Фалшивата дилема за прехода

Поставянето настрана на въпроса за прехода не означава нито апологетика на статуквото, нито неутрално отношение към характера и резултатите на случилото се в България. Дилемата "завършен-незавършен преход" измества обаче много по-важния въпрос за бъдещите възможни начини за промяна в изключително трудната сегашна среда.

Фалшивата дилема за прехода

© Иван Кутузов



Идеята за прехода изживя през последните 30 години една от най-бляскавите и странни мисловни кариери. Нейният път започна като непретенциозна част от анализа на разпада на различните авторитарни и тоталитарни режими. Постепенно тя беше прикрепена към смятания за предопределен поход на демократизацията от "третата вълна" и вървящата с нея оптимистична теория за света. Промените в Източна Европа я направиха политическа и културна отправна точка за повечето реални и въображаеми публични цели: демокрация, пазарна икономика, евроатлантическа интеграция. По-късно преходът бе натоварен със задачата на просперитета, общо благоденствие, справедливост и постепенно се превърна в най-лесния публичен депозитар на всякакви коментари, фрустрации, съображения и халюцинации по повод какво се случи в България и Източна Европа.


В момента в страната ни циркулират поне три употреби на прехода. Първата е за прехода като обещание за края на всички преходи.


В този случай преднамерено се създаде утопично пространство на хармония и справедливост като критерий, спрямо който никоя реалност не може да получи одобрение. По този начин преходът става метафора за изначалния морален провал на несоциалистическото, за невъзможността на индивидуалното и пазарното да създава просперитет, ред, смисъл. Езикът на тази невъзможност е литературен и преднамерено избягва износения политико-публичен тон. За разлика от мисловните си предшественици неговият колективизъм преминава през драмата на разкъсаната от промяната душа на жертвата. На този език говорят професионалните оплаквачи на постсоциалистическата тегоба и загубения рай на урбанизирания и захранван аутсайдер. Разбира се, най-често тук ще видите и чуете бившата социалистическа интелигенция. Невъзможният преход е новият им език за загубата на социализма; език, който създава удобната мисловна енергия за путиноиден тип управление и обществен модел.




Втората употреба е за прехода като приключила игра,


като завършило раздаване на картите. Тя се опитва да легитимира за дълъг период резултатите на трансформирането на позиционни и политически ресурси от късния социализъм в икономически. В тази логика "първа частна" е "първа честна". Първият е най-смелият, най-големият професионалист, най-предприемчивият, най-легитимният собственик. Целенасочената амнезия относно стартовото предимство се компенсира с агресията в прокламирането на успеха. В този успех се корени дори претенция за авторство на новата пазарна етика, от този успех бълват прочистените, моделирани биографии на реализираната "българска мечта". Тук най-често ще видите хората, умело използвали институционалните и финансови предимства, които социализмът и "плавният преход" от началото на 90-те им предостави. Тази употреба на прехода допълва първата. Едната осигурява мисловния и електорален контрол върху "загубилите", докато апологетите на втората им предлагат продуктите на своето "пазарно" предимство.


Третият поглед към прехода е като към "отвлечен проект", като към нещо, което едни започнаха и направиха, а други използваха.


Тук вниманието се фокусира върху отвлечения идеал; върху усещането, че зад усилието за смяна на институциите всъщност е протекъл процес на възпроизвеждане на старите елити. Вместо желаните продукти на демократичната и пазарната промяна получаваме изкривените несправедливи реалности на едва видимите архитекти на съвременна България. В най-голяма степен от тази трактовка черпи политическа, критическа енергия малкото останала опозиция в страната. Тя трудно отмества поглед от интерпретациите върху близкото минало и все по-настоятелно търси своите отправни точки в "голямата измама", която едва сега осъзнаваме в нейната пълнота.


Поставянето настрана на въпроса за прехода не означава нито апологетика на статуквото, нито неутрално отношение към характера и резултатите на случилото се в България. Дилемата "завършен-незавършен преход" измества обаче много по-важния въпрос за бъдещите възможни начини за промяна в изключително трудната сегашна среда. Най-общо тя се характеризира с изчерпан потенциал за промяна отвън, картелизация на икономиката, която се усилва от нелегитимното преразпределение на публични ресурси, самозатваряне на политическата прослойка, дълбок граждански скепсис към управление и политика, нереформирани институции, корупция и публични услуги, които са на ръба на разпада. Със сигурност част от отговорите и моралният заряд за намиране на решения са в сериозния анализ на прехода в България. Това занимание принадлежи на малцинство и едва ли ще успее да надделее над другите версии за това какво ни се случи през изминалите години. Вместо да помага в удължаването на тяхното битие, то трябва да се заеме с решаването на трудните задачи по намирането на някакви формули за друг модел на развитие.


До ден днешен не е очевидно защо на спечелилата либерална революция в края на 80-те й бе необходим паралелен разказ за оптимистичната предопределеност във формата на "прехода към демокрация и пазарна икономика". Сега се оказва, че


демократичната общност сама се е вкарала в капана на тази емоция и трудно се измъква от него. Това усилие минава и през няколко въпроса:


Има ли все още някаква възможна коалиция от граждани, бизнес, партии, сдружения, която да се противопостави на създадения публичен картел в страната?


Има ли някаква вероятност различните "островчета" на пазарно, законно и гражданско да произведат някакъв кумулативен ефект на по-широка промяна?


Съществуват ли въобще сериозни реални, промислени и разработени алтернативи на настоящото статукво и къде са те? Има ли въобще необходимата критична маса от хора, които биха споделили подобни усилия, или просто трябва да се примирим, че в България тя отсъства и постигнатото е най-добрият от всички възможни светове?


Част от тези усилия е и заслуженото пенсиониране на едно понятие, което ни помогна да мислим за това какво ни се случва, но ни пречи да видим как можем да подобрим онова, което вече се е случило.


* Авторът е политолог. Други негови текстове могат да бъдат прочетени на http://vshopov.blog.bg/


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK