Г-н Борисов в специфичния си жанр на самохваление обеща да върне, т.е. да върне той лично - българските емигранти до четири-пет години. Малко по-рано социологически сондажи пък показаха, че 200 хиляди българи са готови да заминат за чужбина, без да дават внятни обяснения за това.
В последвалото масово производство на мнения едни казваха, че е чудесно хората от периферията да се стремят към центъра, защото някой ден ще донесат западно ноу-хау; за други необяснимо нарасналият процент потенциални емигранти е свидетелство за пълната безперспективност пред превърнатата от неолибералите в офшорна зона България; за трети хората просто се срамуват да бъдат управлявани от типажи като г-н Борисов и г-н Цветанов плюс неофашистите от "Атака".
Тук не става дума само за дежурния оптимизъм на властта и дежурния песимизъм на опозиционно настроените (...)
Днес в България никой не вярва, че неговата държава по някакъв начин се вслушва в гласа му. Докато гражданите се третират единствено като стопански единици, те ще се реят все по-свободно из глобалния свят. Хората ще инвестират сили в страната си, ще се превърнат в "добър човешки материал" само ако чувстват, че тя зависи от тях, че те реално я управляват. Ако се промени дълбоко самият демократичен ред, който очевидно днес е в дълбока криза, ако им се предложи да бъдат по един нов начин субекти на политиката.
Как може да стане това не знам; явления като "Уикилийкс", арабската пролет и движението за свободна интернет култура дават някаква идея, но още твърде смътна. Как няма да стане обаче е ясно: ако наместо с гражданите властта управлява с монополисти и олигарси, ако наместо да обсъжда и да се вслушва, продължи да играе медиен театър и да гъделичка тънки струни на народната душа с "ще върнем децата у дома".
От текст на проф. Ивайло Дичев за "Дойче веле"
Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
