Видимото и невидимото

В България битува схващането, че християнството, особено ранното, е люлка на комунизма и че пазарната икономика и капитализмът са аморални (поне в християнски и православен смисъл). Ще се опитам да покажа, че в основата на тази вяра стоят схващания за частната собственост, парите и държавното управление, които са противоположни не просто на схващането им при комунизма, но и на възгледа за "социалната държава" изобщо.

Частната собственост

В ранните книги на Стария Завет, когато евреите пристигат в Обетованата земя, земята е разпределена в разположение на отделните семейства. Промяната на границите на отделните владения е обявена за грях и подлежаща на наказание. В същото време има предупреждение, че от притежаването или непритежаването на блага не може и не трябва да се сътворява кумир. Общото основание на това напомняне е, че когато те станат кумир, възниква и желанието да се присвоява чужда собственост.


Според Стария Завет богатството е дадено, за да се използва разумно и продуктивно. Тази тема е продължена и се проследява много ясно и в Новия Завет. В първото послание на Павел до Тимотей се съди строго за отговорността на семейството да произвежда и чрез това само да се грижи за себе си: обратното е грях. "Ако някой се не грижи за своите, а особено за домашните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник" (Тим. I, 5, 8)

Павел казва на Тимотей: "Насърчавай богатите в тоя свят да не мислят високо за себе си, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на живия Бог, Който ни дава всичко в изобилие за наслада; да вършат добро, да богатеят с добри дела, да бъдат щедри и общителни, като по този начин си събират съкровище - добра основа за бъдещето, за да постигнат живот вечен" (Тим. I, 6,17-19).

Идеята на св. Павел е много проста. Има два начина на забогатяване - когато помагаш на другите и когато взимаш от тях. Вторият е осъдителен, той е грабителски (и за него ще стане дума по-долу). Първият начин на забогатяване предполага, че Тимотей, т.е. всеки човек, трябва да се старае да бъде полезен на другите. Когато той е такъв, дори неосъзнато, той им предоставя онова, което те търсят, което е ценно за тях и което те с готовност заплащат, отблагодарявайки се по един или друг начин. Тъкмо това поведение ще бъде оценено от Господ, смята Павел. Дори за атеистите не е трудно да разберат житейския смисъл на призива да забогатяваш, помагайки на другите: животът вечен тогава се състои най-малкото в обстоятелството, че делата ти (услугите и стоките, доставени на другите) се помнят, използват и доразвиват и сред смъртта ти.

Общият знаменател между схващанията и защитата на частната собственост и в Стария, и в Новия Завет е защита на семейството. Тя е същевременно защита на собствеността. Атаката срещу семейството чрез атака срещу частната собственост е упадък на вярата и на способността на семейството да я изповядва по подходящ начин.

Затова и за Църквата (независимо дали е православна, католическа, протестантска и друга) съществува здрава взаимна връзка между собствеността, семейството и религията. Тя се състои в следните принципни положения, проследими в стотици текстове на Светото писание. Ето някои от тях:

- всяко семейство е отделна култова единица и има преки отношения със своите богове

- в дома на всяко семейство има отделен кът за практикуване на култа

- за всяко семейство домът и онова, което го заобикаля, е свято, доколкото то е населено и от бога на семейството

- онзи, който нарушава собствеността, извършва всъщност светотатство

- и обратното - никой освен даденото семейство не може да изпълнява култа спрямо дадения бог в рамките на дадената собственост

- при римляните дори може да се каже, че семейството е един вид "паство", макар повечето от култовите действия да се изпълняват от мъжа

- мъжът обаче има непълна култова функция без жената, защото когато умре, няма син, който да продължи както изпълнението на култа, така и управлението на собствеността.

Държавата

Очевидно е, че неуважението към частната собственост при комунизма и в социалната държава няма нищо общо с горното тълкуване на основополагащите християнски текстове. При комунизма има съзнателно и насилствено изземване на частната собственост и насилствено изземване на функции на семейството от държавата. При социалната държава същите политически възгледи се запазват, но те не засягат пряко физическото притежание. Експроприацията на собствеността като вещ е заменена с експроприация на доход и функции на разпореждане. Тази експроприация се извършва безкръвно, но все пак насила, и тя се проследява в области като паричното предлагане, пенсионното дело, здравеопазването, образованието и собствеността върху земи, гори, пътища, реки, води, планини и научни и културни институции. През последните месеци идеите за разширяване на тази експроприация се множат в България. Могат да се приведат много примери, но няма смисъл днес да разваля настроението на читателите.

Освобождаването от такива изземвания корумпира държавното управление. И това е било очевидно още преди новата ера. В Първа книга на Исаия по повод едно подобно управление се казва: "Твоите князе са законопрестъпници и съучастници на крадци; те всичките обичат подаръци и ламтят за награди; не закрилят сирак и тъжба на вдовици не достига до тях" (Исаия 1, 23). В резултат на тяхното управление - както преди това е казано, "среброто ти стана сгурия, виното ти е с вода смесено" (Исаия 1, 22).

Очевидно тези два текста са предупреждение срещу грабежа чрез държавата, срещу изземването насила и размиването на разменните средства, за които отговарят властимащите. Т.е. става въпрос за предупреждение срещу обезценяването на парите, срещу инфлацията, породена от жадност.

Аналогично в книгата на пророк Иезекиил се прави аналогия между подмяната на основата, на обезпечението на валутата и промяната на религиозното отношение: "домът Израилев стана у мене сгурия; те всички са калай, мед, желязо и олово в горнило, станаха като сребърна сгурия". "Както сребро се топи в горнило, тъй ще се разтопите и вие сред него, и ще познаете, че Аз, Господ, излях яростта Си върху вас" (Иезекиил 22, 18, 22).

Иезекиил фактически проклина подтисничеството, чрез което имуществото на отделния евреин и неговото семейство се изземва от управниците. Възгледът за това какво трябва да бъде държавното управление може да бъде намерен пак там. "... Епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена, трезвен, целомъдър, скромен, почтен, страннолюбив, поучлив, не пияница, не побойник, не свадлив, не алчен за гнусна печалба, а кротък, миролюбив и не сребролюбив; да управлява добре къщата си и да има деца послушни със съвършена почтителност, защото, който не умее да управлява собствената си къща, как ще се грижи за църквата Божия?". Не ми е известна съвременна култура на представителна демокрация, която да не поставя съвсем аналогични изисквания към политиците, към народните избраници.

Между другото никъде в Светото писание и в класическата християнска теория на държавата няма намек, че правителството трябва да се грижи за възрастните, децата (образованието) и болните. Те винаги са предмет на семейна, но понякога и на обществена и църковна, винаги доброволна грижа.

Богатството

Защото правилното богатство произлиза от подпомагането на другите, то не е и предмет на християнска критика. Когато ранното християнство критикува богатите, обект на критиката са онези, които има официална култова служба и в същото време притесняват населението като бирници.

Освен приятелите и учениците на Иисус много от неговите поддръжници са богати жени на средна възраст. Новата религия не иска да ги проклина и те не са прокълнати. "Критиката" на богатството е всъщност критика на държавата. Изобщо "антибирническата" нагласа на Христос и неговите ученици подпомага печеленето на привърженици.

Внимателният прочит на Новия Завет показва, че няма никъде проклятие срещу богатите като такива; Христос приема в обятията си и богатите, и бедните. Има един повтарящ се сюжет и в Стария, и в Новия Завет. Хората изоставят фермите си в делтата на Нил, за да избягат от бирниците. В навечерието на Новата ера, на Раждането на Христос, римското общество в общи линии се превръща в държава, която се опитва предимно да събира данъци - развитие, свързано най-вече с милитаризирането на държавната машина.

За да рационализира и поевтини събирането на данъци, правителството нарочва богатите да се занимават с тази работа. Ако те не успяват да съберат необходимото количество предполагаеми (планирани, затова са измислени преброяванията на населението) данъци, държавата е трябвало да прибира недонабора от богатството на самите събирачи на данъци. Когато отците на Църквата критикуват богатите, те говорят за богатите тъкмо от този период - богатите като събирачи на данъци.

За да избягат от системата, много хора напускат земята си и градовете и отиват да живеят в рядко населени местности, някои от тях създават и първите отшелнически общини, по-късно положили основата на монашеството. Един от бащите на Църквата - Салвиан, съвременник на Августин, в книгата си "Управлението на Бога" казва: "Какво е разполагането с политическа (обществена) позиция, ако не вид грабеж. Няма по-голямо плячкосване на бедните от онова, което вършат онези, които са на власт. Срещат се доста много богаташи, чиито данъци убиват бедните."

* Авторът е изпълнителен директор на Института за пазарна икономика


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK