Путин използва Сирия за нова Студена война със Запада

Владимир Путин

© Reuters

Владимир Путин



Множенето на инициативите за преодоляване на кризата в Сирия свидетелства за нарастващата загриженост от задълбочаването на гражданската война в тази страна. Същевременно те разкриха пропастта, която разделя Изтока от Запада, и очертават новата Студена война за контрола върху Близкия изток. Непосредствена жертва на тази поляризация на международната общност е сирийският народ.


Защо се стигна до тук?


Арабският регион не е сред приоритетите на Владимир Путин, който бе ангажиран с преизбирането си за президент. За него той е само плацдарм в борбата за надмощие със САЩ и Европа. Негов приоритет обаче е Иран. Със своя петрол и ключово място в стария и новия световен ред, Иран е особено важен и за стратегическата ос Русия-Китай. Това обяснява враждебността на Путин към Арабската лига и особено към Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив и неговите 6 членки. Целта на руския лидер е да обърка плановете на Барак Обама и отново да съживи призрака на всесилния Съветски съюз именно тук, в района на Близкия изток. Това ще бъде и първият рунд в съперничеството при изграждането на новия международен ред между путинска Русия, от една страна, и Вашингтон и Европа, от друга.




В рамките на това противопоставяне Русия и Китай се стремят да запазят старото статукво, което се гради върху стабилизирането на управляващите режими, а не върху народовластието. По такъв начин, събитията в арабския свят, които от година насам разтърсват планетата, са показателни за очертаващата се глобална конфронтация – "за" и "против" статуквото.


В продължение на десетилетия международната стабилност се крепеше на държавния суверенитет на нациите. Това на практика означаваше неприкосновеност за управляващите в тези страни режими, дори когато последните превръщаха страните си в заложници и изпразваха от съдържание техния суверенитет в стремежа си към самосъхранение.


С победата на арабските революции, довели до падането на режимите в Тунис, Египет, Либия и Йемен, започна


сериозното ревизиране на този международен ред


Основният им лозунг бе "Народът иска край на режима!". Днес това е и лозунг на опозицията в Сирия. Обаче Русия и Китай се стремят да спрат този процес и да запазят режима в Дамаск. Причините за това са много. Някои от тях са свързани с опасенията на Москва и Пекин от разпространение на подобни лозунги в собствените им страни. Както знаем, днес руската опозиция се обединява около същите призиви, а неотдавна подобни лозунги предизвикаха ответни репресии от властите в Китай. Всичко това представлява заплаха за управляващата комунистическа партия в Китай и за болшевизма, който все още мотивира действията на управляващия елит в Русия.


Друга причина е свързана с опасенията, че идването на власт на ислямистите в редица арабски държави може да доведе до сближаването им със САЩ и Западна Европа, тъй като все пак представляват умерените сили в сравнение със салафитските движения. По такъв начин може да се стигне до създаване на нов регионален порядък в Близкия изток, който ще изключва Русия и Китай.


Москва и особено Пекин също така се страхуват че разпространението на ислямизма ще засегне и Югоизточна Азия, и че това може да доведе до появата на ислямистки режими в задния двор на Русия – Средна Азия. А оттам е само крачка до ислямистки бунтове в самите Китай и Русия, в които има големи мюсюлмански малцинства.


От самото начало Русия налюдаваше ролята на Мюсюлманските братя и салафитските и екстремистките движения в бунта в Сирия. Нейните дипломати открито споделяха опасенията от засилването на ислямизма, както в рамките на Съвета за сигурност, така и извън него. Западните дипломати обаче не бяха склонни да приемат подобни опасения на доверие. Този спор бе един от най-ожесточените между двете страни в дискусиите – руско-китайската и западната. Позицията на Запада, за разлика от тази на Русия, се заключава в релативизиране опасността от ислямистите в контекста на сирийската революция.


Върху разминаващите се позиции на тези антагонисти оказва влияние и развитието на либийския казус. Москва и Пекин са убедени, че са станали жертва на заговор от страна на НАТО и на Запада като цяло, който повратно изтълкува резолюцията на Съвета за сигурност, разрешаваща военни действия в тази страна. Затова и Русия, и Китай, понастоящем са решени да не се оставят да бъдат заблудени отново. Още повече, че нарастват опасенията им от налагането на пълна западна доминация в региона със съдействието на някои арабски режими.


Обратната теза се споделя от редица арабски анализатори, които отхвърлят тезата за "измама" от страна на Запада, като смятат че това е начин Русия да оправдае своите действия или бездействия и че държавите и в частност големите сили не могат да бъдат "излъгани", тъй като участват в дискусията на съответните резолюции.


Така или иначе,


началото на новата Студена война


може да се отнесе към противоречията около Либия, които впоследствие се пренесоха и в дискусиите около сирийската криза. Не е трудно да се забележи, че в стремежа си да се утвърди като правоприемник на руското могъщество, Владимир Путин все повече наподобява съветските си предшественици и възражда сталинската риторика от предишното столетие. При това, близките президентски избори в САЩ и очевидното нежелание на Обама да води война, също бяха използвани от руския лидер. И действително – американският президент няма намерение да воюва както срещу Сирия, така и срещу Иран, нито пък да се противопоставя на Русия и Китай. Неговата мисия е преди всичко миротворческа.


От своя страна Москва е убедена, че ще загуби имиджа си на велика сила в Близък изток ако отстъпи в Сирия и Иран – т.е. двете държави, които се противопоставят на американското влияние и дават някаква гаранция за запазване на руското влияние в региона. Поради това Путин не се задоволява само с партньорско участие в рамките на един преходен политически процес в Сирия, а се стреми към установяване на контрол върху политическото развитие на тази страна. Това обяснява руското вето на съвместния проект на Арабската лига и Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив (СССПЗ) за сирийска резолюция на Съвета за сигурност. Този проект предвиждаше предоставянето на Арабската лига и на Катар на контрола върху преходния политически процес в Сирия. Както знаем, към руското вето се прибави и китайското. По такъв начин стана съвършено ясно, че стратегическите интереси на Китай са свързани с Русия, не със Запада или с арабския свят.


Руският външен министър Сергей Лавров, който е един от многото бивши съветски деятели, посети Дамаск именно като приятел на режима. Пак като жест на подкрепа бе изтълкувано неотдавнашното посещение на бойни единици на руски флот в сирийското пристанище Тартус, където е разположена единствената морска военна база на Москва в топло море. Успоредно с това десетки военни съветници и сътрудници на службите за сигурност на Русия бяха изпратени за да подкрепят режима в действията му срещу народното въстание. Всичките тези мерки дадоха възможност на режима на Асад да пусне в ход своето "решение" на кризата, обявено лично от външния министър Уалид Муаллим.


За двете крила – военно и гражданско – на сирийската опозиция, сигналът с двойното вето бе пределно ясен: опозицията няма да има възможност да реализира военна победа, нито да отстрани насилствено режима на Асад. Следователно, единственото възможно решение е да търси компромисно решение с руско посредничество, чиято цел ще е запазване на режима. Така че крайната цел на инициативата на Лавров бе разубеждаване на опозицията, а и на международната общественост, във възможността от някаква промяна в Сирия.


Русия не се притеснява, че


с действията си още повече разпалва гражданската война в Сирия


В частност, в това я обвини катарският министър-председател Хамад бен Джасим, шеф на арабския министерски комитет по сирийските въпроси. В отговор руският представител в ООН Виталий Чуркин свика специална пресконференция, от която се разбра, че Русия не е заплашвала Катар да бъде премахната от картата на света, но и че Москва не взема насериозно катарската дипломация. Русия продължава старата си политика да вижда нещата в оптиката на Студената война, в която малките държави имат второстепенна роля.


В руското противопоставяне на страните от СССПЗ, Арабската лига и на Запада има елемент на авантюризъм. Рискове съществуват и за Китай, който спаси от изолация Русия в Съвета за сигурност. Защото за страните от СССПЗ сирийският казус е неотделим от иранския въпрос, а заставането на Русия и Китай на страната на Техеран тласка тези страни към нов стратегически избор. За разлика от миналото, днес тези страни не са сателити на един от двата полюса в международните отношения и имат нарастващо международно влияние. Докато, макар и да се изживява като една от двете свръхсили в контекста на рециклираната Студена война, Москва отдавна е загубила предишните си позиции и влияние в тази част на света.


В сметките трябва да бъде включена и Турция


която на свой ред предложи да бъде свикана международна конференция, която да не позволи на Русия и Китай да запълнят вакуума в региона. Не е ясно, дали Анкара ще даде рамо на страните от НАТО чрез военна намеса в сирийската криза. Ситуацията в Сирия се усложнява и поради различията между опозиционните сили в страната. От друга страна Русия проявява особена чувствителност към ролята на Турция в сунитска Средна Азия, както и към разполагането на противоракетна радарна система на НАТО на нейна територия, въпреки възраженията на Москва.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK