Памет за Дими

През последните месеци, докато се бореше с лошата болест, Дими Паница редовно изпращаше по електронната поща съобщения до приятели и близки с подробности за състоянието си, озаглавени съвсем като военни комюникета, "новини от фронтовата линия".


В тях имаше само сухи факти и никакво хленчене, но и прозираше естествената необходимост да усети подкрепата на обкръжението си. Дими води последната битка в живота си по същия начин, по който живя: смело, открито, с достойнство, сред приятели. Не спираше да се интересува какво става по света и на първо място в България. Остана си Дими до края.


Запознах се с него и Ивон през април 1990 г. в Париж. Беше главен редактор на всички чуждестранни издания на "Рийдърс Дайджест", най-голямото списание в света, и беше превърнал кабинета си на улица "Дьо Грьонел" и дома си на улица "Дьо Шазел" в нещо като главна квартира на старата емиграция за подкрепа на прохождащата българската демокрация в лицето на СДС.




Заедно с Христо Бояджиев, Панайот Панайотов, Стефан Груев, Христо Силянов (сега покойници) и братовчед си Иван Станчов и още неколцина видни българи в емиграция беше съосновател на "Свободният български център", една от най-сериозните и дейни емигрантски организации, която се бореше Западът да не забравя за потиснатата от комунизма България.


Започвах да откривам един сърдечен, топъл, благороден, безкрайно информиран и динамичен човек с неустоимо чувство за хумор и бликащо очарование. Срещата ми с Дими Паница беше една от най-важните за мен в целия ми живот. В течение на годините срещах все повече хора, за които той, както и за мен, се беше превърнал в незаменимо присъствие, опора и насърчение.


Не беше чудно, че общителен полиглот като него (българският му си беше непокътнат, а френски и английски говореше и пишеше съвършено), достигнал до върховете на журналистиката, разполагаше с почти неизчерпаем и подновяващ се кръг от познати и приятели по целия свят на най-високо равнище в политическите, медийните, интелектуалните, бизнес средите в САЩ, Франция, Англия, къде ли не.


Тези свои връзки той постави безрезервно на разположение на България, за чийто образ и интереси работи неуморно, талантливо и безкористно. За мен и за много други български дипломати на Нова България името "Паница" беше сигурният "сезам", който разтваряше врати и раждаше симпатия навсякъде по света.


Дълги години Дими Паница беше неофициалният и най-ефикасният външен министър и суперпосланик на България, но въпреки многократно отправяните му предложения не искаше постове, защото повече от всичко ценеше независимостта си.


Като много българи, ангажирали се дейно с промените, Дими преживя периоди и на ентусиазъм, и на униние. Отблъскваха го опитите за реабилитация на комунизма и бавното отърсване от паяжините на Държавна сигурност. Напоследък като че ли унинието преобладаваше. Особено беше разочарован от някои свои български приятели, които не бяха намерили смелост да споделят навреме с него своите връзки с ДС.


Може заради всичко това, но не само, още от началото на 90-те години да е насочил надеждите и усилията си към младите българи, на които помагаше неуморно. Напоследък подчертаваше, че гледа на Американския университет в България като на най-важната институция, за която е допринесъл. Имаше, разбира се, и толкова много други възхитителни граждански и благотворителни инициативи и институции, които без Дими просто нямаше да ги има – и Българското училище за политика, и "Джуниър ачийвмънт", и наградите за гражданска доблест "Паница".


Ивон Паница е възхитителната жена, която стоеше до този знаменит човек, смела, щедра, сърдечна и умна като него самият. На нея ние, българите, чийто език научи чудесно, дължим не по-малко благодарност и признание.


Преди десетина дни за последен път се обадих по телефона на Дими. Вече не можеше да вижда добре и се ядосваше, че не може да чете и да се информира както само той си знаеше. Знаеше какво го очаква, но го приемаше с един доста британски по дух understatement -  просто каза, че хоризонтът му е "стеснен". Успявах да се владея някак, но накрая все пак не се сдържах и му казах колко го обичам. Много.

Ключови думи към статията:

Коментари (5)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Мартин Ганев
    Мартин Ганев
    Рейтинг: 13 Неутрално
  2. 2
    ****

    Мненията на потребителя Ловецът на врабчета бяха изтрити поради системно и целенасочено нарушаване на <a href="http://www.economedia.bg/forum/">правилата за форумите</a>.

  3. 3 Профил на FakePath
    FakePath
    Рейтинг: 860 Неутрално

    Дано се случи така, че още такива хора да бъдат истински българи! Горди, достойни, образовани, коспомолитни българи!

    Да почива в мир и нека паметта му да е вечна!

  4. 4 Профил на Петър Иванов
    Петър Иванов
    Рейтинг: 1211 Весело

    Едни хора остаряват като катедрали, други като цървули, а трети ...
    Трети се мъчат да ловят врабчета, в мътна вода...

  5. 5
    ****

    Мненията на потребителя Ловецът на врабчета бяха изтрити поради системно и целенасочено нарушаване на <a href="http://www.economedia.bg/forum/">правилата за форумите</a>.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK