Отчаяна обич към България

Отиде си Дими Паница, вече няма да чуем заразяващия му сърдечен смях, няма да чуем дълбокия му глас – съвършения английски, мелодичния му френски, българския, който той запази от чужда интонация въпреки тридесет и пет годишното си емигрантство.


Имах възможността шест години да работя с него, да завиждам на неговата упоритост, на изумителната му енергия и непонятната за мен, средностатистическия българин, работоспособност. Само усилията, които той изразходва за създаването и развитието на Американския университет в България, бяха достойни за дълбок поклон, но те изобщо не го удовлетвориха.


Общежитието за бездомни деца "Вяра, Надежда и Любов", Домът за юноши над 16 години, паметникът на Борис Христов, публицистичната награда "Паница", Наградата за гражданска доблест, Училището за политика. Институтът за изследване на близкото минало, Родителски наръчник за борба с наркотиците...




Не знам колко пъти той прелетя океана, кацаше на "Шарл де Гол" и летище "Кенеди", озоваваше се се в Брюксел, Лондон, Москва, като често водеше със себе си преданата си съпруга Ивон, която той застави да научи българския език в Сорбоната. И защо бе всичко това – отговорът е един: заради отчаяната му обич към България, която като всяка голяма любов оставаше недостатъчно удовлетворена.


Във Франция, още хлапак, той работил в една френска банка като обикновен служащ. Веднъж в столовата някакъв надут французин  изрекъл нещо за "мръсните българи". Паница не се стърпял и го ударил с таблата по главата. Уволнили го естествено. Тогава заминал за Щатите, постъпил в списанието "Ридърс дайджест", където от обикновен документалист стигнал до заместник главен редактор, отговарящ за европейските издания.


Като споменах за недостатъчната удовлетвореност, която той изпитваше, нямах предвид  признателност и почести - тях той получи достатъчно и в България, и в чужбина. Става дума за болката, от която Дими Паница страдаше, че не вижда страната ни такава, каквато мечтаеше да бъде.


Става дума за дълбокото му разочарование от демократичните сили, които той подкрепяше, а те едва кретаха и пред очите му се разпадаха от политическа алчност. Та дори интелектуални нищожества измежду тях дръзваха да вгорчат живота му, като му приписваха едва ли не национални грехове.


Георгий Данелия в знаменития си филм "Не тъгувай" беше казал чрез умиращия стар Леван: "Господ е създал човешкия друм така, че забравата да следва по петите смъртта и бавно да изтрива нейните следи". Това важи за всички нас, но все пак има дири, които са по-дълбоки и водят към утрешния ден. Дими Паница ги остави, наше дело е да ги открием и следваме.

Ключови думи към статията:

Назаем от ...

Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на sospecha
    sospecha
    Рейтинг: 547 Неутрално

    Поклон пред паметта на Човека с главно Ч.
    Жалкото е че мина времето да се гордеем из света че сме българи.Сега сме се прочули само с негативизъм и те е срам да си признаеш че си потомък на велика нация която има свое четмо и писмо.Че сме карали империи да ни плащат,че сме научили Европа на градинарство,че сме създали компютъра,че сме направили първия Боинг от серията самолети че сме измислили дигиталните часовници и още много други знайни и незнайни изобретения.

  2. 2 Профил на StiffUpperLip
    StiffUpperLip
    Рейтинг: 543 Неутрално

    Къде и колко са днес българите с отчаяна любов към България. Голяма част отчаяно се опитват да избягат и не искат да имат нищо общо с "тая скапана държава". И никой не разбира простите думи, че държавата това сме ние. И за да получиш трябва да дадеш. И че нищо не пада даром от небето а за всичко човек трябва да се бори, независимо за хляба си или за свободата си.

    "Демагогията е на върха на БСП", "партийната аристокрация е една от най-уродливите форми на обществото". Жан Виденов ви го каза.
  3. 3 Профил на Вени Марковски
    Вени Марковски
    Рейтинг: 766 Неутрално

    [quote#2:"donchoquihote"]Голяма част отчаяно се опитват да избягат и не искат да имат нищо общо с "тая скапана държава"[/quote]

    Дими Паница избяга точно от тази скапана държава - и направи хубаво, защото ако беше останал, щеше да бъде унищожен. Днешните емигранти може би (дай, Боже!) ще бъдат утрешните поддръжници на талантливите българи - така, както беше г-н Паница. Трябва да следваме неговите стъпки, както приканва Георги Данаилов (който също беше емигрант, но вътрешен), а тези, които водят към утрешния ден не включват задължително закотвяне в България.
    Човек може и трябва да обича Родината си, може дори да я обича с отчаяние, но не е задължително да се отчайва заедно с нея.
    Да си спомним за Дими Паница и да се попитаме: "Обичаме ли България?"

    Автор съм на статиите "Интернет трол" и "Атака Ad hominem" в БГ-Уикипедия. С други думи - номерата на троловете от този форум при мен не минават.
  4. 4 Профил на Петър Иванов
    Петър Иванов
    Рейтинг: 1213 Неутрално

    Вени, много се надявам, че днешните емигранти ще бъдат утрешните строители на България.
    Само че, трябва всички ние да се хванем и /без майтап/ като барон Мюнхаузен за се изтеглим от блатото.
    Няма кой друг да го направи, няма и кога...





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK