Политика и кич

“От времето на Френската революция половината от Европа се нарича лява, а другата половина - дясна. Но да се дефинира едната или другата според политическите принципи, които проповядва, е почти невъзможно. И това не е чудно: политическите движения почиват не толкова върху рационални позиции, колкото върху фантазии, образи, думи и архетипи, които се обединяват, за да образуват един или друг политически кич.”

Милан Кундера, “Непосилната лекота на битието”

По време на студената война в Западната половина на Европа (и на света) беше прието консерваторите да се наричат десни, а социалдемократите - леви. Но какво значи консерватор? Повечето сериозни речници ще ни кажат, че консерваторът е човек, който се придържа към традиционни възгледи и ценности и обикновено се противопоставя на промените (освен ако говорим за консервативни промени, връщане към потъпкани ценности). В този смисъл един български консерватор би трябвало да е източноправославен християнин, симпатизиращ на монархията. Но един ирански или саудитски консерватор ще бъде мюсюлманин (сунит или шиит), индийският - индуист, английският - англиканец. Американският консерватор е най-често протестант; може да е католик, евреин или мюсюлманин, но при всяко положение не е монархист... Никой консерватор днес не е привърженик на робството, но ситуацията в началото на XIX век е била друга...


По време на студената война източната половина на Европа в известен смисъл беше огледален образ на западната - всичко, което беше смятано за добро оттатък - свободен пазар, парламентарна демокрация, религиозни ценности - беше смятано за зло отсам. Двете световни сили взаимно се наричаха “Империя на злото”.

Но ако консерватизъм е придържане към традицията и противопоставяне на промените, след повече от седемдесет години комунизъм в Русия (и по индукция в сателитите също) тези, които се придържаха към традицията, защитаваха статуквото и се страхуваха от промените, бяха комунистите. Т.е. левите бяха консерваторите, а десните (дисидентите) бяха революционерите, “рушителите на традиционните ценности”.

В този смисъл в посткомунистическия период, когато едно огледално изображение се строши, ляво-десните коалиции не би трябвало да са толкова парадоксални. В Полша например правителството на Квашневски беше един от най-верните съюзници на Джордж Буш за войната в Ирак.

Когато заминах за Америка през 1994 г., аз се смятах за десен и бях склонен да се определям като либералдемократ (в европейския смисъл, като човек, който е привърженик на либералните свободи - на словото, религията и т.н., и на свободния пазар без силна държавна намеса). В началото бях шокиран от факта, че в Америка консерваторите не правят особена разлика между либерал-демократите и социалистите. Но с годините свикнах на тази шизофренична раздвоеност - в България съм десен либерал, а в Америка - ляв либерал. (Моят личен случай е още по-комплициран, защото вярвам в Бог - значи трябва да съм консерватор, но също така вярвам, че държавата има задължението да се грижи за бедните и нуждаещите се - значи трябва да съм социалдемократ...)

Искам да се върна към метафората на Кундера. ( Защото той използва думата кич в метафоричен смисъл.) Кундера описва "левичарския политически кич” като идеята за Големия парад - прекрасния парад по пътя на справедливостта, равенството и щастието, където всички хора независимо от пол, раса или класа се хващат за ръце и усмихнати крачат към бъдещето.

В американския политически спектър либералдемократите са левите и тяхната идея (или метафорично-кичозна картина) за пътя към щастието е подобна на кундеровия Голям парад.

Десният политически кич също ни сочи пътя към справедливостта, свободата и щастието. Но ако живеем на Запад и имаме склонност да поемем този, десния, път към щастието, няма да си представяме множество от равни хора, хванали се за ръка и пеещи "Марсилезата" или "Интернационала", а по-скоро нещо като свободния и горд каубой от рекламите на "Марлборо". Три неща са най-важни за този свободен каубой: жена му и децата му ( които не фигурират в картината, защото го чакат да се върне вкъщи, за да вечерят заедно), Библията ( която той вероятно носи в седлото си или под ризата си) и пушката му ( защото той е борец за свобода).

Очевидно в края на студената война левичарският политически кич беше започнал да девалвира, затова големите лявоцентриски политици на Запад през 90-те години - Бил Клинтън и Тони Блеър - се опитаха да го реформират. С това те спечелиха неутралното мнозинство, но станаха омразни както на десните си опоненти, така и на лявата си база. Бил Клинтън беше брилянтен оратор (и изобщо брилянтен политик) и любимец на афро-американците, мнозинството от които са сред най-бедните хора в Америка. Той обаче не осъществи тяхната надежда (и своето обещание) за всеобщо медицинско осигуряване и справяне с бедността. Неговата икономическа (фискална) консервативност може би допринесе повече за американския икономически бум от 90-те години, отколкото неговата лява реторика. Разбира се, консерваторите виждаха в Клинтън един “неморален либерал” и твърдяха , че икономическият бум на 90-те се дължи не на неговите управленски умения, а на “нормалните икономически фази”.

Хората, които си представяха пътя към щастието като галопа на свободния каубой от рекламите на "Малборо", гласуваха за Джордж Уокър Буш през 2000 и още повече през 2004. Според неговата предизборна реторика главният му враг беше силната централна власт (big government): да върнем властта в ръцете на хората, на свободните индивиди, нека те сами да решават как да харчат парите си, как да отглеждат и образоват децата си. Да балансираме бюджета (това всъщност беше направено по Клинтъново време, но то беше част от дясната реторика), да върнем парите на данъкоплатците, да им дадем повече индивидуална свобода. На международната сцена: не трябва да играем ролята на световен полицай, не трябва да се ангажираме със създаване на нови държави (nation building) по света, не трябва да разрешаваме на международни организации ( като ООН) да ни казват какво да правим...

Реалността обаче е малко по-различна от предизборните програми. Америка участва в създаването на нови държави (демокрации) в Ирак и Афганистан, но засега не много успешно и с цената на хиляди убити. От балансиран бюджет по времето на Клинтън сега Америка премина към огромен бюджетен дефицит и много по-голямо държавно харчене заради войната. Намаляването на данъците подпомогна богатите индустриалци и банкери, но намали държавните субсидии за бедните и низшата средна класа. По-малко хора днес имат медицинска осигуровка или могат да си позволят добро образование за децата си, отколкото през 90-те години. Много правозащитни групи, и леви и десни, смятат, че “Патриотичният закон” ( Patriotic Act), гласуван от Конгреса след атаката на Световния търговски център, отнема свободи, гарантирани от американската конституция... Всичко това би трябвало да е в противоречие с десния път към щастието, с образа на свободния каубой, който иска да бъде оставен на мира от държавата... Но Буш все още има своите фанатични привърженици, както и Клинтън.

Ако може да се направи някакъв извод от всичко това, той е много прост - в политиката трябва да бъдем по-рационални. Политиците трябва да се съдят според делата им, а не според тяхната реторика и фантазиите, които техните предизборни кампании провокират. “Според плодовете им ще ги съдите.” ( Матей, 7,16)

Ние, които видяхме краха на комунизма, знаем какво се криеше зад гигантските плакати с усмихнати хора от всички раси, хванати ръка за ръка и крачещи към светлото комунистическо бъдеще. Важното е да имаме демокрация, да можем да разчитаме на свободни избори и свободен пазар (това имаме) и неподкупна съдебна система (в това отношение имаме какво да научим от Америка).

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK