Новият главен прокурор - шанс за пробив в статуквото

Не останаха политици, които да не признават, че сегашното конституционно устройство на съдебната власт, бетонирано от две тълкувателни решения на Конституционния съд, е основната причина да се говори непрекъснато за реформа на системата, но да не се постига реално реформиране. След като парламентът на парламентарната (по конституция) държава се оказа лишен от възможност да извърши съществени промени в устройството и управлението на съдебната система и да коригира очевидния дисбаланс между властите, на политическите сили би трябвало да им "светне", че тясната ивица здрава земя, която им е останала за маневриране, трябва да се използва максимално рационално. Една от възможностите, макар и тя да не е формално в ръцете на политиците, е да впрегнат усилия върховните постове в съдебната система да се заемат от хора, желаещи промяна и способни да я прокарат, запазвайки хладнокръвие пред изкушенията на безконтролната власт.

Политическите сили, президентът или Висшият съдебен съвет

- кой от тях е способен направи адекватен избор на следващ главен прокурор? Предстоящата процедура, която трябва да започне най-късно до 22 януари, е изпитание и шанс за политическата класа и за президента да свършат най-сетне нещо полезно за съдебната власт. Да се залага на личностите, без да я има гаранцията на променените правила, е наивно, ще кажат диалектиците. Но дали пък точно личностните качества за пост като този на главния прокурор не са най-важното днес и тук, където дефицитът на нравственост по върховете на третата власт се набива в очи все по-безцеремонно? Най-пресният пример е последното заседание на Висшия съдебен съвет, на което половината плюс един висши администратори на системата си назначаваха роднини и обръщаха на 180 градуса заявени вече позиции, без да сметнат за нужно да се мотивират, камо ли да се почувстват неудобно.


След такава демонстрация на непукизъм от страна на управлението на третата власт парламентарното мнозинство и президентът би трябвало да излязат от удобната поза на лицемерието и да изрекат на глас неудобната истина: че само на Висшият съдебен съвет трудно може да се разчита да се справи отговорно, по съвест, че и по закон дори (ако се съди по последните назначения) с предстоящия избор на наследника на Никола Филчев, чийто мандат изтича на 22 февруари. Да припомняме ли, че сред причините за блатото, в което затъна реформата, беше именно съпротивата на съдебната номенклатура, проявена през годините под най-изобретателни форми - от изтънчен натиск до открити заплахи над несговорчиви политици. Нека парламентарните партии преценят дали биха могли най-сетне, след толкова години користни сметки в политическото задкулисие, да излъчат със съгласие и пред очите на обществото личност, която да съчетава професионален и морален ресурс, за да бъде главен прокурор. И да я представят на министъра на правосъдието, който в качеството си на председателстващ ВСС има право да я предложи на съвета за гласуване.

За жалост няма особени основания за вярване, че политическите партии са способни на такъв подвиг. Те прекалено дълго раздвижваха въздуха с приказки за реформи и европейски стандарти, оставяйки затъналата в удобното си статукво съдебна система да обслужва в суматохата на политическите разправии своите (и на политическите си контрагенти) олигархични интереси. За добро или за лошо илюзия е, че политическите мнозинства контролират 11-членната парламентарна квота на ВСС - след влизането на избраниците във върховния управителен орган на съдебната система контролът се поема от сложно преплетените интереси вътре в системата.

Преживеният опит подсказва, че вариантът

президентът да се ангажира с номинацията на следващия главен прокурор

би бил най-разумният при днешните дадености. Този вариант е и логичният, защото президентът подписва указа за назначаването на първия обвинител, което го прави отговорен наред с Висшия съдебен съвет и по закон, и по вътрешно убеждение. А и обществото ще има възможност да види, че най-сетне някой конкретно се ангажира с личността на главния прокурор и, най-важното, да чуе защо. Този начин за поемане на реална и конкретна отговорност, ако бъде съпроводен с открита дискусия, би могъл да измести интригите, усещането за задкулисност и нечисти сметки, които досега обгръщаха избора на главен прокурор.

Знак за поемане на отговорност би било и въвеждането на възможност за предсрочно прекратяване на правомощията на главния прокурор - т.нар. импийчмънт. Но не да се ослушват политическите сили и да чакат първо да видят кой ще бъде избраникът и след това да му поставят ограниченията, а да направят това предварително. Възможността за предсрочно отзоваване е бариера пред съблазните на облечения в огромна власт главен прокурор да прескача спорадично до политическата сцена, където конституцията не му е отредила роля. Главен прокурор, който не прекрачва закона и морала, не би трябвало да се страхува от възможността за импийчмънт.

Личността на първия обвинител има огромно значение

заради функциите на прокуратурата и централизираното й устройство. По конституция българската прокуратура извършва освен наказателно преследване на нарушителите на законите също и общия надзор за законност. Изпълнявайки ролята по надзора за законност във всички сфери, прокуратурата надзирава и сама себе си, а йерархичната й структура превръща главния прокурор във върховен повелител на доброто и злото, който обявява праведните и грешните - чак до момента, в който дойде ред да си каже думата съдът. А вече се видя, че този момент понякога идва след години!

Ако за наследник на Филчев бъде избран прокурор от сегашните върхове на институцията, това би означавало не промяна, а запазване на статуквото, въпреки че в системата работят стотици добросъвестни прокурори. Ако пък бъде излъчен политик - независимо от коя политическа сила, съмненията за пристрастност ще тормозят и без това подозрителното към политическите партии обществено мнение. Ето защо напиращите да сменят парламентарните банки с поста на главния прокурор политици от управляващата коалиция биха показали отговорност, ако укротят амбициите си и оставят лидерите си да обсъдят с президента личностите, смятани за близки до държавния глава, които вече се чуха в медиите: неговия правен съветник Борис Велчев и конституционния съдия Лазар Груев. И двамата са специалисти по наказателно право, ползват се с морален авторитет сред юристите, не са обвързани, особено Велчев, със статуквото в прокуратурата и са дистанцирани от политическата конюнктура.

Ако президентът е мотивиран наистина от намерението да сложи край на договорките на тъмно и на определяне "тарифите" на гласовете във ВСС, ако е загрижен най-сетне страната да има адекватен за поста главен прокурор, той трябва да бъде подкрепен.

Ако парламентарните партии имат поне малко воля за промяна, не трябва да изпускат този шанс за тласък в реформата на съдебната система. Защото без пробив в статуквото на прокуратурата, наподобяваща в момента по-скоро затворена организация за специални поръчения, отколкото публична институция на държавната власт, просто ще трябва да забравим за съдебна реформа.

Тя, реформата, както показа досегашният опит, не се прави с пазарлъци, още по-малко със страх от главния прокурор.

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK