Социализъм или популизъм

Вторият тур на частичните и предсрочни кметски избори в столицата поставя десните избиратели пред трудна дилема. Да подкрепят ли Бойко Борисов, за да възпрат поредния поход на социалистите към властта. Или да преглътнат лявата Дончева, за да ограничат влиянието на генерала на народа. Всички срещу БСП или всички срещу антипартийната стихия. За елита или за народа. Рамо за социализма или победен ход за популизма.

Добра новина за президента Първанов ще е, ако на втория тур в събота тъмно- и светлосините преодолеят

политическите граници


изградени във времената на прехода, и дадат своя глас за Татяна Дончева. Това би било знак, че местните избори са вече проиграна генерална репетиция за втория тур на президентските избори през 2006, които вероятно отново ще срещнат на балотаж президентското статукво с антипартийните и антиелитни настроения. Ако десните софиянци прегърнат Дончева, това ще е знак за възможност и за десните българи да преглътнат Първанов. Впрочем нещо подобно вече се е случвало в културната столица на голямата европейска политическа сцена, когато социалистите, изправени пред дилемата “голизъм или популизъм”, с погнуса и щипки на носа гласуваха за Ширак, за да не допуснат Льопен до Елисейския дворец.

Тази аналогия би била повърхностна, ако да не бяха налице някои знаци по пътя на нашия преход, които свидетелстват за разрастването на антиинституционалната стихия. Политическото въображение на нашите сънародници се втвърдява около няколко прости твърдения, които поставят под един знаменател всички политици, бизнесмени, журналисти, авторитети от синия екран, майстори на перото и на практика всяка публична фигура. За повечето от българите или си известен, или си свестен, или си добър, или си добре (Живко Георгиев), престъпление е да бъдеш банкер, а не да убиеш банкер (Иван Кръстев).

Всъщност

антисистемните настроения

не са нещо ново, но днес звучат с нова сила. В началото те се разделиха между Жан и Жорж, после част от тях се вляха в подкрепата за Костов 1997, след което ясно се изразиха чрез гласа за Сакскобургготски през 2001. Наскоро, след като пробиха с “Атака” уютните граници на парламента в средата на 2005, те се отправиха към кметството в столицата и по всичко изглежда след седмица с лекота ще настанят свой представител в него. А после логично ще отправят взор към голямото кресло в президентската канцелария. Дали ще бъдат предвождани от Сидеров, Борисов, някой нашенски Спартак или някакъв съвременен Ивайло, не е от съществено значение. Важното е, че ако нещо не се промени, именно те ще определят дневния ред на България.

За да кажем какво трябва да се промени, за да се върне политическото представителство на популизма в приемливи размери, трябва първо да посочим условията, които го правят възможен. Ако оставим настрана позоваванията на мистичната българска душа или народен манталитет, два фактора отвориха широко вратите за успехите на антисистемните настроения.

На първо място, и по-лесно за преодоляване е

фрагментирането на дясното

политическо пространство. При липсата на стабилен консервативен субект и десен проект силните настроения в посока на търсене на национално достойнство и традиционни ценности бяха оставени без пастир и надзор. Костов ги посочи като свой приоритет, но не излъчи приемливи нови лица, убедителни за свободно блуждаещия десен популизъм. Кандидатурата на Гаврийски бе капак на тази кадрова политика, която прави промоция на сериозни и качествени хора, които обаче имат бариери за общуване на езика на всекидневното с всекидневното съзнание.

На свой ред СДС положи повече грижи да се репчи на Костов, отколкото да подбере кандидат не само разпознаваем от сините, но и близък до една по-аполитична периферия. В резултат на сблъсъка вдясно Костов оцеля, но не порасна, СДС-София изпадна в кома, но не преля гласоподаватели към кандидата на ДСБ, а подсили и без това силната генерална промяна.

Все пак сблъсъкът вдясно предизвика и един позитивен ефект. От конкуриращи се партии те се превърнаха в ясно разграничени, но взаимно допълващи се субекти. Костов - силен в столицата, но без съществено влияние в провинцията. Стоянов - безсилен в София, но със запазени позиции в малките градове и селата. А това предполага край на съперничеството и начало на сътрудничеството, за което впрочем Костов вече призова още в понеделник сутринта.

Консолидацията на дясното пространство сама по себе си обаче не е достатъчна за ограничаване на победното шествие на популизма по нашите земи. Вътрешен и важен въпрос за десницата е прекратяването на спора за

наследството на старото СДС

но той не може да мобилизира граждани, за които този политически въпрос е точно толкова маловажен, както всеки друг политически въпрос. Новото сътрудничество вдясно трябва да започне да преследва по-голяма цел, истинското основание за развихрянето на нашенския популизъм.

По този въпрос вероятно тепърва ще се формулират определения, виждания и хипотези. За мен е очевидно, че редом с незавършените процеси на разпределението на влиянието вдясно за успеха на популистките кандидати и идеологии най-вече способства незавършеността на българския преход. Това виждане има нужда от известно пояснение, доколкото от известно време насам Андрей Райчев и Кънчо Стойчев се опитват да наложат точно противоположно разбиране.

Затова накратко:

·Ако сме съгласни, че дефектът на България преди 1989 г. е еднопартийният контрол и произвол, пораждащ слаба икономика, изтощаващ околната среда и демотивиращ човешкия потенциал

·То ще трябва да приемем, че промяната не може да се счита за завършена, като се замени еднопартийния произвол с многопартиен.

·Ключов проблем за адресиране остава именно произволът, разбиран като ред, който идва от волята (про-из-вол).

·Стандартен отговор на произвола - било в еднопартийна или плуралистично-партийна система, е върховенството на закона.

·Дори да са ни честни политиците, а повечето от тях не са, поради което основателно ги сменяме - ако не сме убедени в честността на съдиите, прокурорите и полицаите и ако не можем да ги сменяме, няма как да вярваме, че новият ред е по-приемлив от стария.

Или не можем да обявим прехода за завършен, докато не изградим правова държава и не убедим по-голямата част от гражданите, че сме изградили правова държава. Което пък от своя страна е достойна кауза за новото сътрудничество вдясно. И което само по себе си е отговор на въпроса от заглавието “социализъм или популизъм”, доколкото премахва основанията за самото питане.

А иначе българите са майстори в играта "да изберем по-малката злина". Но, както казват англичаните, изборът между две злини не е никакъв избор.

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK