Политика и морал

В своята книга “На предела” Цветан Тодоров казва, че неимоверното нарастване на злото през XX век (световни войни, концентрационни лагери, геноцид и тероризъм) се дължи не толкова на новите технологии като бомби и танкове (надзирателите в съветските концлагери, или извършителите на геноцида в Руанда не ползваха никакви особени технически средства), а по-скоро на прехвърлянето на технологическия манталитет в сферата на междучовешките отношения. В технологическото мислене важното е ефективността и продуктивността. В една математическа формула, която инженерите ползват, за да създадат мост или машина, няма никакъв морал. Технологията е етически неутрална - тя може да се използва за убиване или лекуване на хора. Но технологическото мислене, тясно специализирано, прагматично и механично, води до пагубни резултати, ако се прехвърли в сферата на междучовешките отношения. Най-“ефективният” начин да се справим с опонентите си е да ги убием или, ако те нямат страх за живота си (като ислямските екстремисти), да заплашим това, към което са най-привързани, например родителите и децата им.

Много хора днес или се дразнят от думата морал (вероятно отъждествявайки морал с морализъм), или оплакват моралната разруха в съвременното общество. Цветан Тодоров смята, че “моралният живот е определящо измерение на интерсубективния свят” (света на човешките взаимоотношения) и следователно хората не могат да станат повече или по-малко морални от всякога, освен ако човешкият род не мутира и не се превърне в нещо друго.

Но какво значи морал? Това е основата на социалния договор, основата върху която човекът (независимо дали го определяме като социално животно или като божие подобие) може да живее съвместно с други хора. Без морал няма общество. Уви, днес повечето хора смятат че моралът, дори ако е нужен, за да съществува обществото, е наложен на индивида от държавните институции, семейството или племенните, или религиозните традиции. Наистина, много норми, определяни от хората като “морални”, особено в сферата на сексуалния живот, са ограничено валидни - в някои общества е морално всички да ходят голи, в други е неморално жена да показва лицето си или глезена си, или да кара кола, в Древна Гърция хомосексуализмът, инкриминиран по-късно от християните, не е бил нещо неморално, а в библейско време, по времето на Мойсей или Исаак, многоженството е било общоприета норма. Очевидно това са норми, наложени на индивида от съответното общество.


И все пак има и такива морални норми, които са валидни за всички общества - в никое общество не се смята за морално да убиваш “ближния си”, да крадеш от него или да го мамиш за своя лична изгода (разбира се, повечето общества са изключвали от думата “ближен”, или изобщо от думата човек робите, друговерците, хората от друга раса, чужденците). Традиционно моралните норми са се смятали за общовалидни, дадени от Бога (или боговете) на всички хора. Разбира се, това е означавало, че друговерците по определение са зли хора, или не са изцяло хора и следователно могат да бъдат убивани или поробвани. Християнският или ислямският свят имат свой универсален морал, той е единен и центриран, но е противопоставен на морала на “нехристиянския” или “неислямския” свят.

В съвременния свят няма единна идея за морал. Двамата големи секуларни (и антирелигиозни) философи на XIX в., които най-дълбоко и всеобхватно повлияват мисленето на философите и политиците и дори на обикновените нечетящи хора през XX век, безспорно са Маркс и Ницше. Те и двамата развиват (макар и по различен начин) идеята, че моралните норми са относителни и социално обусловени, а не абсолютни. За Маркс пролетарският морал е не само различен, но и противоположен на буржоазния морал - да убиеш класовия враг или да откраднеш от него не е неморално. Ницше също говори за морала като за нещо относително и дори изобщо вредно. За него моралът на избраните е различен от морала на тълпата. В “Генеалогия на морала” (1887) Ницше развива теорията за двете етически опозиции “добро-лошо” и “добро-зло”, като взаимно изключващи се и воюващи помежду си. Опозицията “добро-лошо” е характерна за античния свят и античния героичен морал. И Хектор, и Ахил са герои, т.е. добри, макар че са врагове. Но един страхлив и некадърен воин е лош (макар и не зъл). Това всъщност е по-близо до технологическия манталитет на XX век.

Понятието за “зло” като тотална опозиция на доброто идва с християнството. Тази идея на Ницше за пръв път се появява още в “Човешко, твърде човешко” през 1878. Там той казва: “Концепцията за добро и зло има дуалистична предистория; ПЪРВО, в душата на управляващите племена и касти. Който има силата да се отплаща с добро за доброто, със зло за злото и действително го прави, бидейки и благодарен, и отмъстителен, се нарича добър: който е безсилен и неспособен да се отплаща, се смята за лош. ВТОРО, в душата на подтиснатите, безвластните. Тук всички ДРУГИ човешки същества се смятат враждебни, безцеремонни, експлоатиращи, жестоки, подли, независимо дали са благородници или нисшестоящи. “Зъл” е характеризиращата дума за човека... Докато индивидите имат такова мислене, обществото трудно може да съществува... Нашият днешен морал е израсъл върху почвата на УПРАВЛЯВАЩИТЕ племена и касти.”

Но дори ако Ницше е прав, дори ако героите или “избраните”, или управляващите имат различен морал от тълпата, те са герои, или “избрани”, или управляващи само доколкото и докогато тълпата ги признава за такива. Тоест те са герои не защото работят за себе си или за своите абстрактни героични идеали, а защото работят за обществото като цяло. Освен това не е задължително героите да бъдат от висшата класа. Има духовни аристократи и герои и сред най-унизените и подтиснатите.

Колкото до революцията на низшите класи, дори ако приемем старозаветната формула “зъб за зъб, око за око” и кажем, че “презрените парии” имат право да въстанат срещу своите поробители, с какво право могат те да убиват или тероризират децата и внуците им или “роднините им до девето коляно”, както беше при комунизма?

Ако приемем селективния морал или идеята за историческата, географска или класова относителност на моралните норми, за липсата на абсолютен морал, неизбежно ще стигнем до заключението, че морал изобщо няма. Всичко е въпрос на лични, класови или племенни интереси. И тогава светът се превръща в мрачна джунгла, където всеки е във война с всекиго, вечна и жестока война за оцеляване.

Жан-Жак Русо смяташе, че цивилизованото състояние за разлика от природното се състои в това, че хората са приели някакъв писан или неписан социален договор, че някакви морални норми започват да доминират над първичните инстинкти и апетити на индивида в диво състояние.

Политиката е нещо прагматично и не особено морално. Политиците защитават тясно национални интереси (в най-добрия случай!), тясно партийни интереси или икономическите интереси на своите благодетели и своите собствени икономически интереси (в най-лошия случай!).

Има прагматици, има и моралисти. Но най-отвратителният вид политици са прагматичните моралисти. Да бъдеш моралист и да бъдеш морален са две съвсем различни неща. Само действията, а не теориите и речите могат да бъдат морални. Да изискваш от другите да спазват нормите, които ти смяташ за морални, това не е морал, а морализъм (виж “На предела”). Но прагматичните моралисти в политиката, тези, които хем защищават някакви прагматични интереси, хем искат да облекат интересите си в одеждите на морала и благочестието, са истинските сатанински изчадия. Сталин тероризираше народа си “в името на народа”. Той беше убиец моралист като католическите инквизитори. Но и в демократичните държави политиците често се изкушават да прикриват прагматичните си икономически интереси (особено във външната политика) зад моралистична реторика. Ако може хем да имаме икономическа изгода, хем да минаваме за безкористни демократи и освободители - хем вълкът сит, хем агнето цяло.

В този смисъл един откровен прагматик в политиката, който спазва правилата на играта, спазва законите в страната си и международно приетите норми, е далеч по-добър от морализатора, който иска да контролира и експлоатира и същевременно да поучава целия свят.

Не можем да изградим хармоничен глобален свят, ако не приемем някакви основни морални принципи, някакви универсални представи за добро и зло, представи, които се приема от всички хора по света независимо от пол, националност, раса, религия, социално положение. Без такива универсално приети морални норми (или поне една, най-основната: “Постъпвай с другите, както очакваш и те да постъпват с теб”) не можем да имаме световен обществен договор. А докато няма световен обществен договор, ще има световна джунгла, подла война на интереси, война на всеки срещу всеки.

Само че при съвременното технологично развитие тази неспираща война между народите, между класите, между религиите, това примитивно битие на света-джунгла може да не трае още дълго.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK