Опасността от инфлация на научните степени


Разграничаването на университетите на изследователски и базови би защитило смисъла на реформите

Наскоро беше представен проект за Закон за развитие на академичния състав, който да замени действащия от повече от 30 години Закон за научните степени и научните звания. Сред основните промени в правилата за получаване на научни степени и заемане на научни длъжности е премахването на държавния орган, който досега даваше научни степени и звания – Висшата атестационна комисия (ВАК), назначавана за 3 години от премиера и работеща със специализирани съвети и комисии.


За премахването й се застъпват ръководители на висши учебни заведения, където са малко висококвалифицираните хабилитирани преподаватели, тъй като съществуващата централизирана система не позволява (или поне затруднява) назначаването на професори и доценти без доказани научни приноси.




Пълната децентрализация обаче  може да доведе до значително занижаване на критериите в отделни институции, особено в организациите без стабилни академични традиции и без международно призната научна продукция.


Подходът, който би могъл да защити нивото на научните степени и звания и същевременно да удовлетвори желанието на част от висшите училища сами да осъществяват кариерното развитие на преподавателите си, е разграничаването на университетите на "изследователски" (в които активно се провеждат международно признати научни изследвания) и, условно казано, "базови" (в които се осъществява само или предимно обучение до степен бакалавър и магистър).


При такова разграничение за научното развитие на преподавателите в изследователските университети ще продължат да се изискват научни приноси, а научните звания доцент и професор трябва да продължат да се дават от централизиран национален орган. От друга страна, развитието на преподавателите в базовите университети няма да е свързано с изискването за научни приноси и съответното висше училище ще може да дава самό различните преподавателски звания.


Точните наименования на тези звания (напр. преподавател, лектор, и др.) обаче трябва да бъдат различни от доцент и професор, тъй като според установената международна практика тези длъжности предполагат наличие на сериозни научни приноси.


Традиционно университетите се развиват като средище на науката и на обучение на най-високото за времето си ниво. Такава е и основата на съвременните - едновременно научни и образователни - центрове. Затова преподавателите в университетите са едновременно и учени, а основната част от водещите учени в Европа и в света са университетски професори.


В САЩ и други страни има и друг тип образователни институции, които подготвят специалисти до ниво бакалавър или магистър, но не обучават докторанти. В такива институции преподавателите са квалифицирани, но като правило не са включени активно в научни изследвания. Тъй като научните изследвания изискват допълнителни средства, бюджетите на класическите изследователски университети са значително по-високи от тези на базовите. Съществена разлика има и в заетостта на преподавателите, тъй като в изследователските университети се провеждат и научни изследвания.


Подобно разграничение на университетите би било много полезно в България и би могло да се установи чрез промени в Закона за висшето образование, като за основа се използват международно признатите научни резултати на учените, работещи в съответния университет. От съществуващите университети у нас международно признати научни изследвания се провеждат само в 4-5, а в някои от останалите съществуват една или няколко работещи научни групи.


Това показва, че разграничението на практика съществува и е необходимо само да бъде официално отразено в закона. По този начин държавата ще може да концентрира финансови ресурси в  изследователските университети с признат международен авторитет, а в останалите ще финансира само обучението. Разграничаването, разбира се, не трябва да е само формално, а да води до значително подобряване на условията за научни изследвания.


Това ще позволи да се запазят работещите научни школи и да се поддържа необходимата научна среда за развитие на нови модерни научни направления. Тъй като подготовката на докторанти включва като неотменен компонент научно изследване и изисква наличие на научен капацитет в подготвящата организация, обучението на докторанти би трябвало да се осъществява само в тези изследователски университети и институтите на БАН.


Важно е да се каже и че за да бъдат успешни промените, те трябва да се основават на идеите и оценките на водещите учени, които имат международно признати резултати и научни приноси и които реално са част от световната научна общност.


* Авторът е доцент, доктор на химическите науки и преподавател в СУ


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK