Прочит на историята : Спасението на българските евреи. За лъжата и истината (първа част)

Мильо Милев, Георги Кьосеиванов, Евгени Силянов, Берн - 1 януари 1944 г.<br />

© личен архив Силянов

Мильо Милев, Георги Кьосеиванов, Евгени Силянов, Берн - 1 януари 1944 г.



В поредица от статии ще обсъждаме спасението на българските евреи и имала ли е България възможността да спаси и евреите от Беломорието и Македония. Предлагаме ви първия текст на Евгени Силянов* (с благодарност към Лъчезар Тошев, народен представител от СДС). Втората част на статията четете утре.


Празненството, което се състоя на 8 март тази година (1994г.- бeл. ред.) в палатата на ЮНЕСКО в Париж под егидата на Франсоа Митеран и в присъствието на президента на България д-р Желю Желев, беше една внушителна манифестация, на която бе отдадена почит на смелостта на българската нация, която не се поколеба да поеме защитата на своите еврейски съграждани и да се противопостави открито на започнатата вече подготовка за депортирането им към изтребителните лагери в Полша.  


За съжаление тържеството, което трябваше да запази изцяло характера на прочувствен празник на паметта, бе помрачено от две неуместни прояви: от една страна, издателството на Съюза на еврейската общност "Шалом" сметна за допустимо да разпространи една брошура, в която използваше случая да припомни всички комунистически тези и известните пропагандни атаки против тогавашната власт и личността на цар Борис III.




Ако обяснението за това може да се намери в някаква вътрешнополитическа подбуда, напълно непонятна остана втората инициатива: една статия на в. "Либерасион" от 7 март (1994г.- б.р.), комунистически орган, чиято авторка е Естер Бенбасат, изпълни цяла страница с най-злобни нападки против България, опитвайки се да постави под съмнение самото спасение на нашите еврейски съграждани, говорейки за него като за "легенда" и "митове", на които трябва да се тури край.



"Дневник" съвместно със списание "Диалог", Холандия започна от края на май нова дискусионна рубрика на историческа тематика.  В нея публикуваме статии, свидетелства и интервюта за периода от 20-те години на ХХ век до 1990 година

Макар и със закъснение, смятам, че не е излишно да направим достояние на нашите читатели част от истината за едно събитие, обширно познато у нас, по някои аспекти на което продължават да се коренят неверни твърдения и да се премълчават съществени факти.


Въпросът за спасението на българските евреи щеше да се представи твърде просто и ясно – ако комунистическата пропаганда не беше съзряла в него елементи, които опровергават някои от нейните най-любими тези, именно – че режимът на България през периода между двете войни е бил фашистка диктатура, и то започнала още след 9 юни 1923г.!


С други думи – малко след марша към Рим на Мусолини и още преди пропадналия пуч на Хитлер на 8-9 ноември 1923-та, с който той си въобразява, че следвайки примера на италианския си събрат, ще може да разпространи движението си, създадено в мюнхенските бирарии, чак до Берлин.


Така според партийната пропаганда българският фашизъм е сред първите в Европа. И тъй като, от друга страна, официалната историография смята цар Борис III и правителствата през войната за обикновени, покорни оръдия на хитлеристкия нацизъм, спасението на евреите неизбежно пораждаше въпроса: как "фашистка" България можа да успее единствена от всички европейски страни, съюзници на III Райх или окупирани от Вермахта, да спаси своите граждани с израилтянско вероизповедание?


Разбира се, партийните историци имат за това просто и ясно обяснение, което се резюмира с няколко думи: изплашен от протестите на общественото мнение, режимът отстъпва пред неговия натиск и се отказва от депортацията, чиято подготовка вече е започнала.


Преди да продължа, налага се да отбележа странната особеност на тази разновидност на "фашизма", съществуваща само в България.


Това е режим, който толерира общественото мнение, достатъчно мощно, за да "уплаши" режима и да му наложи да промени едно свое решение, режим, при който съществува парламент, който не е само "камара за ръкопляскания" като берлинския Райхстаг преди разтурянето му, но си позволява да разисква предложените мерки и да ги контестира.


Също тъй в Народното събрание заседава внушителна опозиционна група. Въпреки че републиканският преврат от 19 май 1934г. разтуря парламента и премахва политическите партии, в него участват – макар че не бяха избрани като партийни представители, а на лична база – много от техните главни водачи.


Накрая, в разгара на войната, в страна – съюзница на Германия, един "фашистки" режим (брошурата на "Шалом" го нарече дори тоталитарен) може да се противопостави на Хитлер по една от най-важните точки на неговото политическо верую: унищожението на всички евреи в Европа!


Би следвало прочее тия въпроси да се зададат на българските комунисти – и също на г-жа Бенбасат, авторката на статията във в. "Либерасион", която напълно споделя комунистическите гледища.


Фактическите обстоятелства на спасението


През 1942г. в България имаше около 49 000 - 50 000 евреи. Когато се постави въпросът за депортиранията, към този брой се прибавиха 11 500 евреи от така наречените нови територии, т.е. част от Македония и Тракия, окупирани от българска войска по настойчивото искане на III Райх, който искаше да изтегли германските дивизии от този страничен фронт от второстепенно значение, тъй като бяха по-необходими на главните операционни театри.


Ще имам случай да се върна на създаденото в тия "нови земи" административно положение, но още в началото трябва да бъде ясно, че те не са "анексирани" от България, както това се опитват да твърдят неприятелите на България.


Това е твърде важно от юридическа гледна точка, тъй като евреите от тия земи бяха депортирани и загинаха в лагерите в Полша. Понеже се налага безусловна обективност, когато се отнася за едно положение с трагични последици, ще уточня следното: навремето много българи пожелаха да видят в тази окупация на Македония и Тракия отдавна желаното възвръщане на земите, коварно заграбени от Сърбия и Гърция след злополучната втора Балканска война.


Но това беше илюзия: когато Берлин даде ход на окупацията, изрично беше подчертано, че окончателните български граници ще бъдат определени след края на войната. От споразуменията, подписани с германския представител министър Клодиус на 24 и 27 април 1941г. ясно личи, че на България не се признава пълен суверенитет в тия земи.


За живеещите там евреи това положение има фатални последици, тъй като България не можеше да ги спаси, така както това стана в България, където чрез една интервенция в последния момент по нареждане от "най-високо място" започнатата подготовка на депортацията беше спряна.


Необходимо е да бъдат припомнени по-подробно главните моменти на спасителната акция, изложени многократно в книги на български евреи, станали израелски посланици, и в други чужди трудове. Използвам тук книгата върху България през войната, издание на Мюнхенския институт за съвременна история, създаден след края на войната, за провеждане на денацификацията на Германия.


По времето, когато помощникът на Айхман, Теодор Данекер сключва с комисаря по еврейските въпроси Александър Белев споразумението от 22 февруари 1943г. за депортирането на 20 000 български евреи от Тракия и Македония, нещо, което вече засяга и застрашава и някои градове от стара България (тъй като в новите земи няма толкова евреи и броят им трябва да бъде допълнен), една първа делегация, възглавявана от подпредседателя на Народното събрание, пристига в София, за да протестира против започнатите вече подготвителни мерки за депортирането. "Веднага по знак, даден от най-високо място, започнатата акция бе спряна. Още на 9 март евреите от Кюстендил и двадесетина други градове, събрани вече от полицията, бяха освободени."


За да даде повече внушителност на инициативата си, Димитър Пешев я разширява, заангажирайки в нея престижа на парламента: той събира подписите на 43-ма депутати, между които са някои от най-видните членове на опозицията.


Заслужава да се припомни, че в никое от комунистическите описания на събитието не се споменаваше, че между подписалите фигурираше името на проф. Александър Цанков, смятан за най-големия германофил и човек на германците в София, поел поста на министър-председател след преврата на 9 юни 1923 година.


Същият беше вече разкритикувал в Народното събрание, т.нар. Закон за защита на нацията, гласуван на 24 декември 1940 година, който също така бе обединил против правителството интелектуалния елит, много обществени организации, църквата и пр.


Акцията на Димитър Пешев и на депутатите трябваше да бъде спомената в самото начало, както и реакцията на общественото мнение, църквата и пр., за да се разбере, че протестът има общ, всенароден характер, но че въпреки това без намесата на цар Борис III българските евреи щяха неизбежно да поемат пътя на депортацията.


Споменатите инициативи са от особена важност, главно защото доказват, че в България не е съществувал никога антисемитизъм и защото защитиха по този начин честта на нацията.


Но нито правителството и министър-председателят Богдан Филов, нито вътрешният министър Петър Габровски нямаше да имат куража да се противопоставят на Теодор Данекер, говорещ от името на Хитлер.


За всички ония – а те са многобройни и днес – които искат да продължават да вярват, че цар Борис няма заслуга в спасението на евреите, ще приведа като неопровержимо доказателство по-нататъшното развитие на фактите, които те единствени са забравили, именно – какво се беше случило на 29 март след акцията на Димитър Пешев.


"Този ден Богдан Филов след едно особено бурно заседание на камарата, бе принуден да постави въпроса за гласуване на доверие. Депутатите, които се поколебаха да застрашат съществуването на кабинета, му гласуваха доверие и нещо повече, произнесоха се за отстраняването на Пешев от подпредседателския му пост".


Очевидно след този вот правителството щеше да продължи подготовката на депортацията, тъй като нямаше повече никой, който да може да му попречи.


Някои от авторите на книги, евреи от България, емигрирали в Израел, отиват по-далеч, подсказвайки, че самите протести се дължели на прикрита инициатива на Двореца.

Евгени Силянов, Аспарух Панов, Лъчезар Тошев (от ляво на дясно) - 1995

© личен архив Лъчезар Тошев

Евгени Силянов, Аспарух Панов, Лъчезар Тошев (от ляво на дясно) - 1995


Навремето, те вярват това, но то е малко вероятно, тъй като цар Борис беше крайно предпазлив и се стремеше в никой случай да не даде повод за съмнение, че е неискрен по отношение на съюза с Германия.


Истината е, че Царят, както и целият му антураж, нямат симпатии към Хитлеристка Германия. Царица Йоанна, освен своята явна неприязън към Хитлер и националсоциализма, изпитва най-искрено съчувствие към евреите, тя прави чрез италианския пълномощен министър в София Маджистрати лични постъпки да се издадат италиански паспорти на някои български евреи; сестрата на Царя, княгиня Евдокия, открито говори против Германия и не крие, че е била против подписването на пакта; двете придворни дами Елена и Мария Чомакови-Петрови са тъй отявлени англофилки, че неколкократно Богдан Филов настоява пред Царя да ги отстрани сам, докато това не му бъде наложено от германците.


След колебания и тревога, които Филов описва в дневника си, Царят се решава на тази стъпка, която става причина за семейни противоречия с Царица Йоанна. Болшинството от сътрудниците в канцеларията на Двореца начело с Павел Груев са френски възпитаници.


Станислав Балан, син на големия български професор-езиковед, беше известен като франкофил, майка му Юлия Гресо беше учителка в Пловдивската френска гимназия, сам той беше отхвърлил поканата да влезе в българо-германското дружество. Пълномощният министър Светослав Помянов, повикан на служба в Двореца, беше също известен с франкофилството си. Това, разбира се, не спаси от екзекуция всички членове на дворцовата канцелария, освен двама.


Детайл, също забравен: болшинството от подписалите протестната резолюция на Димитър Пешев бяха между убитите 66 депутати от 25-тото обикновено Народно събрание на 2 февруари 1945 година в софийските гробища.


Относно ролята на цар Борис III ще цитирам двама съвременни български историци, навярно формирани съобразно доктрината на историческия материализъм, тъй като в продължение на 40 години нямаше друга. Единият е Стойчо Грънчаров, който в споменатата "История на България" отдава обширно почит на българите за защитата на евреите и пише накрай: "Царят обаче забрани тяхната депортация."(стр. 712). Израз, по-категоричен от тия на повечето автори.


Вторият е Илчо Димитров, за когото едва ли трябва да се изтъква престижът му на главен историограф на режима, що се отнася до съвременната епоха. Той беше написал първото българско изложение върху смъртта на цар Борис (заключавайки, че тя е била естествена).


По-късно, в предговора си към дневника на Богдан Филов, Илчо Димитров излагаше в повече от сто страници всички известни тези за фашисткия характер на управлението. Обаче на един колоквиум по случай годишнината на спасението на българските евреи той приема, че думите "от най-високо място" безспорно имат предвид царския дворец, и прави декларация под заглавие "Главният фактор", в който обяснява, че Царят е бил абсолютен водач, без склонност да отстъпва.


И че не е имало "линия Филов" или "политика Филов". Единствената политика е била тази на Царя. Това фигурира в доклада на Илчо Димитров през 1988г., когато той заема пост с министерски ранг в Комитета за наука и образование.


Общността на евреите в България, от чието име е издадена брошурата "Шалом", бе създадена в комунистическо време и всеки знае, че като всички организации тя беше под контрола на партията.


До падането на режима на Тодор Живков тя беше единствената и едва след промяната през 1989г. беше основана и една втора, под името "Сион", председателствана от Илко Ескенази.


Съдържанието на брошурата показва ясно, че общността е останала вярна на тезите на партийната пропаганда относно характера на политическата власт и политиката на България в нейните отношения с Германия по време на войната. В текста, чийто тон е обичайният за този вид възпоменателна проза, са вмъкнати всички комунистически атаки против тогавашното управление и особено против Царя, с още повече язвителност, отколкото досега, като е прибавено едно ново особено тежко обвинение.


Председателят на "Шалом" Еди Шварц пише, че "българският народ бе съумял да запази своето човешко лице даже и когато неговите управници му налагаха тоталитарни и безчовечни политически режими". Даже комунистите не говореха за "тоталитаризъм", за да окачествят властта в миналото.


Възприетата формула беше "фашистка" или "монархофашистка", разновидност, измислена от българските комунисти.


Всичко това е от областта на агит-пропагандната реторика и нямаше да заслужава внимание, ако авторите на брошурата не бяха прекрачили една нова стъпка с обвинение, съдържащо всички съставни елементи на квалифицирана клевета, както е дефинирана в углавните закони на нормалните цивилизовани страни, специално - в известния френски закон от 1881г.


Трябва да цитирам въпросния пасаж от брошурата: "Въпреки сложната тактика, прилагана от българския монарх и неговите правителства, състоящи се в изчакване и дипломатически маневри, България поема официално ролята си на съюзници на Германия. Като възнаграждение след 1 март 1941 година на страната ни е признато правото да администрира Тракия и Македония, наречени "нови територии", които не бяха повече под нейно владение след Ньойския договор. Задълженията на България към нейния германски съюзник се увеличават. Едно от тях изисква българското участие в онова, което се наричаше "окончателно решение". Изковано през време на събранието с тежка репутация, състояло се на 20 януари 1942г. в Гросванзее, Берлин, то предрича изтреблението на 11 291 500 евреи от 31 европейски страни."


Всеки ред от този пасаж съдържа поне по една груба лъжа и измамническо преувеличаване на фактите.


"Новите територии" не са "под владение на България след Ньойския договор" (1919г). Фактически те не бяха нейни никога, освен през два съвсем кратки периода. Странно е, че на българи трябва да се припомня, че до двете Балкански войни (1912-1913г.) те принадлежаха изцяло на Османската империя от пет века. През около две години те са театър на военни действия (Балкански войни), след което България ги загубва заедно с всички завоювани територии, освен един малък кулоар в Тракия, признат от злополучния Букурещки договор и предназначен да и осигури излаз на Егейско море. След влизането и в Първата световна война (1915г.) тя ги запазва, пак във военно време, само до капитулацията при Добро поле през 1918г.


Даже жестокият Ньойски договор признава на България някакъв вид достъп до свободно море (гл. 48), но тя не го добива никога: тази територия, поставена под междусъюзнически (англофренски) контрол, е чисто и просто заграбена от Гърция, а Македония остава през всичкото време под сръбско владичество.


Казахме вече и го повтарям: през Втората война няма никога "анексия" на тия земи от страна на България. Хитлер замества там окупационните германски войски с единици от Българската армия и ги поставя под администрацията на българската власт.


Но тия територии – самото им име датира от споменатия период след края на Балканската война, когато те се наричат "новите земи", за да бъдат различавани от тия на Царството – не са присъединени към България.


Клеветническото обвинение против Цар Борис и неговото управление се съдържа в края на цитирания пасаж на брошурата (стр. 9): "...едно от тия задължения изисква участието на България в онова, което се наричаше "окончателно решение"." Наглата преднамерена измама е в тази употреба на минало време: никой никога не е чувал за "окончателното решение" в момента, за който говори брошурата (1.III.1941г.), по простата причина, че този термин се появява за пръв път на конференцията във Ванзее-Берлин, т.е. две години след редактирането на Тристранния пакт.


Това съпоставяне на датите е достатъчно, за да разкрие подлостта на текста на "Шалом": Тристранният пакт е сключен между Берлин, Рим и Токио на 27 септември 1940г., той е подписан от България шест месеца по-късно. Самият редактор на "Шалом" пише, че "окончателното решение е "изковано" в Белин-Ванзее на 20 януари 1942г."


С тенденциозната формулировка се цели да се създаде впечатлението, че подписвайки Тристранния пакт, единствени в целия свят българите са знаели, че ще има "окончателно решение" и какво ще бъде то.


Но има и нещо повече. Очевидно авторите на брошурата и председателят на общността никога не са виждали текста на Тристранния пакт, задоволявайки се с дефиницията му, каквато навярно фигурира в Съветската енциклопедия, единствен източник на партийните историографи, които не търсят никога исторически факти, а пропагандни аргументи.


Ще им припомним, че пактът е един съюзен договор, подобен на този вид дипломатически документи: неговата ясно определена цел е изграждането на един нов ред в Европа и в източната част на Азия ( това включва завоевателните стремежи на Япония).


Единственото "задължение", което се съдържа в пакта, е това на всеки съюз, именно – взаимопомощта на членовете в случай на война. В това отношение пактът предвижда вече евентуалността на влизането на Америка в конфликта. Действително с японската атака над Пърл Хърбър Германия и Италия обявяват война на Америка на 11 декември 1941 година.


Един друг факт представлява явно доказателство, че подписвайки Тристранния пакт, никоя страна не се заангажира в нищо, което да засяга проблема за евреите: Италия, която е, заедно с Германия, създателка на пакта, не смята, че е поела ангажименти както се изразява Еди Шварц, да участва в изтреблението на евреите. Но тъй като той се позовава на конференцията във Ванзее, ще припомня какво представлява това събрание, с което започва систематически организираното общо изтребление на евреите от цяла Европа. За това ще използвам най-пълното публикувано до днес съчинение на американския професор Раул Хилберг, който в продължение на 18 години проучва в най-големи подробности всички възможни аспекти на геноцида на еврейството (френски превод, 1080 стр., публикуван от изд. Файар през 1988г.)


* "Спасението на българските евреи" е публикувана във в." Век 21" в няколко последователни броя от 18 май до 15 юни 1994г. Евгени Силянов (1907- 1997г.) е български дипломат, участвал в сключването на Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа и в Парижкия мирен договор от 1947г. Дипломат в Швейцария и Франция. През 1947 взема решение да остане емигрант в Париж. Журналист в Радио "Свободна Европа" и сп. "Пари Мач". Член на френския ПЕН-Клуб. Кавалер на френския орден на Почетния легион и на българския орден "Мадарски конник".


Втората част на статията четете утре.


Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK