Тътенът на демократичната вълна

Тътенът на демократичната вълна

© Иван Кутузов



Разпалиха ли бунтовете в Тунис нова вълна на демокрация, която ще завладее Египет и вероятно ще помете авторитарното "арабско изключение"? След Южна Европа през 70-те, Латинска Америка в късните '80 и Централна и Източна Европа през 90-те години изглежда, че сега е ред и на Средиземноморския регион. За Европа процесите на демократизация на юг от нея са от жизненоважен интерес.


Падането на Зин ал Абидин бен Али в Тунис илюстрира


колапса на арабския модел на "стабилност"




съчетаващ авторитаризъм и надценена икономика, който е възхваляван от много западни лидери. Разрастването на гнева и бунта в Египет, които са финалният резултат, бележи началото на края за авторитарните и националистически арабски режими.


За разлика от Тунис армията е поддръжник на египетския режим. Малко вероятно е обаче огромната армия на Египет (в по-голямата си част задължителна) да се включи в масивна и насилствена репресия, каквато до този момент страната не познава.


Дори ако президентът Хосни Мубарак задържи властта до края на мандата си, действащият режим на Националната демократична партия, чиято легитимност е непоправимо нарушена, няма да издържи дълго. Назначаването на Омар Сюлейман за вицепрезидент (и пряк наследник) показва, че армията вече е приела, че Мубарак трябва да си тръгне рано или късно. Също така изглежда ясно, че преди да предаде властта, Мубарак ще подсигури да бъде наследен от своя син Гамал.


Легитимността на режима е засегната и в международен план. САЩ, за които Египет е основен съюзник, поддържат режима заради обещанието на Мубарак за "по-добра демокрация" и настояват страната да изпълни легитимната воля на хората. Като намекнаха, че техните 1.5 млрд. долара, които в голямата си част са военна помощ, ще бъдат спрени при неприемливо равнище на репресия,


САЩ разкриха, че ерата след Мубарак вече е планирана


САЩ и Европа засега въздържат внезапния колапс на египетския режим. Но проточен процес от малки крачки към икономическа и политическа реформа, какъвто предлага Европейският съюз, вече не е реална опция. Режимът трябва да даде път на нова демократична република с нова конституция.


В идеалния случай това трябва да се случи по начин, сходен на прехода към демокрация в Латинска Америка през 80-те, когато авторитарните и подкрепяни от армията ръководители отстъпиха пред исканията за радикална и демократична смяна на режима. Но прибягването на властите до гангстери, които да сеят заплахи и да потушат с насилие протестите на стотици хиляди обикновени египтяни, не е вещае нищо добро.


За разлика от Тунис европейците и американците ще засилят натиска върху египетските лидери - първоначално върху военните - за да започнат да изпълняват обещанията на режима за политическа реформа. Това ще подрони доверието към Мубарак, чийто отказ да се оттегли е рецепта за хаос


Ето защо е необходимо международната общност да:


- отдръпне подкрепата си от Мубарак,


- подкрепи създаването на преходна власт, поддържана от военните и "улицата" и включваща независими и неопетнени от режима политически фигури, която да проведе честни и свободни избори,


- призове за амнистия за политическите затворници.


Много от необходимите за прехода към демокрация условия - енергично и организирано гражданско общество, относително свободна преса, уважавани фигури от опозицията, както и разкъсани, но съществуващи политически партии с различни убеждения - вече са налице.


Страхът от "Мюсюлманското братство", слабо представено в протестите, които впрочем не то организира, нито пък може да контролира, не е оправдание за опитите падащият режим да бъде спасен. Трагичните последици от 11-часовите опити за спасяване на шаха на Иран не трябва да бъдат забравяни. Няма причина да вярваме (противно на твърденията на режима), че Братството ще се окаже победител в прехода към демокрация.


Разбира се, това засяга бъдещето на египетската външна политика, особено към Израел. Но няма убедителни аргументи, че един неавторитарен режим ще постави под въпрос мирния договор между двете страни.


Най-добрата възможност за Европа е да подкрепи масовото движение, призоваващо за смяна на режима, начело на което стои Нобеловият лауреат Мохамед ел Барадей. Съвместната декларация на германския канцлер Ангела Меркел, френския президент Никола Саркози и британския премиер Дейвид Камерън, която настоява за демократично правителство и свободни и честни избори в Египет, е в ярък контраст с тишината по отношение на събитията в Тунис.


Все още е твърде рано обаче да заключим, че европейците са преодолели своя страх от арабската демокрация и няма да се изкушат да приемат


по-меки форми на "либерален авторитаризъм"


Това би било сериозна грешка, защото ще отвори пътя за крайни алтернативи. Европа и САЩ трябва да подкрепят демокрацията в Средиземноморския регион, както я подкрепят вътре в самата Европа. Когато нещата се променят, хората ще помнят кой е бил на тяхна страна и кой не. Както постъпи по време на оранжевата революция в Украйна през 2004 г., Европа трябва да покаже, че стои зад демокрацията, а не просто поддържа стабилността.


* Авторът е директор на Института за стратегически изследвания на Европейския съюз в Париж. Текстът е предоставен от Project Syndicate


Всичко, което трябва да знаете за:

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK