидневие, организиране и редактиране.  Вестникът бързо еволюира, стана 8, 16, 32, 64 страници, появиха се нови рубрики, много снимки, по-големи коментарни и развлекателни раздели.

В: Няма никакво съмнение, че този вестник наложи и нов журналистически език. Днес, като четете вестниците, виждате ли се като добрия баща на този език или като баща на чудовище?

- Нито едното, нито другото. Аз само смених перспективата. Може да се каже, че убих едно чудовище, като изхвърлих ужасните бюрократични фрази от печата. Това сега си е нормалният разговорен български език, езикът на града. Аз, разбира се, не съм го измислил, просто го пуснах да се поразходи върху хартията.

Ако този език не беше по-истински, нямаше да се наложи. Гърците също много държаха на катаревуса, измисления официален език, но накрая го изхвърлиха от вестниците. Знаете ли, че поетите и белетристите настояваха да се пише на димотики, а философите и бюрократите искаха катаревус?

Понякога преподавам вестникарство на студенти. Нося им няколко стари броя на “Дело” и “Фронт”, показвам ги на студентите и наблюдавам реакцията. Все едно, че гледат филм на ужасите! Направете си този експеримент, намерете един стар вестник и го прочетете. И повече никога няма да ме питате за чудовището. 

През 1990 - 1993 г. културтрегерите не можаха да приемат новия вестникарски език. Защо? Защото самите те пишат сложно и абстрактно. Уважавам това, но езикът на вестника е друг. Искаш ли да философстваш, има си теоретични списания.

Ако някой ви каже, че вестникът трябва първо да възпитава, веднага го ударете по дървената глава. Първо, вестникът трябва да се продава. Второ, да се продава още повече. Вестникът е стока, а никой няма да си купи стока, която да му чете конско евангелие.

Всъщност нас ни ругаеха точно защото “24 часа” се продаваше добре. Дървените глави се опитаха да правят вестници, но никой не ги купуваше. Тогава решиха, че като охулят “24 часа”, ще си вдигнат тиражите.

Днес, когато всички вестници приличат на тогавашния “24 часа”, вече е ясно кой е бил прав. Обаче дървената глава затова е дървена глава - тя никога не се извинява и никога не осъзнава невежеството си.

В: Тогава представяли ли сте си, че този език ще се развие до уродлива форма в днешната жълта преса?

- Дайте да изясним нещата - във всекидневниците пишат най-добрите пера в България. Да пишеш просто и ясно е много високо изкуство. Не чета “Шок”, но доколкото знам, проблемът не е в езика, а в това, че пишат измишльотини за известни хора.

Наскоро ме интервюира един от истинската жълта преса. Та и той ме попита за някакви “уродливости” в  “Труд” и “24 часа”. Казах му, че уродлив е вестник като “Шок”. А “Труд” и “24 часа” са си много нормални вестници. Списват се от големи професионалисти. Аз лично имам доста забележки и към двата, но първо виждам качествата им. Когато има нещо качествено в тази държава, то трябва да се уважава.

Ако покажем един днешен “24 часа” на човека от 1989 г., той ще бъде изумен, че изобщо може да съществува такъв продукт, който да предлага такова пиршество за окото и на ума. Ще го гледа като папуас, заварен от мисионерите на филма “Звездни войни”. Ние вече сме свикнали с този вестник, както свикнахме и с мобифона. Новото ни омръзва за секунди, винаги търсим нови и нови дразнители. Но трябва да ни е ясно, че днешният вестникарски продукт е изумително сложен, той изисква огромна организация и съгласуваните усилията на десетки, стотици  талантливи хора. В сравнение с него старите вестници са бледи хартиени прозявки.

В: Често си задавам един въпрос: възможно ли е, нормално ли е в един и същ вестник да има сериозно интервю с политически лидер и... снимка на гола жена?

- А защо смятате, че “сериозното интервю с политически лидер” е на по-високо интелектуално равнище от едни хубави цици? Това на шега. Вярно е, че българските всекидневници изглеждат доста еклектични - малко от “Файненшъл таймс”, малко от “Сън”, малко от “Плейбой”. Причината е в пазара. Нашият пазар е толкова малък, че вестникът трябва да привлича всякакви читатели - и мислители, и мастурбанти. В този пазар няма “своя ниша”. Набуташ ли се в ниша, фалираш. Трябва да се опитваш да заемеш цялото пространство, да се харесаш на всички.

В английския “Сън” винаги има една разопакована девойка на трета страница, но има и сериозни интервюта с политици. Тиражът му е 6 милиона. “Файненшъл таймс” върти под 300 хиляди. Едно към двайсет. Пренесете същото съотношение в България и ще видите защо у нас опитите за “качествени” вестници не успяват. Качествен вестник се прави с качествени автори, които искат качествени заплати. А как ще им дадеш качествена заплата с 2 хиляди тираж?

В: Направихте опит да станете телевизионен водещ ...

- Не беше световен успех.

В:  Независимо дали е било сполучливо или не, донесе ли ви нещо ново тази работа, навежда ли ви на идеи и мисли как трябва да изглежда едно сутрешно телевизионно предаване?

- Не искам да давам рецепти, а и по принцип сутрешните блокове на ефирните телевизии ми харесват. Лично аз може би трябваше да опитам с по-лесен жанр, един час на седмица. Тогава щях да го подготвям внимателно и със сигурност щеше да е много по-интересно. Човекът, който може да води по три часа всеки ден и да интервюира по 5-6 души на един дъх, е друг типаж, той не е като мен.

Веднъж дойдоха двама  хирурзи. В сценария пишеше, че ще говорим за трансплантациите на черния дроб. Тогава имаше някаква дискусия в печата на тази тема. Добре, че по време на рекламата ги попитах какво точно имат да кажат. Оказа се, че темата е за панкреаса, имало някакъв конгрес или симпозиум. “Можем да говорим и за черния дроб, няма проблеми, казаха хората услужливо. Но все пак искаме да кажем нещо и за панкреаса!”

Иначе, разбира се, научих много неща и за телевизията, и за себе си. Сутрешният блок е тежката артилерия на телевизията и човек трябва да му се посвети изцяло, да няма друг живот. 

В: Нещо лично за себе си?

- Ами още не съм разведен. Живея си отделно, сепариран съм, както казват американците, но не съм разведен. Това не е типично за журналистите. Веднъж във “Фронт” правихме някакви сметки и се оказа, че там  се падаха средно по два и половина развода на човек.

В: А сега продължава ли да е така в тази професия?

- Разбира се. Сега направо спряха да се женят. Затова пък пият много по-малко. Няма ги вече ония слънчеви алкохолици, която огряваха българския печат по времето на застоя.

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK