
© Юлия Лазарова
В рубриката "Преди 10 години" четете материали, които "Дневник" е публикувал в броя си на съответната дата, но през 2001 г.
Разровихме архивите покрай рождения си ден и решихме, че си заслужава да припомним някои материали отпреди едно десетилетие.
В навечерието на 3 март, избрахме позицията на колумниста ни Бойко Пенчев, публикувана в секцията "Коментари и анализи":
Вече няколко години един държавен празник спокойно минава за най-големия национален празник, което означава само едно - че продължаваме да приемаме държавата за най-важното нещо в обществения си живот. Историците добре знаят, че държавата, плод на Руско-турската война, е невзрачно джудже спрямо огромния демографски, социален и културен капитал на българското Възраждане. Знаят, но си мълчат или обвиняват Великите сили. Онова, което прави българската държава след 1878 г., е главно да губи пазари и да произвежда чиновници, така както губи територии и произвежда офицерство и армия.
В едно полупатриархално, неразвило буржоазни структури общество държавата обикновено е нещо глупаво, но пък твърде опасно. Безсилна в смислените неща, държавата може да бъде страшно ефективна, когато е за беля. Тя може да облече и въоръжи 500 000 души (със собствените им пари, взети като данък), но не може да им намери работа, когато войната свърши, може да кооперативизира земята, но след това не може да я върне обратно.
Единствено възможният национален, а не държавен празник би бил 24 май.
Държавата е много успешна, когато дойде ред да се подчини обществото. Именно държавният апарат беше средството да се наложи съветският тоталитарен модел на обществено управление след 1944 - "социалистическата революция" не дойде "отдолу", а "отгоре", чрез подмяната на административно-бюрократичния апарат с верни на Партията кадри.
И понеже всички важни неща обикновено са идвали "отгоре", българските медии продължават да следят с вперени очи държавната власт, като при това разбират политиката по ленински - като борба за тази власт. Макар държавата отдавна да не е това, което беше. Поне от десетина години държавата все по-малко управлява набора от възможности, които стоят пред всеки.
По някакъв неунищожим навик обаче медиите са се вкопчили във "висшия ешелон" и непрекъснато произвеждат "събития" от типа "Макарона дал $100 00 на СДС" или "Цар Симеон се завръща в политиката", които след два дена никой не помни. Вкопчени в политиката като скандал, медиите държат деня, но тотално губят бъдещето.
Защо се говори толкова малко за сфери като образование и медицина?
Сякаш бъдещето на децата ни зависи от Христо Бисеров, а не от образованието, което трябва да ги подготви за един гъвкав, рисков бъдещ свят?
Излезте на улицата и попитайте 10 души как се казва дъщерята на Иван Костов. После ги попитайте с какъв изпит се влиза в английска гимназия. Онова, което ще чуете, е представата на медиите за общественозначими теми.
Ето какво празнуваме на 3 март - една слаба, неефективна държава и една слаба, неефективна журналистика, обсъждаща не как работи администрацията, а как властта ще бъде задържана или отнета.
Държавата е просто инструмент, а не същност на обществения живот. Нелепо е да честваш датата, на която си изобретил, да речем, гаечния ключ. Особено ако след това предимно си се удрял по главата с него.
Единствено възможният национален, а не държавен празник би бил 24 май.
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.